Марк Кнопфлер идва отново у нас след петгодишна пауза. Артистът, основал легендарната група "Дайър стрейтс" и продал над 200 милиона диска, ще опъне жици на 29 април в зала 1 на НДК. Носителят на три награди "Грами" е на турне за представяне на новия си албум "Privateering", което преминава 25 страни със 72 концерта. С него са Гай Флечър и Джим Кокс на клавирите, китаристът Ричард Бенет, басистът Глен Уорф, флейтистът Майк Мак Голдрик, барабанистът Иън Томас и гъдуларят Джон МакКъскър.
"Дайър стрейтс" се разпада през 1996-та, но Марк Кнопфлер продължи да записва и да издава. Той е признат за една от "най-добрите китари в света", списание "Ролинг стоун" го поставя на 27-мо място в топ 100. Марк е завършил английска филология, бил е преподавател по литература и даже репортер в "Йоркшир ивнинг поуст". Освен автор на текстове и музика, е продуцирал Боб Дилън, Ранди Нюман и Тина Търнър. "Те се изумителни личности", казва Нопфлър в интервю, предоставено на "Стандарт" от организаторите на гига у нас "София мюзик ентърпрайсис".
- Марк, лесно ли се сработи с китарата, когато я хвана за първи път?
- Учил съм много хора да свирят през годините. Никак не е лесно. Спомням си как насилвах пръстите си. Не просто да дърпаш струните с лявата ръка, но и да правиш нещо с дясната. Веднъж научиш ли се да възпроизвеждаш четири такта с палеца си, пръстите ти сами усещат как трябва да действат. Тогава започваш да гледаш на китарата по друг начин - тя вече не инструмент, на който само да подрънкваш. Постепенно създаваш мелодия, поддържаш ритъма, но и правиш акомпанимент с палеца си, все едно свириш на пиано. И все пак това е само върха на айсберга. Когато моят кумир, вече покойният китарист Чет Аткинс, ми се обади да свиря с него, а той наистина беше много добър, помислих, че просто ме е съжалил. Защото тогава само подрънквах, тоест движех пръстите си по струните нагоре и надолу.
- Как тръгна в началото?
- Нямах усилвател за електрическата си китара, затова заемах акустичните инструменти на приятелите си. Започнах да свиря с приятел, а пък сестра му искаше да пее в клубове с автентична музика. Така се озовах и аз там, но мечтаех да съм в рокендрол група с електрическата си китара.Бях доста раздвоен.По-късно, когато се запалих по блус и кънтри блус, осъзнах, че постепенно започвам да изграждам собствен стил. А той става разпознаваем, когато от подражание на други китаристи постепенното изпълняваш мелодията така, че да ти харесва на теб. Хората ми казват: "О, винаги разбирам, когато ти свириш."
- Често пееш за пътя на юг - към Щатите и от Нюкасъл до Лондон, още от "Southbound Again", първия албум на "Дайър стрейтс"...
- Още когато започнах да пиша първите си песни, исках те да заявяват къде се намирам. Очевидно съм се повлиял много от блуса и американската музика. Така че югът е специална тема за мен. Когато се установих там, моментално го почувствах като свой дом, въпреки че постоянно бях на път. Представата ми за рай е мястото, където делтата на Мисисипи се среща с Тайн. Това, което очаквах от първия албум с "Дайър стрейтс" и песни като Sultans of Swing, беше да "напиша" своя география в американската музика, която ме завладя. Исках да идентифицирам английското, ирландското и шотландското по пътя на Чък Бери. Мисля, че това, което правя сега, е синтез между тези влияния, но и тяхното разграничаване. Бендът, с който работя, е талантлив, а също и гъвкав. Осигурява ми палитра с много места, на които мога да отида - да прескоча от някоя ферма в северна Англия до Ню Йорк или пък да хукна към делтата за малко блус. Темата за пътя продължава и в "Privateering". Има песен, която се казва "Go Love". Тя е за задължението да си тръгнеш и за радостта от завръщането, но и за момента, в който трябва пак да напуснеш. Винаги съм се питал дали се радвам на връщанията си, защото знам, че мога да си тръгна отново или защото трябва да се завърна към това, което е новият ми живот в момента. Странно чувство е. Много хора имат тази връзка с мястото, откъдето идват. Обожавам Южния Пасифик - Мауи, Маркизи, Самоа. Много харесвам и старата архитектура на Европа - Франция, Испания, Германия.
- А и самото парче "Privateering" напомня за поемане по пътя на ново приключение...
- Това е сякаш се намираш на малък кораб. Трябва наистина да го искаш. Пътуването е различен начин на живот. Не е за всеки. Веднага след концерт отиваш на летището, пътуваш през нощта, към 3-4 сутринта пристигаш и се настаняваш в хотел. Някои си признават, че това не би им харесало. Разбирам ги. Просто трябва да си правилният човек за пътуване. Срещал съм хора, които са ми казвали: "Не си представям живота си по този начин. В това няма никакъв смисъл." Пътуването има своите добри и лоши страни. Представете си шофьор на камион - как би се почувствал, карайки в слънчев ден, заобиколен от красиви пейзажи. И как би се почувствал, карайки в мъглата. Пътуването просто е различен начин на съществуване.
- Роден си в Глазгоу, но явно и Лондон е много важен за теб?
- Аферата ми с Лондон започна много отдавна. Бях на 14, когато за пръв път отидох там. Имам по-реалистично виждане към света, отколкото преди, но все още обожавам този град.
- Песните ти влияят на хората с особеното си философско звучене...
- Когато пиша парче, то излезе на бял свят и хората го харесат, те живеят с него и правят някакви неща, докато го слушат. Използват музиката, за да празнуват или за да тъгуват, да разпуснат в края на напрегнат ден. Получавам от тях похвали за песните ми и това ме кара да се чувствам сякаш допринасям за начина, по който изживяват дните си. Спомням си как след концерт пред студенти, едно момче дойде при мен и ми каза: "Знаеш ли, след шоуто ти щях да се самоубия, но ти просто" След това сви ръката си в юмрук и каза: "Но ще продължа да живея - от днес!"
- Сигурно е страхотно да знаеш, че си спасил някого?
- Чувствам се късметлия. В края на един концерт не очаквам всички момичета да се разплачат, а цялата публика да е изтощена. Те са дошли и трябва да ги впечатля с нещо, за да оправдая очакванията им. И когато просълзени очи, знам, че съм им подействал по някакъв начин.
- Хората често искат да чуят лесно разпознаваемите и запомнящите се песни така, както са на записите, нали?
- Например СSultans Of SwingТ - когато ще я изпълняваме на концерт, винаги дръпвам струните с първото, което ми идва на ум. След това изпълнявам нещо много кратко, което публиката няма да забележи, но ще бъде знак за групата, че започваме същинската песен. Залата експлодира, защото не е знаела какво идва и настъпва моментът на удоволствието, че си опитал нещо ново.
- Срещал ли си хора, които са ти разказвали трогателни истории за парчета като "Brothers In Arms", например.
- Тази песен е доказателство за това как може да се въздейства върху хората по начин, по който не си и помислял. Все още си спомням една сутрин участието си в радио предаване.Обади се мъж, бивш танкист
Той разказа как е участвал в битка през нощта, а на сутринта свързали музикалните системи на всички танкове и слушали тази песен. Разбрах, че за тях тя е била нещо като химн.
- А какво ще кажеш за бенда си?
- Между нас има сериозно обвързване. Подобно е на театъра, а може би е и по-трудно. На сцената се ангажираш да правиш по две представления седмично, а ние - по пет. А понякога и повече. Наистина се развеселявам от тази малка група хора, която тръгва на път, за да обикаля света. Наслаждавам се на факта, че отговарям за бенда и екипа, пътувайки през постоянно сменящи се пейзажи и свирейки на всички тези различни места. Озоваваш се там, където искаш да си, без чужда помощ. Проправяш си собствен път. Няма правителствени субсидии, които получаваш, за да свириш тази музика. Ти си капер (малък ветроходен кораб). Ето така предпочитам нещата от живота.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
