Людмил Тодоров е от породата горди творци, които винаги въстават срещу абсурдите в културата ни. Авторът на сборника с разкази "Да убиеш Мечо Пух" и романите "Хроника на една любов" и "Хроника на едно пропадане" пише сам сценариите на филмите си още от дебютния "Бягащи кучета" през 1989 г.. Красивият и нежно жесток "Любовното лято на един льохман" (1990) получи голямата награда на кинофестивала в Торино, а "Приятелите на Емилия" (1996) - приза на ФИПРЕССИ в Солун. "Емигранти" (2002), под съвместната режисура с Ивайло Христов, е сред най-гледаните родни ленти, а "Шивачки" обра годишните кинонагради за 2007 г. Преди две години Людмил режисира Велко Кънев в последната му роля за "Миграцията на паламуда". Скоро пък писателят издаде "Разкази" и събра духовния си опит в романа "Шлеп в пустинята", за който получи националната награда "Христо Г. Данов" за литература. Съпругата му Златна Костова е журналист и една от най-талантливите ни преводачи от английски. Имат син.
- Господин Тодоров, как създадохте "Шлеп в пустинята" - изглежда дълго "събирана" книга?
- Преди повече от 15 години, когато бях на около 40, ми се случи това, което се случва на героя в романа. Без видима причина и без конкретен повод аз се откъснах от живота като зряла круша и започнах да падам. Това беше началото на един мъчителен, необикновен, уникален духовен опит, който продължава до ден днешен. Трудното при него е, че човек престава да живее по инерция и колкото да се опитва, не може да заобиколи истината и да се утеши с разни нейни заместители. А тя е, че човек е круша, която щом узрее достатъчно, пада на земята и се размазва. Романът описва духовната криза на провинциален учител по английски език, който внезапно бива хванат по бели гащи от този простичък факт. Преди десетина години написах "Хроника на едно пропадане" - там се опитах да разкажа онова, което се случи с мен самия, но понеже преживяването беше прясно, героят в книгата реагираше повече сетивно, отколкото с разума си. След "Хрониката" си дадох сметка, че ще има продължение с други герои, други съдби и други сюжетни линии - и със същата основна тема. Даже нахвърлих конспект от 15-16 точки, които се превърнаха в опорни за "Шлеп в пустинята". Десет години по-късно, когато самият аз бях стигнал нов етап в онова, което ми се случи толкова отдавна, написах романа за месец.
- Героят ви казва: "Хората живеят, без да знаят защо. Допреди два месеца аз бях като тях и не ми пукаше, в главата ми цареше пълна мъгла. Сега главата ми се проясни. Това е голямо нещастие. Предпочитах в главата ми да е мъгла, а на сърцето - леко и спокойно". Смятате ли, че моментите на криза създават повече просветление?
- Координатната система в романа е различна от тези, с които сме свикнали. Героят би се подсмихнал, ако чуе, че светът се движи напред, назад, нагоре, надолу или че въобще се движи нанякъде. Въпросът, който не му дава мира, е "Какво правя тук?". И той е проклятие за него, а не благодат. Подобни кризи понякога отвеждат хората в лоното на Бога, но това се случва все по-рядко със съвременния човек, който се мъчи сам - и
ако главата му е замъглена, толкова по-добре за него
Така че героят на романа не е за завиждане. Неговото просветление е равнозначно на катастрофа.
- Как да накараме повече хора да повярват, че има надежда, макар и да живеят трудно, днес, тук и сега?
- Учителят от романа намира изход, който не е само в любовта, нито само в дълга, нито в екзистенциалния инат, ако щете. Утехата, която приема той в края на книгата, се съдържа в следното изречение: Ако човек е бил на този свят дори само един миг, все едно е бил цяла вечност! Нима има за какво повече да се мечтае? Извадени от контекст, тези думи звучат общовато, но това е пристанът, до който стига той след усилено и мъчително търсене. А що се отнася до надеждата в социален план, тя е нещо различно и би трябвало да е по-лесно постижима. "Шлеп в пустинята" не се занимава с нея.
- Героите и във филмите, и в книгите ви не се отчайват, съумяват да бъдат себе си, да са достойни. Имат ли прототипи?
- "Любовното лято на един льохман", "Шивачки", "Миграцията на паламуда", "Емигранти" и "Приятелите на Емилия" са вариации на една и съща тема, която предхожда идеята за големия сблъсък на човека със съдбата. Във филмите тя е все още в детски пелени и има различни проекции - от морално-етична в "Шивачки", през социална в "Емигранти", екзистенциална в "Приятелите на Емилия", поетичната и дори мистична в "Льохмана" до комедийна в "Миграцията...". Част от героите имат своите прототипи, друга не. Социалният контекст често преобладава в моите филми, но ние живеем в страна, в която той побърква хората.
Побърква и мен
В почти всичките ми филми героите са букет от свързани помежду си хора. Това често кара по-невнимателните зрители да смятат, че разработвам темата за приятелството. Не, аз събирам различни индивидуалности, за видя как действат при едни и същи обстоятелства. Те действат различно - едни се отчайват, други не, едни хленчат, други се държат. Често дори си разменят ролите. Онова, което може би дава усещане за жизненост на екрана, е хуморът. Не понасям филмите, изсвирени в една тоналност - все едно каква е тя. Имам усещането, че авторите ме лъжат, защото в живота непрекъснато виждам друго - че дори в най-драматичните ситуации винаги има и нещо смешно. Така наречените мрачни филми са авторска манипулация. Както и жизнеутвърждаващите.
- Как решавате кое да стане сценарий и кое разказ или роман? Не бих прочела "льохмана" на текст - той трябва да се гледа, както и не бих гледала филм за "шлепа" - книгата трябва просто да се прочете!
- Правилно. Истината е, че понякога не знам какво ще се получи от една идея. Веднъж започнах да пиша сценарий, а стигнах до роман. Друг път започнах разкази, а излезе филм. В разказа винаги има нещо недоизказано, което може да те провокира, а в романите обикновено не е така. Не бих седнал да предъвквам на екран онова, което вече се е получило на хартия.
- Вярвате ли, че сегашните интелигенти протестиращи могат да преодолеят арогантността и примитивизма на някои от управляващите и как?
- В началото на протестите написах, че те са обречени на успех. Продължавам да го вярвам. Само че пътят ще е по-дълъг, отколкото мислех.
Подцених наглостта на някои от управляващите и надцених зрелостта на протестиращите. Те превърнаха протестите в купон. Явно само гладният човек може да извърши успешна революция. Терминът е подбран внимателно - на България е нужна революция, за да се промени. Не е казано тя да е кървава. В онази статия си позволих да посъветвам протестиращите да се обединят политически. Това също е вид революция в мисленето на свободните граждани, които се гнусят от политически обединения, но друг път не виждам.
- Какво всъщност се случва днес у нас?
- То е ясно повече или по-малко. Онова, за което почти не се говори, е защо то не се случи в продължение на близо четвърт век. През годините съм правил опити да отворя тази тема с твърдението, че българските политици не са нашият основен проблем, нито престъпността, олигархията или корупцията.
Нашият основен проблем сме самите ние
Давал съм примери, че да откраднеш един милион лева и да откраднеш крушка от входа на блока е едно и също нещо. Опитвал съм да изясня, че в България хората приеха моралния кодекс на мутрите и четвърт век живяха като тях, всеки според възможностите си. Ето това е нашият основен проблем, а политиците и олигарсите са само следствие. Гражданската инертност на българите се дължи на това, че голяма част от тях всъщност иска нещата да останат същите - и само ако им вдигнеш цената на тока, са готови на някакви действия. Тяхната инертност се дължи както на неграмотност, така и на липсата на чиста съвест. Онези, които искат промяна и имат чиста съвест, са твърде малко. Това обаче не значи, че няма да успеят. Ако им потънат гемиите, което често се случва по нашите земи, този процес ще отнеме страшно много време.
- Вие самият неведнъж сте протестирали срещу идиотщините в родното кино. С "Миграцията на паламуда" бойкотирахте веригите и сезирахте Комисията за защита на конкуренцията за злоупотреба с монопол. Имаше ли резултат?
- Комисията проведе разследване и излезе с решение, че злоупотреба с монополно положение няма. То е същото като при тока - цената е законна, но не е справедлива. Така е и при нас - киноверигите заедно с разпространителите прибират над 90 процента от приходите на един български филм и това е напълно законно според комисията. Такова е българското правораздаване. То все още не може да се освободи от зависимости, камо ли да вникне в един казус по същество, а не само юридически.
- Защо не успя експериментът "Модерен театър"?
- Разработването се оказа по-трудно, отколкото онова, което в началото изглеждаше почти немислимо. Немислимото се случи - нашият гръцки мениджър, Димитрис Арванитис, ремонтира салона, купи нова техника, плащаше на цяла трупа актьори, финансира три постановки и дотук. Не получихме помощ от общината, нито от държавата. Ако бяхме получили, сега в София щеше да има още един голям театър. Нужни ни бяха по двеста хиляди лева през първите две години, за да си стъпим на краката, но тогавашната зам.-кметица по културата и сегашен кмет на София, която иначе ми е много симпатична, не посмя да ги даде на един частен театър.
- Кое ви носи повече удовлетворение - книгите, киното или театърът?
- Киното е движение, театърът е суета. Най-добре се чувствам, когато пиша, но е голям лукс да мога да попадна и в двете. Имам две театрални постановки като режисьор - "Кой се страхува от Вирджиния Уулф" в "Сълза и смях" с Бойка Велкова и Ивайло Христов и "Самотният Запад" на Мартин Макдона в "Модерен театър" с Асен Блатечки, Иван Радоев, Явор Бахаров и Радина Кърджилова. Първата се игра пет сезона, а втората имаше пет-шест представления, защото "Модерен театър" фалира. Не вярвам да направя нов спектакъл.
Театърът не е моето място
и не заради суетата - това беше шега, а заради неговата условност като изкуство. Моите кинаджийски рефлекси се оказаха твърде силни и не успях да приема, че театърът си има свои закони - все ми се струва, че актьорите преиграват. А то не е така, защото те не са пред камера, а са в салон пред петстотин души. Липсва ми близкият план в киното, където един верен поглед може да реши цяла сцена. Двете ми постановки станаха прилични, но само толкова.
- Кой е най-големият проблем на киното ни?
- Че е провинциално. Това идва от манталитета, а не от географското положение. Нямам предвид дребнотемието. Световното кино изобилства с прекрасни филми, чиито теми са уж дребни, а героите незначителни. Това са силни, вълнуващи филми, в които действието са развива в някакво иранско село, например. Ние се страхуваме да бъдем себе си. Все гледаме какво правят хората по света, все се мъчим да ги имитираме, често пъти, без дори изобщо да го осъзнаваме. Това важи не само за киното, а и за всички други дейности. Българинът винаги робува на някаква конюнктура - какво е модерно в Европа и какви филми награждават на големите кинофестивали. Ние сме странно лишени от чувство за собствено достойнство. В момента говоря за киното като изкуство, а не за комерсиалното кино, което в цял свят е едно и също.
- Как може да се върнат младите ни емигранти?
- Само с протести на улицата. А после с упорит труд.
- Синът ви с какво се занимава, в България ли е?
- Тръгна по пътя на майка си Златна Костова - превежда от и на английски книги, филми, пиеси. Дава и уроци. Четири години учи във Франция, отиде там след погрома на жанвиденовото управление. Тогава всички вярвахме, че корабът потъва и пращахме децата си в чужбина, само колкото да не са тук. Поколението на моя син стана жертва не само на бруталната българска действителност, а и на нашата родителска паника. Абсурд е да искаш детето ти да живее далеч от теб.
- Как работите с актьорите?
- С добрите - лесно! В моите филми импровизациите не са върху диалога, а върху различни игрови ситуации и детайли. Като цяло аз съм от режисьорите, които имат ясен план и го следват от първия до последния ден. Старая се актьорите да знаят какво точно правят във всеки момент, да се чувстват добре на снимачната площадка, да се чувстват специални. Има актьори, на които им се носи славата, че са трудни. Като Руси Чанев, например. Работих с него в "Приятелите на Емилия" - беше главен герой в една от седемте новели, от които е съставен филмът. Започнахме снимки и до обяд не бяхме заснели нито един кадър. Екипът започна да нервничи - ето го тоя пак се опитва да режисира (по адрес на Чанев). Нищо подобно нямаше обаче.
Руси е мисловен тип
На него всичко трябва да му е ясно от началото до края, иначе не може да влезе в никоя сцена. Той просто ме човъркаше, за да си изясни нещата. Стана ли това, за половин час заснехме нормата си за целия ден. Съвсем друг опит имам с Ивайло Христов. Него го снимах в два филма. След като прочете сценария на дебюта ми "Бягащи кучета", го попитах: "Как ти се видя?", а той каза: "Всичко ми е ясно". Доверих му се и с това нашите разговори приключиха. После гледах направо онемял как Ивайло прави точно онова, което си представям. Снимал съм Александър Морфов в "Льохмана" и "Приятелите на Емилия". Сашо е може би любимият ми актьор от собствените ми филми. Той съчетава аналитичните качества на Руси Чанев и интуицията на Ивайло Христов. Най-много се радвам, когато откривам актьори и ги правя "звезди". Това ми се случи в "Емигранти", където за първи път в сериозни роли излязоха Деян Донков, Валери Йорданов и Иван Радоев, в "Шивачки" - дебютът на Александра Сърчаджиева, Вили Марковска и Елен Колева, и в "Миграцията на паламуда" - с Никола Стоянов и Владимир Зомбори. С младите актьори винаги е по-интересно, защото не знаеш с какво ще те изненадат. А най-хубавото е, че и те не знаят това. Понякога правят неща, от които направо падаш. Опитните са повече или по-малко предвидими.
- Как работеше Велко Кънев в последния си филм - "Миграцията на паламуда"?
- Велко беше току-що опериран в Германия и се чувстваше добре. Веднъж ходи на река Велека за риба и се върна с няколко едри парчета. Имах късмета да се докосна до човек, който притежаваше огромен вътрешен чар. За качествата му на актьор е просто неприлично да говоря, въпреки че той не успя да изиграе всичко, което би могъл в театъра и киното. И то не защото си отиде сравнително млад, а защото някак така стана. Той можеше наистина всичко - беше блестящ комедиен актьор, но направи и страхотни драматични роли. През 89-та година беше в силата си, а тогава цялата ни култура се срина. По време на снимките в "Паламуда" видях друг вид и друг тип актьорско присъствие - той усещаше и разбираше всичко на мига и някак го връщаше обратно на снимачната група. Съдействаше всякак на филма. Иначе непрекъснато решаваше кръстословици. Скоро Ивайло Христов ми каза, че това бил неговият начин да пази своята концентрация и да държи всичко под око - решавайки кръстословици. Светла му памет!
- Какво пишете в момента?
- В началото на лятото написах последните разкази от новия сборник, който се нарича "Нагъл жизнелюбец". Тези дни завърших новия си роман, който се казва "Скептици". Главни герои в него са брат и сестра - от деца, докато станат на по двайсет и няколко. Тя е с шест години по-голяма. Книгата започва с една сцена, в която тя, сломена от липсата на внимание към себе си след неговото раждане, прави нещо, което доста прилича на опит за убийство. Всичко е смешно, детско и наивно, но опитът за убийство е налице. Покъртена от това - емоционална, крайна и непредсказуема, сестрата се изпълва с угризения. И така обиква своя брат, че връзката им остава за цял живот. Книгата е за тяхното съзряване и необикновените им отношения, с техните родители и интимни приятели.
- Кои от младите писатели четете?
- Труден въпрос. Чета млади поети. А и не само. Скоро препрочетох Христо Фотев, Константин Павлов и Борис Христов, който е от световна величина.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
