Мартин Пантелеев: Жена ми е истинска магьосница

Главният диригент на Софийската филхармония Мартин Пантелеев откри юбилейния 85-и сезон на оркестъра и отлетя за Германия. Там живее със съпругата си Лида, която също е музикант - преподава пиано в колежа Залем, 8-годишната им дъщеря и 5-годишния им син. Ангажиментите му го отвеждат по целия свят. През есента и зимата той ще е гост-диригент в три града на Южна Африка - Кейптаун, Дърбан и Йоханесбург. Има покана и от Буенос Айрес. Заради всичко това рядко се вижда с брат си, известния цигулар Веско Пантелеев, който е солист в Консертгебау в Амстердам.

- Г-н Пантелеев, от толкова много работа остава ли ви време за почивка?

- Не, за съжаление. Животът ми минава между залите, самолетите и музиката. Отдъхвам, докато разучавам нова партитура. Но не се чувствам добре, като бездействам. Рекласирам с хубав оркестър и приятни хора. Не съм работохолик, но това ме кара да се чувствам пълноценен - това е моето усещане за почивка. Не мога да стоя спокойно вкъщи. Живея така през последните 20 години. Понякога съпругата ми налага да правим нещо с децата и е много приятно. Тъжно ми е, че нямам време за тях.

- Мислехте ли, че животът ви ще тръгне по този път?

- Нямах никаква идея. Имах концерти, но с времето те станаха много повече. Затова съм много благодарен на жена ми, защото тя ми дава свободата да пътувам и постигам мечтите си. Тя като пианист също има концерти, но жертва кариерата си в името на децата. Най-трудната и най-важната цел в живота са именно те. Когато заминавам за ангажимент, й казвам, че отивам на ваканция. Това е нашата шега. Справя се с всички и с всичко. Тя е истинска магьосница.

- Вие все пак работите и заедно. Изнасяте концерти като "Пантелеев дуо". Как се работи с любимия човек?

- Всъщност музиката ни събра. В началото само свирихме заедно, без да има нещо повече между нас. Чак след около година започнаха да се появяват и други работи. Вече 13 години.

- Значи не е било любов от пръв поглед. Изобщо вярвате ли в тези неща или ги приемате като алабализми на романтици?

- Самият аз не съм имал любов от пръв поглед, но вярвам, че е възможна. Какво ли не му се случва на човек. Вече се опасявам да казвам "никога". Животът е магия. Той ни сервира неочакването, точно когато си мислим, че сме научили нещо. То това му е хубавото, иначе щеше да умираме от скука.

Любовта е да повярваш в човека. Някои са по-склонни на подобни емоции, други не. Понякога се влюбвам много бързо в разни партитури. Говоря за истинска платоническа любов. Платон разказва за нещата такива, каквито са в идеалния им свят. Влюбвам се в музиката, каквато е още преди да бъде написана. Нещата винаги са били откриваеми - като електричеството, което всъщност винаги го е имало. Изпитвам съкровена любов, каквато не знам дали бих могъл да имам към физическо лице. Разбира се, тук не включвам децата си. Това е красивото на изкуството - то е нематериално, също като любовта. Музиката е страст и огледало на нашия живот. Шостакович и Стравински описват ситуация или личности, но Малер или Брукнер "говорят" за философия. Според учението на Кабала видимият свят е само един процент от живота, останалите 99 са духовен.

- Падате ли си по езотериката?

Обичам магиите като музиката. Диригентите имат привилегията да са магьосници поне за кратко. Публиката идва на концерт, за да се пресели в по друг от бруталния свят на улицата, пълен с насилие. В него политиците доказват непрекъснато, че са неспособни да изградят нещо.

- Живеете в Германия - какво се случва в обществото там?

- Също има криза в политиката. Слава Богу, че политиците не могат да ни отнемат света. Зад завесата на материалното стоят много повече неща, най-вече - идеите. Музиката е част от всичко това. Моята цел е с диригентската или магическата пръчка да пренеса хората в нематериалното пространство.

- А вас кой ви пренесе в музиката?

- Цялото семейство сме музиканти - майка ми, баща ми, брат ми Веско. В началото, когато започнах с цигулката, не се вземах на сериозно. Бях доста мързелив, дълги години скрибуцах. Но само до определена възраст. Първите концерти почти винаги са неуспешни.

Спомням си не един и два в училището, които бяха толкова лоши, че ме беше срам и не исках да свиря. В пубертета изведнъж дойде конкуренцията. Беше много модерно да можеш да свириш добре, а пък аз винаги съм обичал да бъда в центъра на вниманието. Пък и така можеше да се направи впечатление на момичетата. Все сериозни стимули. Тогава започнах да се осъзнавам и така, почти на шега, стигнах до 18. Цигулката беше на първо място, но започнах да се интересувам от дирижиране. То винаги си оставаше мечта. Не смеех и в най-лудите си блянове да повярвам, че някога ще мога да дирижирам. Това не ми пречеше да седя по цял ден пред огледалото, гледайки записи на велики диригенти.

- Но ето, че успяхте. Трудна ли беше крачката от цигулар към диригент?

- Оркестърът вече не ми даваше това, което исках. Не мога да търпя да имам някого над главата. Когато съм извън контрол, започвам да се страхувам. Затова не обичам и да летя. Вярвам само на себе си. Предпочитам нещата да зависят само от мен. Сега постепенно се уча да позволявам и на други хора да ми помагат, защото разбирам, че не мога сам.

- От кого най-често търсите съвет и помощ?

- Най-често от съпругата ми. Тя е много критична и понякога много боли. На нея вярвам най-много, защото знам, че няма да ми направи излишен комплимент. Наскоро имах концерт в Концертгебау в Амстердам, който беше излъчен на живо по интернет и беше гледан от пет милиона зрители. Тя не можа да бъде с мен заради децата и учениците си. Обадих й се след финала и тя каза, че било страхотно. Дори се учудих. Но много се ядосвам на критици, които само за да напишат нещо негативно, започват да си измислят. Нашата работа е субективна - за музиката може да се изрече всичко. Дори да свириш фалшиво през целия концерт, ще се появи платен журналист и ще каже, че е било прекрасно.

- Не е ли парадоксално, че приемате критика само от партньора си?

- Приемам я с много въпроси. Жена ми знае по какъв начин да даде оценка, за да не ме обиди. След толкова време ме познава добре. Приемам критика и от родителите си. Баща ми 40-и сезон е в Софийска филхармония. При първия ми концерт с нея като главен диригент през 2004-а той много ми помогна. Няма развитие, ако слушаш само суперлативи.

- Брат ви Веско Пантелеев имаше ли влияние върху вашия избор?

- Абсолютно. Аз го идеализирах. Дори малко му завиждах. Не на успехите, а на желанието всеки ден да свири по пет часа. Когато опъвах лъка по час и половина, се хвалех навсякъде и пред всички. Имах любима фраза: "Аз съм гений." Но тогава бях много малък - на осем годинки. Така че се възхищавах на трудолюбието на Веско. И наистина постигна големи успехи.

- Той даваше ли ви някакви наставления?

- Тъкмо това беше страшното. Много ме обича и искаше аз също да постигна нещо. Ние живеехме в малък апартамент. Баба, дядо, майка, татко и ние двамата деляхме 80 квадратни метра. Всеки имаше по местенце, в което свиреше. Чудеше се естествено кой какво прави. Обичах да пресвирвам нещата, просто за да се каже, че съм минал този репертоар. Но това побъркваше брат ми, който крещеше от неговата стая: "Спри! По-бавно свири, по-бавно!" Не го слушах, разбира се. Тогава той ме замеряше с джапанката.

Беше доста болезнено на моменти, но пък ме караше наистина да намалявам темпото и да си уча нещата съвестно. Той не можеше да понася моята немарливост. Когато имаше време, ми помагаше, като ме учеше на важни технически неща. Но много сме се карали - т.е. той ми се сърдеше.

- Състезавахте ли се?

- Никога. Няма как това да стане с брат ми. Той винаги е бил предимно цигулар. И когато започнах да се занимавам с други неща, между нас нямаше и грам конкуренция. Вече радко се виждаме. Тази година направихме два концерта заедно - в Южна Африка и Мадрид, където ми беше концертмайстор за първи път. Свирехме Девета симфония на Бетовен. Той водеше страхотно цигулките, а аз се концентрирах над по-възвишени неща от това да следя дали всички се движат заедно. Понякога човек забравя моменти от миналото си заради много работа. Но често си спомням детството. С брат ми бяхме неразделни до неговата 18-годишнина, когато той замина за Лондон. А сега вече сме тренирани да живеем разделени. Мъчно ми е заради това.

- Имате ли страсти извън музиката?

Много обичам картите Таро. Научих се да гледам. Сега съм на мода. Правя го за всички, които идват на гости. Хората не могат да повярват, че картите познават. Това е хобито ми. Таро имат поне пет хиляди години история. В свободното си време обичам да влизам в света на мистериите. Но най-вече с приятели. Последният, на когото гадах, беше брат ми - той също не можеше да повярва. Гледах и на братовчед ми Максим Ешкенази, с когото се видяхме това лято в София.

- Хвалите се един друг?

- Не, не. Казваме си истината, каквато е. Трябва да можем да го правим, все пак искаме да сме по-добри. Ако само се хвалим, не е сериозно.

- Летели ли сте в самолет, пилотиран от Максим?

- Познавам го много добре и знам на какво е способен и не бих се качил при него. Той постоянно иска да летим с какви ли не неща, но аз постоянно си намирам оправдание да не го направя. Максим наследи таланта на дядо ми по бащина линия, който е бил военен пилот и е учил в Германия. Аз съм по-земен в сравнение с него. Той витае в истинските облаци, пък аз в по-различни.

- Какво мислите за неговата акция да изкара класическата музика на площада чрез фестивала си "Фортисимо"?

- Хубавото е, че на фестивала отиват хора, които никога не са ходили на класически концерт. Друг е въпросът дали те биха дошли в зала "България". С него много дискутираме този момент - дали музиката на площада помага на изкуството. Още не мога да кажа, че е така.

Най-лошото във всичко е, че хората не плащат. Това беше проблемът на Филхармонията преди години - в България са свикнали да дават пари за театри, ресторанти и какво ли не друго, но не и за класика. Защо след като 90-100 души стоят на сцената? Ние трудно възпитахме публиката да си купува билети за нашите концерти. Тъкмо това не ми допада в изпълненията на площада - слушат музика с чанти за пазар в ръка. България е бедна държава, но не чак толкова, та човек да не може да си купи един билет. Не може свещен акт като правенето на такава музика да преминава под мотото "Класика за всички". Принизяваме. Ако искаме да имаме бъдеще, а не просто да си правим кефа, трябва да възпитаваме публиката, че това е нещо специално. Но оценявам акцията положително - като борба против чалгата.

- С нея като че ли не можем да се справим...

- Във всяка държава има прослойка, която слуша подобна музика. Проблемът у нас е, че е по-голяма, отколкото трябва. Чалгата е примитивна, но и лесно смилаема за простия човек. Той не може да слуша Малер, който е божествен. Отне ми 33 години, докато асимилирам малко от него. Трябва да отговорим хитро на чалгата. Не можем да пуснем цигуларките полуголи на сцената. Но трябва да открием начин да привличаме публика, а не просто да кажем, че чалгата е глупост.

- Религиозен ли сте?

- Когато кажа, че вярвам в нещо, искам то наистина да е така. Голяма част от хората са вярващи, без да знаят защо. Не съм като тях. Някои ме наричат старозаветен. По-скоро вярвам в Стария, отколкото в Новия завет. Моята цел е да повярвам истински. Един от героите на Мопасан вярваше в пълното изчезване след смъртта. Това звучи много брутално. Както има лекомислени вярващи, така има и лекомислени атеисти - те заявяват това много гордо, без да се замислят какво значи. Тези мисли ме плашат и понякога им обръщам твърдо много внимание. Когато съм по-напрегнат, ми минават черни облаци през главата. Това са турболенции, които трябва да се преодолеят. Мисълта, че всеки ден може да е последен, ме кара да съм по-всеодаен в работата си. Искам, като се прибера вечер, да съм доволен, да знам, че съм дал всичко от себе си. Дали съм успял, е друг въпрос. Важното е да се трудиш на сто процента.

- Това ли е вашата формула на успеха?

Успех няма. Не харесвам тази дума. Преведена, за мен означава да накараш околните да се радват. Тя сякаш принизява изкуството - все едно да продадеш акции.

- Имате ли се за късметлия?

- Да. Има много тъжни човешки съдби, така че в това отношение съм щастлив. Моят късмет е моят талант. Но точно от това най-много ме е страх. Примерно, че ще престана да чувам добре. Късмет е семейството ми, което ме поддържа, а в нашата работа трябва много подкрепа. Едно е ясно - късметът трябва да се оползотвори. Познавам десетки много талантливи хора, които не знаят как да се справят с шанса си. Не знам парите дали са късмет, за мен би било нещастие, ако спечеля 10 милиона, защото това е огромно изкушение за характера. Но все пак си представям как построявам концертна зала и частният оркестър е финансиран за първите три години. Не може София да кандидатства за европейска столица за културата с една опера и една зала за класическа музика.

- Симфоничният оркестър на БНР е най-голямата ви конкуренция в София. Как ви се отразява?

- Наскоро някакъв професор беше казал, че радиосимфониците били най-добрите в България. Чудя се как може да си позволи да говори подобни неща. Ние се опитваме да убеждаваме хората да опитат от нематериалния свят. Това не е пазар за чушки и домати, където едните са по-сладки от другите.

- Какво мислите за Емил Табаков?

- Израснал съм с него. Той винаги е бил пример в диригентското майсторство. Невероятен професионалист, който промени звука на оркестъра. Когато имам възможност, ходя на концертите на симфониците на БНР. Но е абсурдно да се говори, че те са номер едно. Някои се опитват да създават интриги между нас, между мен и маестро Табаков, но това са инсинуации. Когато бях концертмайстор в Музикалното училище, той беше диригент и ходех всеки четвъртък да го гледам. Страхотни спомени са това. Нашите конкурентни позиции не могат да нарушат значението на тези спомени.

- Все пак може ли да се каже кой от двата оркестъра е по-успешен?

- В момента Филхармонията продава много добре. Имаме плюс от 870 хиляди лева за миналата година. Всичко това заради делегирания бюджет. Тяхното финансиране става по съвсем друг начин.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com