Баритонът Владимир Стоянов избра свободата преди 15 години - оттогава няма нищо общо с "щата" на която и да е музикална трупа. Личният му избор води до типичен за родината парадокс - по света го познават повече, отколкото у нас. Гласът му е звучал и звучи по най-големите оперни сцени - "Метрополитън" в Ню Йорк, "Ла Скала" в Милано, Австрия, Германия, Испания, Италия. Една от любимите му роли е Жермон във Вердиевата "Травиата". С нея бе и дебютът му на легендарната "Арена ди Верона" - и то пред хилядна публика за откриването на 89-ия сезон. Престижното списание Opera news пише за него: "Владимир Стоянов демонстрира увереност, благородство, техническо майсторство и това неуловимо нещо, което се съдържа в израза "висока класа".
"В рода ми има музикални хора, но музиканти - не. Баща ми беше адвокат, майка ми - медицинска сестра. Роден съм Перник, пропях от малък, в детския хор на диригента Зоя Видас. Седем години бях в състава, докато гласът ми започна да мутира", разказва Стоянов. Всяка сряда вечер по телевизията тогава давали представления от най-големите оперни театри в света. Момчето започнало да ги гледа и да му харесват. Може би тогава се ражда желанието чрез тази магия да избяга от сивотата на индустриалния град. Така започва неговото трудно и успешно пътуване.
Най-важната крачка за Владимир Стоянов е отиването му в академията "Борис Христов" в Рим, където става ученик на Никола Гюзелев. "Много е хубаво да попаднеш на хора, успели в професията си. Те са на по-високо равнище, с тях е лесно да се общува. Не само наученото в професионален план е важно, защото подобен контакт променя светогледа и отношението към живота. Подобен човек е благороден, стои над нещата, умее да прощава. За Гюзелев мога да разказвам с дни. Без него нямаше да съм това, което съм. Той ми даде тази безумно голяма доза ентусиазъм, който преобърна моите представи за операта, за живота, за всичко. Ще нося Никола винаги и навсякъде с мен ", споделя баритонът.
През 1993-а той вече е дебютирал в бургаската опера. По-късно е солист в Пловдив, а през 1996-а се качва на софийската сцена в "Дон Карлос". Първата му изява в Италия е две години по-късно в "Макбет" в театър "Сан Карло" в Неапол. После му се струва, че всичко минава като сън. Трябвало да замества титуляра на ролята. "Уникално усещане! "Макбет" - една от най-страшните опери на Верди. Бях толкова щастлив и горд от себе си! Тази сцена, на която знаеш кои са стъпвали преди теб, те кара да се побъркаш. После "Ла Скала" - още следващата година в "Силата на съдбата". Първият момент в тази опера също е неповторим. Театър, в който не съм си представял, че ще вляза дори като зрител. И в един прекрасен момент играя на сцената му, аплодират ме", вълнува се все още българинът, който вече е пял с някои от най-големите звезди. Сред тях са руската прима Анна Нетребко - в "Щаатсопер", немското сопрано Диана Дамрау - в "Метрополитън".
Когато го питат как се пробива на световния оперен пазар, отговаря: "С талант, който някой трябва да открие, култивира, предложи за продан. После някой да го купи. А след това да го защити. При тези обстоятелства "Ла Скала" и "Метрополитън" идват при теб... Евентуално", казва за "Животът днес" ученикът на Никола Гюзелев.
2014 година започна за Стоянов със "Силата на съдбата" в Кьолн, през февруари беше във Венеция с "Травиата", а през март го посрещнахме за три участия в София. Дори празнува рождения си ден между представленията на "Набуко" и "Травиата". Галаконцертът му бе с култови арии от Tutto Verdi. Триумфът в "Набуко" прочутият баритон обобщи с присъщата си скромност: "Важното е някой от артистите да подаде тон, за да увлече другите и да се получи хубав спектакъл."
Неотдавна Стоянов пя в голямата зала на Московската консерватория с Красимира Стоянова. После обра овации в "Набуко" в Пекин, а скоро ще излезе със Соня Йончева в "Травиата" в операта на Сан Франциско.
Владимир Стоянов все по-рядко има време да застане пред родната публика в Софийската опера. Но за сметка на това представянето му пред българските му почитатели е удоволствие за тях и винаги е съпроводено с бурни аплодисменти. "У дома те обичат, но и те хулят. Много хора смятат, че ние, които пеем навън, по някакъв начин сме намерили по-удобното, по-приятното, по-престижното и това е самата истина. Но аз казвам: добре де, светът е отворен, който иска и може, моля нека заповяда, нека успее, нека направи огромна кариера, това е страхотно! Хората дрънкат глупости, хората не си дават сметка какво означава дванадесет пъти в годината да си сменяш къщата, леглото, банята, навиците, храната, какво означава да не си виждаш детето и жената, които обичаш, по един-два месеца... Е, разбира се, че е по-интересно да ти надничат в портфейла, да гледат каква къща имаш, каква кола караш. В крайна сметка не ни принадлежи нищо. Да правиш опера на високо ниво е привилегия не за всеки", изповядва се баритонът.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
