Патриарх Максим в интервю на журналиста Горан Благоев, публикувано в сп."Биограф" през януари 2012 г.
- Ваше Светейшество, безспорно оформянето на личността започва най-напред в семейството. Какви хора бяха вашите родители, оказаха ли някакво влияние върху израстването ви като духовник?
- Моето родно място е село Орешак, добило именитост главно поради близостта си с Троянската света обител. Моите родители бяха обикновени селски хора. Майка ми, която беше от богат род, се беше оженила за баща ми от бедно семейство, останал сирак още от малък.
Живеехме бедно, не мизерно, но със съгласие помежду си. Баща ми имаше голяма физическа сила. Благодарен съм им много на него и на майка ми. Моля се искрено за упокоение на душите им в селенията на праведните, защото много добро възпитание и много ценни качества ми дадоха.
Те ме научиха на вяра
и църковност, на благочестие и любов, които винаги съм се старал да проявявам в своя живот личен и в моето служение. Родителите ми бяха редовни посетители при богослужението в Троянската света обител, редовно водеха мен и брат ни с тях. Баща ми беше несменяем член на църковното настоятелство в родното ми село. Майка ми беше център на духовен живот в махалата. Тя събираше съседки в дома ни - заедно се молеха, после четяха житията на светиите и друга духовна литература, с каквато впоследствие и аз имах грижа да я снабдявам. Следеше и църковния живот. Четеше и събираше "Църковен вестник". Майка ми нямаше голямо образование, но беше от онези хора, за които казват, че имат природна интелигентност. Беше много разсъдлива и добра. Намираше възможност за добра беседа с всички, с които се срещаше. Имаше умел контакт и с по-прости, и с по-учени. Много ученолюбива беше, но майка й не й е позволила да продължи образованието си - казала й е: "За момичето тука хурката, тука мотиката, ще остане тука". И така не е продължила образованието си. Затова пък имаше желание и настойчивост да получа аз образование, и то духовно образование - да се подготвя за служител на Светата ни Църква. Затова постъпих в Софийската духовна семинария.
За да се запиша като семинарист, много допринесе в духовно отношение и тогавашният игумен на Троянската света обител архимандрит Климент Коевски, с когото аз имах близък контакт. В Семинарията родителите ми ме издържаха с голямо затруднение и лишение, ако не е слаба тази дума.
Таксата беше 8000 лв. на година за пансиона
Те нямаха възможност да припечелят тия пари. Баща ми се занимаваше със занаятчийство, известно време беше работник във фабрика, която немците бяха основали в близост до нашата къща. След това беше принуден да стане стражар. Така че моята издръжка им коства голямо усилие. Материална помощ не съм получавал отникъде, нито от Троянския манастир, нито от игумена, нито от църковното настоятелство. Манастирът нямаше възможност да изплати заплатите на своите служители, разчиташе само на доходите от панаира, който става на храмовия празник.
В Семинарията се стараех да се уча добре и бях един между първите, което ме възкриляваше да продължавам своето учение. През летните ваканции помагах в земеделското стопанство на родителите ми. Ако може да се говори за земеделско стопанство при нашите условия - малки нивки, градинки, ливадки и т.н. Аз не умеех да жъна, обаче умеех да връзвам снопите и тази задача на мен ми се поверяваше. Работехме в горещите дни под палещите лъчи на слънцето, но без усещане за умора. Поглъщаше ни трудът и неговото благородство. През зимната ваканция работех в занаятчийските работилнички в Орешака - рисувахме върху различни дървени съдове и гаванки. Сбирахме се там по четири-пет младежи и рисувахме. Работата не беше трудна, нито пък изискваше някакви умения от наша страна. Един от собствениците на такава работилница - Минко Ненов - беше много строг работодател. На всяка минута държеше. Ако не присъстваш и не работиш през всичкото време, ще ти отбие от възнаграждението. Семейството ми не е гладувало, но бедно е живяло.
- Как решихте да приемете монашество?
- За да стана монах, влияние вече имаше Троянският манастир, моето общуване с братята от манастира, както и с игумена архимандрит Климент. Той беше добър монах и добър духовен наставник. Под влияние на семейната среда, на контактите ми с игумена и братята на Троянската обител, а след това и с образованието, което придобих в Семинарията, у мен съзря мисълта да бъда монах. Като семинарист в един от горните класове аз написах писмо до ръководството на нашата национална светиня в Света гора - Зографския манастир - с молба да бъда приет за послушник в обителта, след като завърша Семинарията. От това, което бях преди всичко чел за Зографския манастир, въобще за монашеството на Света гора, се въодушевявах и чувствах вътрешен копнеж да се присъединя към този подвиг, който се изявява в Света гора - в Зографския манастир и в Хилендарския манастир. Това породи у мен идеята да се свържа пряко с манастира, като напиша в едно писмо своите настроения да стана послушник, а след това и монах в Зографската обител, да видя как ще бъде посрещната идеята от ръководството на манастира. Тогава в Семинарията имаше учител-възпитатели, които преглеждаха кореспонденцията на семинаристите, преди да бъде изпратена по пощата. За писмото до Зографската обител знаех само аз. След няколко дни един от възпитателите ми казва:
"Абе, Марине, ти си искал да ставаш калугер?"
Отговорих му: "Ако Бог е благословил, може и калугер да стана!". "Абе - казва, - ти можеш като свещеник да послужиш на църквата и т.н." Повече ме убеждаваше да стана свещеник от бялото духовенство и засега да не бързам да мисля за монашество. Предполагам, че писмото, което аз бях написал, този възпитател го е задържал, за да не приема монашество... Така замонашването ми в Зографската обител не се осъществи, но горенето ми за живот по Бога в звание на монах не ме напусна и всичкото време живеех с него.
Завърших образованието си в Семинарията, но останах в постоянна връзка с Троянския манастир. Бях в контакт и с някои от архиереите, които идваха известно време на почивка в манастира, главно на Зелениковец, където има манастирски скит. Помагах им в богослужението, като пеех на клироса, а и с друго, каквото можех. Спечелих, това ме ласкае, любовта им и те почнаха да ме насърчават да приема монашество. Особено настойчив беше блаженопочиналият световрачански митрополит Паисий, царство му небесно! Като студент в Богословския факултет той беше пожелал през ден, през два да го посещавам и ме насърчаваше да приема монашеското звание. Дядо Паисий много допринесе за осъществяване на изначалното ми желание да стана монах. Така последва пострижението ми в Богословския факултет, извършено тържествено през декември 1941 г., когато бях четвъртокурсник. Игуменът на Троянския манастир архимандрит Климент Коевски беше практически моят начален духовен наставник. Духовен старец, както му казваме, ми стана световрачанският митрополит Паисий. Аз се съобразявах с възпитанието, което бях получил още в Троянската обител, за съблюдаване на дадените обети при пострижение в монашество. Не ми е удобно да кажа, но винаги съм се старал да изпълнявам тези обети - дори в званието си на патриарх на Българската църква.
- Какво намерихте в монашеския живот?
- Монашеският живот ми даде душевно удовлетворение преди всичко. Бях окрилен, че мога да се трудя не само за своето душеспасение, но и да бъда в полза на тия, с които имам контакт, на които по душевно разположение искам да помогна. Моят духовен наставник архимандрит Климент Коевски ми беше образец за благочестие, за монашески подвиг, за монашеска дисциплина. Тези качества той проявяваше не само в личния живот, но и в ръководството на монашеското братство в Троянския манастир. И моите духовни чада съм ги учил на това, на което мен са ме учили - строго спазване на дадените основни три обета при приемане на монашество: целомъдрие, послушание и нестяжение (без лична собственост - б.а.) да бъдат пример, както в личен живот, така и в проповед за всички, с които има общение. Ако срещнат подходящи хора, да ги привличат и да ги насърчават да приемат монашеско звание... Монашеството всякога е играло много голяма, изключителна роля в живота на Църквата. Ако от някои благословени светски блага монахът е лишен, то му се дават в много повече блага в духовно отношение - да бъде полезен и за хората, и за църквата.
- Вие сте избран за патриарх през 1971 г., в разгара на атеистичния режим. Не Ви ли беше малко дискомфортно да поемете този пост?
- Избирането ми за патриарх на Българската православна църква извика у мен голямо вълнение. Защото в онова време не беше просто да умреш, но
по-сложно беше това да разбереш и да прецениш как ще живееш
и как ще изпълняваш задълженията си на предстоятел на светата Българска православна църква. Тия вълнения аз изживявах. Имах, разбира се, предвид и положителното отношение на Светия синод, на духовенството, на църковната общественост по отношение на евентуалното ми избиране за патриарх. Високо свидетелство в това отношение се изрази и от градската църковна общественост в лицето на акад. Михаил Арнаудов, което твърде много допринесе за решението ми да поема това отговорно пред Църквата, народа и родината ни служение. С акад. Арнаудов се познавах още от времето, когато бях цивилен чиновник в Русенската митрополия - от 36-а до 38-а г. бях певец и деловодител в русенския храм "Успение Богородично". С годините се сближихме още повече. В навечерието на изборите за патриарх аз се срещнах случайно с него в градината пред Военния клуб в София. Той беше научил, че се въздържам да се кандидатирам за този пост. И ме посъветва доста авторитетно, убеждавайки ме да не се отказвам от участие в изборите за патриарх. Каза ми: "Вие се въздържате да се кандидатирате. Но този ли е по-достоен, или този, или - този - да стане патриарх..." - изреди няколко имена на мои събратя, синодални архиереи. И аз се реших, като имах предвид обещанието на Бога да ми бъде в помощ - и с вяра в Бога, с опора в моите съработници - членовете на Светия синод, епископите, свещенството и молитвите на вярващия народ поех този пост с увереност, че ще мога да изпълнявам служението си.
Аз приех с трепет това послушание, възложено ми от светата Църква, защото времето на атеизма беше тежко. Но аз се утешавах с библейските слова: "Възложи на Господа грижите си и той ще те подкрепи!". Постигнатото от мен по време на моето светителстване не е по мои трудове и заслуги, а по Божията милост и благодат.
- И все пак, вие поехте патриаршеския пост по времето на комунистическия режим...
- От началото на моето служение аз изпитвах трудности. Малко бяха леките моменти в моето служение. Обстановката беше такава. Атеистическият режим вършеше своето да обезсили значението на Българската православна църква и вярата в Бога, която тя изповядва и проповядва. Конкретно. Бях на служба за Велики четвъртък в столичната църква "Св. Седмочисленици", когато дойдоха и ми казаха, че от правителството искат да наредя на свещениците да не се обикалят църквите с лития по приетия каноничен начин и да не се бият камбаните.
Бях категоричен в отказа си
независимо от кого изхождаше това искане. А то изхождаше от едно от най-високите места на тогавашната власт. Останах да продължа службата с четене на дванадесетте Евангелия в църквата. После, когато се прибрах в митрополията късно вечерта, имах телефонно позвъняване - и разпоредиха обикалянето на храмовете за Опелото Христово да бъде преустановено. Проявих вътрешните си изживявания в едно неспокойно крачене из салона... Трябваше да живеем много дълбоко не за себе си, И църквата. Разбира се, това се отразяваше и върху моя вътрешен мир и съзнание, че аз съм отговорен служител на Църквата.
Ограниченията за посещение на богослуженията на всички, и особено на ученици, на млади хора, на деца, много ме угнетяваха. Аз правех всичко възможно да се превъзмогне всичко това главно чрез Комитета по изповеданията, председател на който беше Михаил Кючуков - мой съученик, съкласник. В Семинарията от първи до шести клас бяхме заедно, седеше на един чин пред мен. Но откакто той стана председател на тоя комитет, на "ти" не сме се обръщали никой път. Всякога сме били на официално "Вие", кореспондирал съм по църковни въпроси, които са се отнасяли до гражданската власт, само с него и чрез него и никакви други контакти не съм имал с граждански административни лица на властта.
Атеистическият период нанесе много големи поражения
на светата Българска православна църква в нейния живот, не в нейното изповядване на вярата. Началните години на атеистическата власт бяха много сурови. Имаше поражения в много отношения. Мнозина духовни лица лично пострадаха. Закри се Семинарията, която подготвяше свещенослужителите, а сградата й бе предоставена на Двореца на пионерите, където се провеждаше възпитание в атеистична насоченост, в антицърковен дух. Създадоха се много неблагоприятни условия за учебно-възпитателната работа в Черепиш, където беше преместена Семинарията. Християните нямаха свободен достъп до църквите, за да изпълняват своите духовни нужди, както и за извършване на основните тайнства като кръщаване и венчаване, не можеха да се отслужват опела, да не говорим за редовно богомолие в храма. Впоследствие позатихна това ожесточено отношение към Църквата, но не престана. Идеологията на ожесточение и озлобление към Църквата се изпълняваше от различни хора в различна степен. Но всякога значението на Църквата като институция не е било пренебрегвано. Явно е било, че никой не може да отрече нейното значение за българския народ, каквото и отношение към вярата да има. Да отречеш Църквата, значи да отречеш цялата българска история. Но въпреки тия настолни уроци от историята те бяха в много отношения пренебрегвани за налагане на друга идеология през годините на атеистическата власт.
- Казвате, че атеистичният режим не е отричал Църквата, но е искал да я обезсили. Спомням си обаче от ученическите ми години, че когато на 24 май манифестирахме, Вие бяхте на трибуната на Мавзолея редом с Тодор Живков. Не беше ли това едно явно сътрудничество на Църквата във Ваше лице с комунистическия режим?
- Бил съм и по-близо до Тодор Живков. (Смее се.) Че съм бил на трибуната на Мавзолея - пак в изпълнение на задължение към гражданската власт, формално е трябвало да взема присъствие на такива едни изяви в празници на просветата. Мнозина се насърчаваха и са ми казвали: "Щом патриарха са взели на трибуната, не сме загубени!" Значи има надежда, че има отношение на властта към Църквата. А на другите национални празници не съм присъствал и не съм имал покана и желание да присъствам - на тези изяви, свързани с неприемливи за Църквата партийни или граждански чествания... Разбира се, сътрудничество на Църквата и лично мое към гражданската власт за провеждане на нейни мероприятия никога не е имало. Ако е имало някое сходство от страна на Църквата и на държавата в добри начинания, Църквата е вземала подобаващо на положението й участие. По въпроса за мира в света Църквата е вземала участие, но в такава степен и в такава форма, че да бъде участие на Църквата като църква със своите евангелски принципи. И в никакъв случай не в хармония с разбирането на тогавашната гражданска власт. Винаги над всичко съм имал интересите на Църквата, дори при изпълнение на гражданските си задължения. И присъствието ми на трибуната не е било по мое желание, а в изпълнение на тези ми граждански задължения...
Веднъж Тодор Живков пожела да отида при него за среща "на четири очи". Тогава той постави и такова предложение, меко да го кажа: Архиереите по места, заедно с митрополитското си служение, да станат и председатели на Отечествения фронт.
Архиерейските наместници по места да станат председатели на местните организации на ОФ
Аз му отговорих, че това в никой случай не може да се допусне да стане, защото БКП е атеистическа партия. Не може да се допусне архиерей да стане председател на отечественофронтовската организация, която има за ръководство комунистическата партия. "Е, така е - каза, - така е, ама вижте какво да стане, да има обединение на народа." Викам, Църквата всякога е ратувала за обединение на народа и сега ратува, и за в бъдеще ще ратува, но като привлича другите към себе си, а не като възприема принципи чужди на нейната идеология. Това беше разговорът, ей го, възпроизвеждам го.
- Не Ви ли беше страх, че ще Ви отстранят от поста за такива думи?
- Не ме беше страх, защото заемах такова положение в Църквата. Напротив, аз бях готов да приема всякакво поругание, дори и до смърт, за да защитавам по задължение и по съвест интересите на Църквата. И не само че смущение съм имал при тия срещи и при тия искания, които поставях пред Тодор Живков, напротив, те ме въодушевяваха да говоря с такава убеденост, действително убеденост, без каквито и да било отклонения от истината, без каквото и да било смущение от по-нататъшни сетнини по отношение на мен. Нека Църквата да е неуязвима, а не аз. Аз съм избран от Църквата, ще й служа, докато имам сили, докато имам възможности, но със задължение да изпълнявам дълга си и по съвест, и по служба.
- И все пак какви бяха отношенията ви с Тодор Живков. Обвиняват Ви, че сте се ползвали с неговата подкрепа?
- Първата ми среща с Тодор Живков беше представителна, като новоизбран патриарх. По това време имаше решение на Министерския съвет да бъде напълно унищожена църквата "Св. Спас" в центъра на София. Преди да влезем, казах на Михаил Кючуков, председателя на Комитета по вероизповеданията, че ще поставя въпроса за църквата. Той се опита да ме разубеди, защото имало Вече решение на Министерския съвет. Но не успя. След протоколния разговор с Тодор Живков му говорих за църквата, че е паметник от Средновековието и е много почитана от християните, че трябва да се запази. Кючуков му каза, че вече има решение. Живков малко твърдо отговори: "Може да има решение на Министерския съвет, но щом е неправилно докладвано, може да е неправилно и решението за събарянето. Да се уреди въпросът." Но въпросът тогава не се уреди -
върху църквата беше построена банка
След патриаршеската ми визита в нашата епархия в САЩ (есента на 1978 г. - б.а.) той пожела да ме приеме. Отидох. Присъстваше само министърът на външните работи Петър Младенов. Казах му аз моите впечатления от посещението ми в Америка и той, от сведенията, които беше получил по своя линия, изказа задоволство. Трябваше след разговора да си отида. И станал, с патерица в ръка - такава е била температурата на ръката ми от напрежение, че лакът на патерицата за малко не се разтопи (смее се), - му поставих въпроса за запазването на църквата в Перник, строена със средства на миньорите в миналото. Ток, вода в храма бяха прекъснати. На мен се забраняваше да отида да служа няколко пъти по различни, привидни съображения. Един път имало едно препятствие, друг път - друго. Рушеше се църквата напълно и беше решено тя да бъде съборена, защото се намира в близост до партийния дом в Перник. А партийният дом беше строен впоследствие.
Едно от съображенията ми за запазването на църквата беше, че Дечко Узунов, народният художник, там е рисувал стенописите като млад и после никъде другаде образи на светии не е рисувал. Всичко това трябва да се събори, да се унищожи църквата, която е сърцето на града, заради партийния дом. Живков каза на Младенов: "Виж да се уреди въпросът овреме!". Петър Младенов още от началото, съчувствено в моя подкрепа, също каза две думи за Дечко Узунов. И след една седмица въпросът се уреди. Пусна се електричеството и водата, и започнаха службите. Сега с голямо удовлетворение отивам там да служа, с голяма любов и признателност към Бог, който винаги ми е помагал в трудни моменти.
Същото стана и с древната църква "Света София", която беше определено да бъде паметник на културата, без да се извършва редовно богослужение в нея. Писмо написахме. Не знам в какъв вид съдържанието е стигнало до Т. Живков, но имаше едно голямо събрание във връзка с 1300-годишнинагпа на България. На излизане се срещнах с Людмила Живкова, която завеждаше културния сектор в ЦК, и поставих въпроса за църквата "Света София" - за запазването й като действащ храм. Тя даде обещание да се поинтересува, но отношението й беше благосклонно. Остана и църквата "Света София" като действащ храм.
Последната ни среща с Живков беше през 1989 г.
имам една снимка от неговите мемоари, седнали един срещу друг. Каза той няколко думи в оценка на значението на Българската православна църква за българския народ и за българската държава, изрази задоволство от това, че сега Църквата взема участие в борбата за мир в света. Тогава аз поисках Семинарията да бъде върната от село Черепиш и възстановена в София, където й е мястото. Казах му при какви неблагоприятни условия се провежда сега учебният процес на семинаристите, изпратени сред камънаците на Искърското дефиле - да бършат едно благородно дело при непригодни във всяко отношение условия. Казах, че и по канон, и по закон, и по съвест Семинарията трябва да бъде възстановена в София, в сградата, строена от Църквата, и тук да продължи своята дейност в служба на Църквата, в служба на народа. Това го подчертавах аз всякога - "народа". Живков даде вид на съчувствие и каза: "Добре, съобразителни са тези доводи, които казваш. Но това е трудно осъществимо. Как ще може Дворецът на пионерите с всички съоръжения, с възпитателната работа, която се разбива там, да бъде преместен - къде и как? Това за два дена не става." Отговорих му: "Ако Вие кажете, за четири дена ще стане!" С такъв тон. Не неприязнен, но спокоен и все пак твърд тон. "Е, да видим, да видим как ще стане, имам предвид това..." - отвърна Тодор Живков.
Една седмица след това или десетина дена най-много, имаше прием в Съветското посолство. Там той беше с членовете на Политбюро - седяха на една маса в дъното на салона. Аз бях с духовници, представители на подворието на Руската църква, беше с мен и архимандрит Натанаил, сегашният Неврокопски митрополит. Мина Тодор Живков през гостите на приема, дойде при мен и ми прошепна: "Семинарията ще бъде върната". Но именно ми прошепна на ухо. Бяха определили къде да се премести Дворецът на пионерите и как да се възстанови Семинарията. През 1990 г. Семинарията наистина бе върната в София... Както виждате, с Тодор Живков съм имал общо 4 официални срещи. Лични контакти не съм имал. С други представители на гражданската Власт лични срещи също не съм имал, освен официално отношение, което съм имал чрез председателя на Комитета за църковни отношения. Моят принцип е бил такъв още от началото: "Божието Богу, кесаревото - кесарю. Но в никой случай кесаревото да не накърнява интересите на Божието, защото е Божие, то е свято, то е непреходно...
- Да, но по времето на социализма Ви е оказвано внимание от страна на държавната власт. Има запазени кадри как Тодор Живков Ви връчва орден "1300 години България".
- Има, да, не се срамувам от тези кадри. Имаше общо събрание в голямата зала на Двореца на културата с попълнени до отказ места на поканените и на присъстващите. Аз бях поставен да седна до тогавашната, мисля, зам.-председател на Народното събрание и член на ЦК. Едно от списанията в Америка на български език беше отразило тази снимка и с една стрелка посочено моето място - с упрек това ли място заслужаваше Българската православна църка!? Такова беше тогава състоянието на нещата. Тогава се и срещнах с Людмила Живкова по въпроса за "Света София". Няколко дена след това събрание ме повикаха и ми съобщиха, че официално ще ми бъде връчен орденът "1300 години България". Приех го като почит не към мен, като патриарх Максим, а като представител на Българската православна църква, която е вековен духовен стожер на България.
Това беше награда за цялата Църква
И никога не съм считал, че е отправено към мене внимание като личност. Всичко, което съм получавал като похвала или награда, е било в името на Българската православна църква, а не лично за мене като патриарх.
- За съжаление Вашето име се свързва и с един от драматичните моменти в съвременната история на Българската православна църква - имам предвид разкола, който започна през 1992 г. Коя според Вас е причината той да се случи?
- За съжаление разколът наистина се случи. След встъпването на новата власт ние проведохме един архиерейски събор в Бачковския манастир и определихме новите перспективи пред Църквата, за да може тя да си възвърне полагащото и се в обществото място. Очаквахме да се осъществи това, което бяхме замислили и имахме воля да го сторим. Някои архиереи не дойдоха на този събор, някои дойдоха към края му, но решението остава за изпълнение.
Появата на разкола дойде много неприятно за Църквата, неприятно за нейното ръководно тяло, за Светия синод, за мен като патриарх. Това се подразбираше от първоначалното поведение на някои от архиереите, които не се явяваха на заседание, отклоняваха се от изпълнение на задълженията си като членове на Светия синод. Докато най-накрая дойде решението за низложение на патриарха и на синодалните архиереи, за заменянето на Светия синод с друг синод. Така започна разколът, отклониха се някои от членовете на Светия синод извън църквата, нарушавайки канона, нарушавайки единството на светата ни Църква и по свой път започнаха да провеждат мероприятия напълно неканонични, напълно несъобразени с изискванията на устава на Българската православна църква и т.н. Допуснаха намесването на държавната власт в църковната управа... Аз не бих могъл да кажа какви са били техните съображения да се отделят от Църквата, но се приказва, че това са били
страхът, славолюбието и домогването до власт
- властолюбието. Ние сме били много снизходителни до последния момент и винаги сме ги приканвали да се върнат в единство на Църквата за полза на всички ни. Така тая духовна язва постепенно бе премахната.
- Срещу Вас лично се отправиха много упреци и обиди? Простихте ли на всички тези хора?
- Това, което е отправено лично към мен, аз с добра съвест съм го простил. Това, което чрез мен като предстоятел на Църквата, е нанесло вреда на църковния живот, не е в моя възможност да го опростя.
- Призоваваха Ви да се оттеглите от поста на патриарх. Защо не се оттеглихте?
- Да се оттегля от патриаршеското си служение, не съм и помислял. Нямам право. В мой интерес съм бил и съветван още в началото на разкола да го направя. Предприеха се различни стъпки на предупреждаване да се откажа от патриаршеския престол - и с уговаряния, и със заплахи. Но не се поддадох на тях. Намирах, че трябва да остана твърдо на своето служение, защото
целта беше да се пръснат овцете на стадото, като се порази пастирят
Такава мисъл за оттегляне съм отклонявал със съзнанието, че съм длъжен да изпълнявам своето послушание, възложено ми от Църквата. Това е.
Понасяне на всички теготи от какъвто и да било характер - да изпълнявам задълженията си, като съм считал, че това, което върша, е за полза на Църквата. Всякога съм имал съзнание, че служа на Църквата не според моите немощни сили, но с Божията благодат, която ме е поставила на това място. Намирах опора у Бога, намирах твърдост в изпълнение на задълженията, които съм дал в служба на Църквата като неин предстоятел. Подкрепа намирах пълна и у братята архиереи, членове на Светия синод, на епископите и на останалото духовенство, свещеници и на миряни, които по различен начин изразяваха своето отношение и съчувствие лично към мен и към служението, което в такива трудни, тежки обстоятелства трябваше да изпълнявам. Но никога мисълта ми не се е отклонявала от опората ми в Бога, от съдействието на всички. Ние всички сме вършили Божието дело, защитавали сме интересите на Църквата като едно цяло, като едно общо ръководство.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
