Ле­бе­до­ва пе­сен на щас­ти­е­то

• БГ чо­ве­чес­тво­то вся­ка ве­чер се раж­да и уми­ра пред те­ле­ви­зо­ри­те

До­ка­за­но е, пре­лю­без­ни, че са­ми­те ле­бе­ди не оби­чат мно­го-мно­го ле­бе­до­ви­те пес­ни. Но пък има ед­на за­бе­ле­жи­тел­на пи­е­са на Че­хов, ко­я­то се каз­ва та­ка и е пос­ве­те­на на ак­тьо­ра, кой­то вся­ка ве­чер се раж­да и уми­ра пред пуб­ли­ка­та. Не­що ка­то бъл­гар­ско­то чо­ве­чес­тво, ко­е­то вся­ка ве­чер се раж­да и уми­ра пред те­ле­ви­зо­ри­те.

То­зи грип има два стра­нич­ни съ­пъс­тва­щи сим­пто­ма, ко­и­то - ос­вен, че са из­клю­чи­тел­но те­ат­рал­ни - из­да­ват, че е и мно­го опа­сен. Пър­ви­ят сим­птом: за­поч­нах­ме от­но­во да вяр­ва­ме на пра­ви­тел­ство­то и на дър­жа­ва­та! На­ис­ти­на са нас­тъ­пи­ли теж­ки дни за бъл­га­ри­те, щом вяр­ват на дър­жа­ва­та! То­ва се е случ­ва­ло в мно­го ред­ки  мо­мен­ти  през ця­ла­та ни хи­ля­до­лет­на ис­то­рия. До­ри по вре­ме на Злат­ния век на Си­ме­он има­ме над 200 хи­ля­ди ико­но­ми­чес­ки емиг­ран­ти. А през ужас­на­та 1919-а - след ги­бел­на­та за нас Пър­ва све­тов­на вой­на и ис­пан­ския грип, от­не­съл над 80 хи­ля­ди съ­на­род­ни­ци, бъл­га­ри­те пред­по­чи­тат да се съ­бе­рат

под бал­ко­на на дя­до Ва­зов

а не пред цар­ския дво­рец или пар­ла­мен­та... А днес вяр­ват на пра­ви­тел­ство­то!

Ето, нап­ри­мер, аз съм дъл­бо­ко убе­ден в нес­по­соб­нос­тта на ге­не­рал Мут­фа­чий­ски да раз­бе­ре за­що тряб­ва да са от­во­ре­ни фри­зьор­ски­те са­ло­ни. И ос­вен то­ва на­ми­рам дейс­тви­я­та и ре­ше­ни­я­та на Бой­ко Бо­ри­сов за на­пъл­но адек­ват­ни, ко­е­то ме ка­ра да си ме­ря тем­пе­ра­ту­ра­та по-чес­то от не­об­хо­ди­мо­то.

Вто­ри­ят сим­птом е още по-зна­ме­на­те­лен: стра­ху­ва­ме се от гри­па, вяр­вай­ки в соб­стве­на­та си из­клю­чи­тел­ност и в не­ве­ро­ят­на­та си цен­ност не са­мо за Бъл­га­рия, но и за чо­ве­чес­тво­то. Со­ци­ал­ни­те мре­жи се из­пъл­ни­ха с дъл­бо­ко­мис­ле­ни ци­та­ти, вър­тя­щи се око­ло то­ва, че "най-цен­но­то е жи­во­та".  Мно­го ха­рес­вам та­ки­ва мис­ли. Ви­на­ги, ко­га­то ня­кой ми ка­же, че жи­во­тът е те­жък, не про­пус­кам да го по­пи­там: "Те­жък в срав­не­ние с как­во?". Тук е мяс­то­то - по от­но­ше­ние на чув­ство­то ни за соб­стве­на зна­чи­мост - да при­пом­ня един зна­ме­нит от­къс от мо­но­ло­зи­те на школ­ни­ка Ма­рек от "Прик­лю­че­ни­я­та на доб­рия вой­ник Швейк":

"Как­во соб­стве­но сте вие в срав­не­ние с все­ле­на­та? Пред­ста­ве­те си, че най-близ­ка­та звез­да е от­да­ле­че­на от на­шия во­е­нен влак 275 000 пъ­ти по­ве­че, от­кол­ко­то слън­це­то, за да мо­же па­ра­лак­сът й да об­ра­зу­ва дъ­го­ва се­кун­да. Ако се озо­вях­те във все­ле­на­та във вид на звез­да, вие бих­те би­ли прем­но­го нез­на­чи­те­лен, за да бъ­де­те за­бе­ля­зан и с най-доб­ри­те ас­тро­но­ми­чес­ки уре­ди. За из­ра­зя­ва­не на ва­ше­то ни­що­жес­тво във все­ле­на­та ня­ма под­хо­дящ тер­мин. За по­ло­вин го­ди­на вие бих­те опи­са­ли на не­бе­то ей та­ка­ва мал­ка дъ­ги­ца, за го­ди­на Ч мал­ка елип­са, ко­я­то изоб­що не мо­же да се из­ра­зи в циф­ри Ч тол­ко­ва е нез­на­чи­тел­на. Ва­ши­ят па­ра­лакс е не­из­ме­рим..."

Грип­на­та ка­ран­ти­на да­ва дос­та­тъч­но вре­ме

да по­мис­лим за най-важ­но­то

в жи­во­та ни. Осо­бе­но на 20 март, кой­то от 2012 го­ди­на е об­я­вен с ре­зо­лю­ция на Об­що­то съб­ра­ние на ООН за Меж­ду­на­ро­ден ден на щас­ти­е­то. След ми­съл­та за щас­ти­е­то на  близ­ки­те ни ло­гич­но ид­ва ми­съл­та за на­ша­та си ле­бе­до­ве пе­сен, за епи­та­фи­я­та на  не­из­ме­ри­мо нез­на­чи­тел­ния па­ра­лакс, кой­то ос­та­вя­ме във все­ле­на­та. 

Епи­та­фи­я­та, пре­лю­без­ни, е кра­тък над­пис вър­ху над­гро­бен ка­мък, оз­на­ме­ну­ващ це­лия ни от­ми­нал жи­вот. Но как­во точ­но да пи­ше? Съг­ла­се­те се, че "Той не ос­та­ви не­из­пла­те­ни бър­зи кре­ди­ти", или "Без дъл­го­ве към топ­ло­фи­ка­ция" е тъ­по. Ето ня­кои све­тов­ни при­ме­ри за за­бе­ле­жи­тел­ни епи­та­фии:  "Та­ка и не мо­жах да се омъ­жа пов­тор­но", "Каз­вах ви, че съм бо­лен" , "На­дя­вах се по­не на пи­ра­ми­да" - то­ва са все ре­ал­ни над­пи­си от над­гроб­ни пло­чи. Как­то и: "Ако че­те­те то­ва, сте стъ­пи­ли вър­ху ци­ци­те ми", "Нак­рая на­ме­ри мяс­то за пар­ки­ра­не" и "От­гле­да че­ти­ри прек­рас­ни дъ­ще­ри са­мо с ед­на ба­ня". Раз­гле­дай­те сай­та - www.boredpanda.com/funny-tombstones-epitaphs. Сто на сто ще ви дой­дат още блес­тя­щи идеи за пос­ле­ден над­пис! На Ре­бе­ка Уест при­пис­ват твър­де­ни­е­то, че ако ця­ло­то чо­ве­чес­тво има един об­що над­гро­бен па­мет­ник, на не­го е най-под­хо­дя­що да се на­пи­ше: "Стру­ва­ше ни се доб­ра идея по то­ва вре­ме...".

Ос­та­на­ли си при­ну­ди­тел­но вкъ­щи - и точ­но, ко­га­то за­поч­нем да на­ми­ра­ме шу­ма от при­миг­ва­не­то на по­ло­вин­ка­та ни за не­по­но­си­мо ви­сок,  ред­но е да по­тър­сим и дру­га ра­дост в жи­во­та си, ос­вен но­ви­на­та, че и Ки­ро До­мус­чи­ев се е за­ра­зил с ко­ро­на­ви­рус. Мо­же­те да по­мис­ли­те и за жи­ва своя епи­та­фия под фор­ма­та на нас­лед­ник. Раз­би­ра се, съ­щес­тву­ва риск ро­де­ни­те през гри­па­во­то де­ца да са зо­дия Скор­пи­он или Стре­лец, но мо­же­те да ком­пен­си­ра­те то­зи факт,

ка­то ги кръс­ти­те Ви­рус­лав или Ви­рус­ла­ва

Ко­ро­но­люб, Ко­вид­ка... Ни­що не е в със­то­я­ние  по-доб­ре да про­дъл­жи без­смис­ле­ния ни жи­вот от нас­лед­ни­ци­те ни. И е спра­вед­ли­во: са­мо вие ли ще се блъс­ка­те над не­раз­ре­ши­ми­те въп­ро­си на Все­ле­на­та, ка­то да­ли про­ку­ра­ту­ра­та да е в съ­деб­на­та или в из­пъл­ни­тел­на­та власт?!

Всъщ­ност има и ед­на тре­та пос­ле­ди­ца от грип­на­та ка­ран­ти­на - неб­хо­ди­мос­тта да ос­та­нем са­ми със се­бе си. По­вяр­вай­те, ни­кой не е под­гот­вен за та­зи сре­ща. Са­ма­та ду­ма ка­ран­ти­на - quaranta anni - ид­ва от ла­тин­ския пре­вод за Биб­ли­я­та и оп­ре­де­ля че­ти­ри­де­сет­те го­ди­ни, през ко­и­то Мой­сей во­дил ев­ре­и­те из пус­ти­ня­та, до­ка­то не ум­ре и пос­лед­ни­ят, кой­то си спом­ня роб­ство­то. Има и дру­га вер­сия, спо­ред ко­я­то - ка­то ми­на­ли въп­рос­ни­те quaranta anni - Мой­сей се обър­нал към след­ва­що­то го дри­па­во мно­зин­ство и по­пи­тал: "И как­во се­га, те­зи 40 ше­ке­ла, ко­и­то из­тър­вах тук ня­къ­де, та­ка и не се на­ме­ри­ха?!"

Та­ка де, ис­кам да ка­жа, че е ну­жен меж­ду­на­ро­ден ден на щас­ти­е­то, за да от­кри­ем, че...мо­жем да го от­кри­ем нав­ся­къ­де. В ле­бе­до­ва­та си пе­сен, в мис­ли­те за соб­стве­на епи­та­фия, до­ри сред близ­ки­те си, кол­ко­то и не­ве­ро­ят­но да е то­ва! Щас­ти­е­то се крие на най-не­по­до­зи­ра­ни мес­та. До­ри в ка­шон ле­пи­ло "Ка­ле", ко­е­то сте си ку­пи­ли, до­ка­то дру­ги­те се блъс­кат на ки­ло­мет­рич­ни опаш­ки за то­а­лет­на хар­тия.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com