“Лествицата” е стълба към духовно съвършенство

• Земният ни живот е постоянно възхождане от земята към небето за нравственото усъвършенстване
• Пър­во­то стъ­па­ло е от­ри­ча­не от су­е­та­та, учи св. Йо­ан Лес­твич­ник

Бог - тво­ре­цът на всич­ко - е пос­та­вил на чо­век оп­ре­де­ле­на край­на цел през вре­ме на зем­ния му жи­вот и е вло­жил в не­го ес­тес­твен и неп­ре­о­до­лим стре­меж за пос­ти­га­не­то на тая цел.

Коя е вър­хов­на­та и пос­лед­на цел на чо­ве­ка спо­ред сло­во­то Бо­жие? Кой е не­го­ви­ят неп­рес­та­нен и неп­ри­ну­ден стре­меж? - Бог, дос­ти­га­не на Не­го­во­то съ­вър­шен­ство и свя­тост. "Бъ­де­те съ­вър­ше­ни, каз­ва Хрис­тос, как­то е съ­вър­шен и ва­ши­ят не­бе­сен Отец" (Мат. 5:48). Съ­вър­шен­ство­то, за ко­е­то ста­ва ду­ма, се осъ­щес­твя­ва в пъл­но раз­кри­ва­не на ду­хов­ни­те си­ли на чо­ве­ка, в стре­ме­жа към Бо­га. И по­не­же Бог е аб­со­лют­но­то съ­вър­шен­ство и аб­со­лют­но­то доб­ро, то и на­ши­ят стре­меж е на­со­чен към пос­ти­га­не на Бо­жи­е­то съ­вър­шен­ство и аб­со­лют­но доб­ро. То­ва зна­чи неп­рес­тан­но да рас­тем в доб­ро­то. Ако днес сме би­ли доб­ри, ут­ре да бъ­дем още по-доб­ри. Ако днес сме би­ли на ед­но стъ­па­ло по-нис­ко на стъл­би­ца­та на нрав­стве­но­то съ­вър­шен­ство, ут­ре да бъ­дем на ед­но стъ­па­ло още по-ви­со­ко, още  по-близ­ко до Бо­га. Пъ­тят на нрав­стве­но­то усъ­вър­шен­ства­не, сле­до­ва­тел­но, е неп­рес­тан­но въз­ли­за­не по стъл­ба­та, ко­я­то во­ди от зе­мя­та към не­бе­то. Мно­зи­на доб­ро­де­тел­ни хо­ра през вре­ме на зем­ния си жи­вот са въз­хож­да­ли по тая стъл­би­ца и са дос­ти­га­ли въз­мож­но­то за чо­ве­ци­те ду­хов­но-нрав­стве­но съ­вър­шен­ство. А ня­кои са ни ос­та­ви­ли и пис­ме­ни тру­до­ве, в ко­и­то въз ос­но­ва на св. Пи­са­ние и лич­ния си опит са по­со­чи­ли кон­крет­но пъ­тя към нрав­стве­но­то съ­вър­шен­ство. Та­къв е  и твър­де из­вес­тни­ят труд "Лес­тви­ца" или "Райс­ка стъл­ба", чий­то ав­тор е днес чес­тва­ни­ят от св. Цър­ква св. Йо­ан Лес­твич­ник.

То­зи Бо­жи угод­ник е ро­ден в 525 г.

не­из­вес­тно где. На шес­тна­де­сет го­диш­на въз­раст пос­тъ­пил в ма­нас­тир. След ка­то нав­ля­зъл и ук­реп­нал в мо­на­шес­кия жи­вот, се уе­ди­нил в ед­на ки­лия, в  ко­я­то пре­ка­рал 19 го­ди­ни. Още по-къс­но уса­мо­тил се в ед­на пе­ще­ра в пла­ни­на­та Си­най. Тук пре­ка­рал 40 го­ди­ни. Ко­га­то ста­нал на 75 го­ди­ни, нас­той­чи­во бил по­ка­нен от бра­тя­та на Си­най­ския ма­нас­тир да им ста­не игу­мен. Ка­то игу­мен пре­ка­рал ня­кол­ко го­ди­ни. От­тук по­лу­чил име­то "Си­на­ит". Бил мно­го учен и за­то­ва бил на­ре­чен още "Схо­лас­тик". Пос­лед­ни­те го­ди­ни от жи­во­та си пре­ка­рал пак в от­шел­ни­чес­тво. По­чи­нал ве­ро­ят­но към 608 г. на по­ве­че от 80-го­диш­на въз­раст.

Св. Йо­ан е из­вес­тен най-ве­че ка­то ав­тор на "Лес­тви­ца­та". За­то­ва още е на­ре­чен "Лес­твич­ник".

Св. Йо­ан пре­кар­вал жи­во­та си във въз­дър­жа­ние, мо­лит­ва, под­ви­зи, че­те­не, пи­са­не, труд и ду­хов­ни съ­зер­ца­ния. Той не бил кра­ен ас­кет-пос­тник, упот­ре­бя­вал вся­как­ва хра­на, поз­во­ле­на от ус­та­ва, но се хра­нел скром­но, без да угаж­да на плът­та си. По тоя на­чин той уга­ся­вал плът­ски­те си въз­буж­де­ния. Спял мал­ко, кол­ко­то да се от­мо­ри от про­дъл­жи­тел­ни­те бде­ния. Го­рял от сил­на лю­бов към Бо­га. Де­нем и но­щем не мо­жел да се на­си­ти от съ­зер­ца­ни­е­то на Бо­жи­я­та сла­ва, свет­ли­на и кра­со­та.

Йо­ан, игу­мен Ра­ит­ски, от­пра­вил до Йо­ан Си­най­ски (Лес­твич­ник) пре­лю­без­но пис­мо с поч­ти­тел­на мол­ба - да из­ло­жи пис­ме­но сво­и­те бо­го­мъд­ри по­у­че­ния. На то­ва св. Йо­ан Си­на­ит от­го­во­рил с не по-мал­ка уч­ти­вост, сми­ре­ние и, про­я­вя­вай­ки пос­лу­ша­ние, се за­ел да из­пъл­ни пред­ло­же­ни­е­то. Та­ка се по­я­ви­ла из­вес­тна­та "Лес­тви­ца".

Как­во пред­став­ля­ва "Лес­тви­ца­та" на св. Йо­ан? - Тя соб­стве­но е ръ­ко­вод­ство за ду­хо­вен жи­вот на мо­на­си­те, но пред­став­ля­ва ин­те­рес и за всич­ки дру­ги хрис­ти­я­ни, ко­и­то про­я­вя­ват

рев­ност към ду­хо­вен жи­вот

Спо­ред св. Йо­ан Лес­твич­ник на­ши­ят зе­мен жи­вот тряб­ва да пред­став­ля­ва пос­то­ян­но въз­хож­да­не от зе­мя­та към не­бе­то по "стъл­би­ца­та" на ду­хов­но­то усъ­вър­шен­ства­не. "Лес­тви­ца­та" си е спе­че­ли­ла го­ля­ма сла­ва. Тя е би­ла пре­ве­де­на от­дав­на на мно­го ези­ци. На бъл­гар­ски е из­ляз­ла към Х-ХI век. Тя не е ри­то­ри­чес­ко съ­чи­не­ние. Из­ка­за­ни­те в нея мис­ли имат ха­рак­тер по­ве­че на сен­тен­ции; с мал­ко ду­ми е ка­за­но мно­го не­що. Обик­но­ве­но във вся­ко сло­во се раз­глеж­да ня­коя хрис­ти­ян­ска доб­ро­де­тел или по­рок.

Раз­гле­да­ни са след­ни­те по-важ­ни пред­ме­ти: От­ри­ча­не­то от свет­ски­те нас­ла­ди и жи­тей­ски­те по­пе­че­ния (1 - 3). Пос­лу­ша­ни­е­то (4), По­ка­я­ни­е­то (5), Спом­ня­не­то на смър­тта (6), Кро­тос­тта (8), Злос­ло­ви­е­то и  Кле­ве­та­та (10), Мно­гог­ла­гол­ству­ва­не­то и Мъл­ча­ни­е­то (11), Ле­нос­тта (12), Уни­ни­е­то  (13), Чре­во­у­го­ди­е­то (14), Це­ло­мъд­ри­е­то (15), Среб­ро­лю­би­е­то и Нес­тя­жа­ни­е­то (16 - 17), Гор­дос­тта (23), Сми­ре­но­мъд­ри­е­то (25), Бла­же­но­то без­мъл­вие (27), Мо­лит­ва­та (28), За зем­но­то не­бе или дос­ти­га­не на без­страс­тие още тук на зе­мя­та пре­ди Въз­кре­се­ни­е­то (29) и за Съ­ю­за на три­те доб­ро­де­те­ли - вя­ра­та, на­деж­да­та и лю­бов­та (30).

Пър­во­то стъ­па­ло на стъл­ба­та, во­де­ща към ду­хов­но­то съ­вър­шен­ство, е от­ри­ча­не­то от све­та - от су­е­та­та и свет­ски­те удо­вол­ствия. За­що­то оня, кой­то ис­тин­ски е въз­лю­бил Бо­га, той тряб­ва да през­ре всич­ко, що го свър­зва с тоя свят, и да при­леп­ва ду­ша­та си към Бо­га (Пс. 62:9). Оня, кой­то е ус­пял да по­бе­ди страс­ти­те си, той ве­че е при­до­бил спо­соб­нос­тта лес­но да раз­ли­ча­ва и раз­поз­на­ва зло­то от доб­ро­то и да вър­ши са­мо доб­ро­то. Та­ка той дос­ти­га

иси­хия - т. е. без­мъл­вие, без­ме­те­жие

бла­же­но­то спо­койс­твие и ста­ва спо­со­бен, би­дей­ки още тук в плът, да съ­зер­ца­ва не­бес­но­то.

Та­ка, от­ре­къл  се от всич­ко при­мам­ли­во на тоя свят, ко­е­то от­кло­ня­ва от пъ­тя на спа­се­ни­е­то, чо­век, пре­ми­на­вай­ки ед­но след дру­го стъ­па­ла­та на райс­ка­та стъл­ба - чрез по­ка­я­ни­е­то, сми­ре­ни­е­то, нез­ло­би­е­то и дру­ги­те упо­ме­на­ти по-го­ре доб­ро­де­те­ли, по­тъп­кал и пре­по­бе­дил по­ро­ци­те, той дос­ти­га най-сет­не до най-гор­но­то стъ­па­ло - съ­ю­за на три­те доб­ро­де­те­ли: вя­ра­та, на­деж­да­та и лю­бов­та. Ето как­во пи­ше св. Йо­ан Лес­твич­ник за то­зи бо­жес­твен съ­юз.

"А се­га, след всич­ко ка­за­но, ос­та­ват тия три, ко­и­то свър­зват и съ­дър­жат всич­ко: вя­ра, на­деж­да и лю­бов, а по-го­ля­ма от всич­ки е лю­бов­та, за­що­то с нея се име­ну­ва Бог (1 Кор. 13:13).  По мое раз­би­ра­не - пи­ше св. Йо­ан - вя­ра­та е по­доб­на на лъ­ча, на­деж­да­та на свет­ли­на­та, а лю­бов­та на кръ­га на слън­це­то. Но всич­ки те за­ед­но със­та­вят ед­но си­я­ние и ед­на свет­лост."

"Бла­жен е оня, кой­то има та­ка­ва лю­бов към Бо­га, как­то страс­тно влю­бе­ни­ят - към сво­я­та лю­би­ма."

"Оня, кой­то ис­тин­ски лю­би, ви­на­ги но­си в се­бе си об­ра­за на лю­би­мия и с нас­ла­да прег­ръ­ща тоя об­раз в ду­ша­та си. То­ва въж­де­ле­ние не му да­ва по­кой да­же и на сън - и то­га­ва сър­це­то му бе­сед­ва с въз­лю­бе­ния. Та­ка обик­но­ве­но би­ва с те­лес­на­та лю­бов, та­ка е и с ду­хов­на­та".  Кой­то ис­кре­но оби­ча Бо­га, той чез­не по Бо­га и Не­го­ви­те дво­ри - св. Не­гов храм (Пс. 83:2). От всич­ки те­лес­ни фи­зи­о­ло­ги­чес­ки усе­ща­ния най-чув­стви­тел­но е жаж­да­та. Тя е пос­лу­жи­ла и за срав­не­ние на стре­ме­жа на чо­ве­ка към Бо­га. За нея Псал­мо­пе­ве­ца каз­ва: "Ду­ша­та ми жа­ду­ва за Бо­га сил­ний" (Пс. 41:3)

Ис­тин­ско­то и пъл­но поз­на­ние е не­пос­ред­стве­но­то

- при­до­би­то от не­пос­ред­стве­но об­щу­ва­не. Кол­ко­то по­ве­че дру­жим с един при­я­тел, тол­ко­ва по-доб­ре го опоз­на­ва­ме. Най-доб­ре се поз­на­ват ония, ко­и­то се оби­чат, за­що­то те най-тяс­но об­щу­ват по­меж­ду си. Оня, кой­то оби­ча Бо­га, не­му Бог се от­кри­ва. "Оби­ча­щи­ят Бо­га пре­ди то­ва е въз­лю­бил своя брат; за­що­то вто­ро­то слу­жи за до­ка­за­тел­ство на пър­во­то".

"На­деж­да­та е не­съм­не­но вла­де­ние на ед­но сък­ро­ви­ще пре­ди още да сме го по­лу­чи­ли." Тя е "за­ло­гът на бъ­де­щи­те бла­га." "С на­деж­да са свър­за­ни на­ши­те тру­до­ве; вър­ху нея се из­граж­дат под­ви­зи­те; нея ок­ръ­жа­ва Бо­жи­я­та ми­лост."

Лес­тви­ца­та на св. Йо­ан за­вър­шва с въз­тор­жен при­зив към чи­та­те­ли­те - да тръг­нат усър­дно към не­бес­ни­те ви­со­ти, към Гос­под­ня­та пла­ни­на (Ис. 2:3), към дос­ти­га­не Бо­го­поз­на­ни­е­то и съ­вър­шен­ство във вя­ра­та до пъл­на­та въз­раст на Хрис­то­во­то съ­вър­шен­ство (Ефес. 4:13).

"Лес­тви­ца­та" на св. Йо­ан Лес­твич­ник има от­но­ше­ние не са­мо към мо­на­си­те, но и към всич­ки хрис­ти­я­ни. Тя е

стъл­ба към не­бе­то, към рая

към ду­хов­но­то съ­вър­шен­ство, към Бо­га. То се знае, че не е въз­мож­но из­вед­нъж да се из­ка­чим на най-гор­но­то стъ­па­ло на стъл­ба­та, из­вед­нъж да въз­ле­зем на вър­ха на пла­ни­на­та. Тряб­ва да за­поч­нем от най-дол­но­то стъ­па­ло, ка­то осъ­щес­твя­ва­ме в жи­во­та си ед­на след дру­га пос­ле­до­ва­тел­но хрис­ти­ян­ски­те доб­ро­де­те­ли и по­беж­да­ва­ме ед­но след дру­го гре­хов­ни­те вле­че­ния.

Да за­поч­нем да се из­кач­ва­ме по стъл­би­ца­та на ду­хов­но­то съ­вър­шен­ство, ка­то за­поч­нем с от­ри­ча­не­то от всич­ко зем­но, ко­е­то се яв­я­ва за нас ка­то преч­ка към не­бе­то. Да пре­гър­нем сми­ре­ни­е­то и по­тъп­чем гор­дос­тта, за да се въз­ви­сим ду­хов­но. Чрез по­ка­я­ни­е­то и пос­то­ян­но­то бо­го­мис­лие да въз­ли­за­ме стъ­па­ло по стъ­па­ло по тая спа­си­тел­на стъл­ба, ко­я­то да ни до­ве­де до бо­го­поз­на­ни­е­то и бо­го­об­ще­ни­е­то, до вър­хов­ния иде­ал и край­на цел на на­шия хрис­ти­ян­ски жи­вот - съ­вър­шен­ство­то в Бо­га, на Ко­го­то да бъ­де сла­ва, чест и пок­ло­не­ние!

Амин!

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com