Иронията е единственото спасение за интелигентния човек, казва писателката
"Събирачът на дневници" е новият роман на Леа Коен, издаден от "Ентусиаст". Известната писателка разкрива софийските потайности и "явности" от 2013-а и от 1943-а. Трилърът изненада публиката, защото е много различен като стил от всичко, сътворено досега от авторката. Неочаквани обстоятелства срещат няколко жени в различни етапи от житейския им път със Събирача, който танцува чардаш с миналото. Заедно с него в танца се носят певици и танцьорки, принцове и министри. И един млад издател, който става неволен изповедник. В криминалния сюжет участват известни лица - съпрузите Филови, Бекерле, принц Кирил, Алберт Гьоринг, цар Борис Трети. "Дневниците са моята битка със забравата. Хората отбелязвали в тях какво вършат, за да знаели кое да помнят. Рядко съзнавали, че описаното може някой ден да свидетелства срещу тях. Аз само им напомням онова, което са искали да забравят... ", казва Събирачът.
- Леа, "Събирачът на дневници" е десетият ви роман - можем да го броим за малък юбилей. Какво следва?
- Не съм Бетовен, Дворжак или Шуберт, които са спрели до номер 9 със своите симфонии. Ще продължа нататък - докато се раждат идеи.
- Историята е написана от името на мъж - това затрудни ли ви?
- Не. Той е независим издател, който се мъчи да оцелее. Разкрива мъките и неволите си. А аз от години знам изключително много за този бизнес "отвътре", за това, което става с книгите и писателите - в България и в Европа. Отдавна си мислех, че е време да го споделя. И докато го правех, се забавлявах. Атмосферата в книгата е изцяло съвременна - София през 2013-а. Случва се тук и сега - сред предполагаемия елит. Но понеже моят герой е интелектуалец, разказва с дистанция и самоирония - единственото спасение.
Въпреки че дереджето му хич не е весело. Опитва се обаче да бъде позитивен - като всички нас. Отнася се с весело презрение към най-големите и най-трудните неща в живота. То го връхлита в момента, в който успее да плати данъците си, фактурите и социалните осигуровки на четиримата си служители.
Негова другарка за следобеден секс
е красавица танцьорка с мутра покровител. Те са типични млади хора, доста са ми симпатични. Нямам предразсъдъци към момичетата, които приемат красотата си като залог за проспериране. На тях им липсват единствено знания. Въпросната девойка има амбиции да навакса. Иска да стане писател. Тя притежава зрънце талант - не само красиви крака и руса коса. Заради това от време на време се откъсва от синджира на мутрата и тича при издателя. Естествено, няма образование и интелектуален багаж. Събира статуси от фейсбук - използвах някои от тези на известна сексоложка. В тях тя съчетава безумните си прозрения за живота с философски съждения за Вселената - смес, която разсмива.
- Какво обърква живота на тези симпатяги?
- История от миналото - случва се на почти всички в България. Те се сблъскват с нея напълно неподготвени - техният свят е свързан с настоящето. Двамата нямат визия за бъдещето - защото в България така се живее: ден за ден. Просто
няма условия да се гради дългосрочна перспектива
Изведнъж издателят и танцьорката установяват, че миналото е тяхната родина. Ние сме малка страна с тесни родови отношения - тук винаги е съществувала мрежа от познанства, зависимости, взаимни обвързаности. Ако всеки от нас се порови, ще се окаже преплетен в различна степен.
- Кой е мостът между миналото и настоящето?
- Събирачът на дневници. Той е на 102 - бохем, картоиграч, женкар, маркесов тип. Събира сюжетните линии, в които има и реално съществуващи личности. Те се появяват в спомените на хора, имали мимолетна среща с тях - железничаря от влака, подкаран от цар Борис, младите момичета, служили в посолството ни в Будапеща, ученичка от Дойче шуле, станала секретар на жената на министър-председателя... Подобна техника беше използвана в прекрасния филм "Остатъци от деня". Но всичко е в жанра на оперетата, тъй като софийската бохема се забавлява. Има оптимизъм. Разкрити са странните и абсурдни измерения на доброто. Защото злото почти не е интересно. То е рационално, организирано, плавно. В него няма особена психологическа дълбочина. Доброто е ирационално, спонтанно. То невинаги е свързано с морала - може да си лош син, но способен на благородни жестове. Написах книгата "Ти вярваш", в която по документален начин разкрих злото. Сега реших да създам роман, в който по фикционален начин да представя доброто - в цялото му несъвършенство. Това е най-красивото в него. Добри са не само монахините, поповете и моралистите.
Добри са и грешниците
- Има ли страх от сблъсъка с епохата от 40-те?
- У нас не е извършено това, което стана в цяла западна Европа - а то се нарича задължение към паметта. И затова историята ни е населена с неверни интерпретации. С митове и легенди. Повечето от тях са по-приятни за възприемане, отколкото реалността и историческата истина. Особено в моменти на криза, в които ние се намираме постоянно от 25 години насам, хората имат необходимост от така наречената опорна точка за самочувствието си. Трябва постепенно, но сигурно да се обърнем с лице към фактите - защото те засягат реални хора, ситуации и съдби. И авторитета на нацията. Държавите, които не са способни да извършат тази работа, не са особено уважавани. Всъщност това е болест, която върлува във всички бивши соцстрани, които бяха на страната на "лошите" - без Чехия и Полша, разбира се, които бяха окупирани от нацистите. След като автоматично всички минаха към съветския блок, техните национални отговорности бяха анулирани. Руснаците бяха победители и те не позволиха да се извърши националното осмисляне на отговорностите. Поради което сега плащаме данък. Но ако не успеем да изчистим подробностите за тази част от историята ни, ще се провалим и в следващата - свързана с тежкия период от следващите 43-те години. Разбира се, не всичко може да се сложи в общ кюп. Нещата за нюансирани. Има много хляб да историците.
- И за авторите от различни жанрове...
- При мен историята присъства като колорит. Интересува ме съвременността, чувствителността и реакциите на нейните хора и свързаното с тях.
- Трябва ли писателят да се изживява като невиждано и нечувано явление?
- Не. Ако се вземе прекалено на сериозно, е изгубен. Не бива да смята, че разполага с повече възможности да анализира това, което е около нас. Или че има права да влияе върху него. А не е и възможно. Той може да въздейства по единствен начин - чрез словото си, но без назидание и прагматизъм. Писателят трябва да се занимава със сюжети и теми, които обясняват не само неговия психически свят - колкото и да е сложен той. Човек може много детайлно да опише, примерно, развода си. Но изваден от контекста, престава да бъде толкова интересен. Но аз съм човек много либерален по отношение на историите и жанровете. Отлично сътворените развлекателни четива са нещо прекрасно. Но поради рефлекси, които не са постмодерни, а посткомунистически, в съвременната ни литература всичко се свежда до основен модел - оттам нататък се търсят сходства или противоречия с него. Това е глупаво и безсмислено. В България има не пет, а петдесет писатели.
- Вашето мнение за родната литература тук и сега?
- Тя е донякъде сексистка. Смята се, че писането е сериозна и тежка работа, с която могат да се справят само мастити мъже с докторски титли. Женските книги са много по-автентични и интересни. Защото дамите говорят с лекота за всичко - по-изящно, по-фино, по-директно. А някои мъже все още са комплексари и се леят в еротична грубост. Доста
често имитират вездесъщия порнограф Буковски
Случва се дори на известни писатели. И цялата им еротика се свежда до описанието на техния член или на няколко вагини. И с това са безкрайно скучни. Това не бива да се премълчава.
- Ставаме ли по-модерни?
- Да - като психология. От 60-те години насам промяната е свързана с чешките събития, със сексуалната революция, с децата на цветята... Колкото и да сме били изолирани, тези неща са минали през нас. Моето поколение е дори авангардно. То преодоля серия табута и предразсъдъци. Най-младите сега са много по-консервативни, отколкото бяхме ние през 60-те и 70-те години. Защото в онова време индивидуалната свобода беше единственото убежище. И единствената реализация. Само този начин на живот ни позволяваше да се докажем. И да не маршируваме под строй.
- Какво се чете - има ли мода?
- Не. Чета с огромна наслада Имре Кернтен, Филип Рот, Амос Оз, Умберто Еко... Напоследък ми хареса "Крадлата на книги", фантастична е. По света никой не казва: "Това е моделът, всичко извън него не струва". Поведението на писателите в чужбина е много различно от това на българските им колеги. Наскоро Стивън Кинг беше дошъл в Европа за премиерата на страхотния си хорър "Доктор Сън". Май въобще не беше идвал на стария континент. Изключително скромен човек - слушах го в интервю за френски канал. Писателят никога не знае какво ще се случи с книгата му - може да бъде мегахит или суперпровал. Успехът на професионалния автор по света зависи от това колко копия от романа му ще бъдат продадени и дали той ще може да изхрани семейството си с печалбите. А дали трима приятели ще напишат бляскави рецензии по вестниците, няма особено значение. А дали после някой ще излъже, че са го продали в хиляди екземпляри - също. За жалост, това все още го има в България. Вярно е, че нашият пазар е много малък. Няма как човек да се реализира така, че да съществува само от хонорарите си от книги. Логично е писателите ни да гледат към Европа и да използват всички средства, за да стигнат до нейния пазар. А той е огромен - на него има място за всички. И заради това критиката е щедра и благосклонна. Всеки автор се чувства глезен вън от България. Получавала съм отлични отзиви във вестници от цяла Европа, но винаги си давам сметка, че това е друга реалност. Докато у нас има склонност към конфликти - вместо към спокойствие, широта, щедрост. А всяка книга трябва да получи шанс. Само че пак заради ограничения пазар, в България няма място за истинска критика.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
