Стара Загора. Вера Найденова, професор и кинокритик, от десетилетия разнищва възходите и паденията на седмото изкуство. Малко са фестивалите, които изисканата дама не е посещавала. През май тя беше за 22-ри път в Кан, а през юни - за 2-ри път в Стара Загора. На старта на "Златната липа" Вера беше шеф на международното жури, а сега беше доайен на тези, които вдигаха оценки. Тя представи и поредната си книга в съпътстваща програма на форума с директор Магдалена Ралчева.
- Професор Найденова, какво според вас се случва в международната фабрика за мечти?
- Най-важното е, че световното кино поддържа ритъма на своя нормален живот. Въпреки кризите. Защото то е скъпо изкуство и се люлее с кризите. Селекционерите на фестивала в Кан бяха изгледали 1800 филма от различни жанрове - за да изберат 120 заглавия във всички секции. Това е много. Особено когато си дадем сметка, че извън тях остава производството на Индия и Китай. Разбира се, картината се мени според икономическото състояние на страните. В Турция обществените институции и богатите продуценти влагат много в ленти и сериали. Националният елит на Мексико неотдавна реши, че е време държавата да си върне силата в седмото изкуство - и сега там отново правят по 70 продукции на година, както беше преди. В Унгария бяха стегнали процесите, но сега правителството дава 22 милиона евро за кино - но при определени условия:
да бъде комерсиално, да носи възвръщаемост и да се продава по света
Трудно ще им се получи, защото знаем кой от другата страна на океана залива екраните. В Европа все още държавите трябва да дотират изкуството. Скоро това няма да се промени. Въпреки че дори Русия трудно успява да си върне парите, въпреки големите тиражи. Някои обаче прекалено са привързани към старите модели, които невинаги работят. Но от друга страна, Европа остана вярна на психологическото и философското кино, извън претенциозния смисъл на понятието. Поставя проблеми, измисля тези.
- А Холивуд къде е в този пейзаж?
- Той е силен главно с разказа, историите, играта, развлечението. Макар че там има много силно ядро на актуални идеи и технологии. Неговите кинаджии предлагат научни идеи, водят дискусии - знаем го още от ранните филми на Спилбърг. Когато Холивуд прави сериозно кино, то е изключително сериозно. Този тип филми не са много, но случат ли се, посяват нормата, задават стандарта. След тях настъпват промени. Трябва да си голям киноман, много да си свикнал с класическия ритъм и ерудиция, за да гледаш с интерес и любопитство европейски филми. Но трябва да има разнообразие, другото е смърт за изкуството. Едно време гледахме шедьоври на руското кино. Но в един момент започнаха да задръстват екраните и хората станаха предубедени към тях. Така че тази ситуация се повтаря през едно-две десетилетия. Въпреки интернет киното като формат няма да умре. Но умират салоните. По-силните стратези като французите обновяват схемата.
- Какво показват фестивалите - вие посещавате поне три на година?
- Там киното е в своя концентриран вид. Затова не деля фестивалите на големи и малки. Тези дни се върнах от "Златната липа" в Стара Загора. Центърът на града е станал прекрасен със своите антични ценности. Фестът е изключителна гарнитура към целия живот. Вечерта
салонът на операта винаги беше пълен
Не само защото входът беше безплатен. Българските филми бяха посрещани с възторг. А изборът на европейските беше много добър - и по-комерсиални, и по-сериозни. Поразителното беше това, че всеки от тях се оказа различен. Защото Европа е многолика, тя е континент на отечествата, както казва генерал Дьо Гол. Историите обаче си приличаха в едно - в защитата на отделния човек, на неговото право за личен избор. Неслучайно Европа е дала на света психологизма.
- Бяхте за 22-ри път и в Кан...
- Там силната струя дойде от реализма. Още веднъж ни беше напомнено, че проблемите на света са повече от сериозни - войни, катаклизми, безработица... Всичко това беше отразено в невероятно прости форми. Нашето кино продължава да се увлича по по-сложните. Това не е лошо. Но показва, че режисьорите ни явно са изпуснали някакъв момент в развитието на киното. Световните им колеги се обновяват, опростявайки своите сюжети. По-младите ни кинематографисти трябва да се замислят защо печелившият модел в момента е простият реализъм с ясни послания и знаци. По-лесно изглежда да натрупаш много проблеми, много разказ.
- Имате забележителна колекция от автографи на световни колоси. Лесно ли ги получихте?
- В Кан дебнат за всяко изщракване. Само определени касти фотографи имат право да снимат. А снимките са нужни за моите книги. Понякога моля за подпис дори върху празен лист, но почти всички са ми върху фотоси.
Най-ценният ми автограф е от Акира Куросава
Не по-малко важни ми са тези от Стивън Спилбърг, Ларс фон Триер, Алехандро Иняриту, Тим Бъртън, Уон Кар Уай... Напоследък добавих от Кустурица и Звягинцев. Никита Михалков е от хората, които са ми направили най-силно впечатление - и като присъствие, и като интелигентност. Той преживява криза в момента, но ще се оправи - очакваме новия му филм по Бунин, защото е цар на руската класика. Така че на премиерата ще взема автограф и от него. Нямам и от Копола, въпреки че бях съвсем близко до него - той по дънки и маратонки. Винаги гледа филмите на децата си - на София, която е по-талантливата, и на Роман, който стана продуцент, защото не става за режисьор. Люк Бесон пък веднъж се появи със скъсани гуменки.
- А от актьорите?
- Избрах само някои от жените - най-умните, най-интелигентните: като Тилда Суитън, Никол Кидман. Беше много интересно с Шон Пен. Бяхме седнали на сантиметри един от друг. Абсолютно интровертен - по-скоро античаровен, затворен. На въпросната пресконференция се беше загледал в иранската режисьорка, с която участваха във филма за 11 септември - а тя си струваше, хубавица с черна забрадка и пламтящи очи. През цялото време не сваляше очи от нея. Ценни са ми автографите от Робърт де Ниро и Брад Пит.
Автографи се взимат само на пресконференции и само в рамките на пет минути. Но онези хора са много чувствителни и моментално проявяват внимание към по-възрастен човек като мен. Охраната се спира и казва: "Дайте, мадам". Защото са наясно, че не мога да се преборя с младите и напористите. Спилбърг дори си беше тръгнал, когато един от бодигардовете му го помоли: "Подпишете се на дамата". Това е рефлексът на европееца. Не копнея за чужбина, не искам да живея вън от България - обичам невероятно страната си, но ни липсва цял цивилизационен пласт. Може би сме по-добрите, но нямаме безусловния рефлекс към страдащия човек. Била съм свидетел как германци идват в България само за уикенда, за да заведат на църква техен близък, който се лекува тук.
Майка ми беше от заможно семейство, но не това я правеше аристократ по дух. Казвах й: "Всички сме малко грубички, дори и ти".
Живеенето в големия град ни съсипва
Тук сме анонимни. А трябва да правиш жестове, без да познаваш човека, без да ти е съсед или роднина. Мегаполисът акумулира престъпност. Там всеки си казва: "Кой ме знае?". Но ти си човек и си длъжен да постъпваш като човек.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
