Константин Марков е сред създателите и вдъхновителите на легендарната рок група "Тангра". Той е и единственият музикант, който остава в бандата от началото до края й през 1990 г. Много от песните им са безспорни хитове и до днес, въпреки че "Тангра" не съществува вече над 20 години. Съпругата на музиканта Лаура е американка, двамата имат дъщеря - Никол.
- Косьо, както казва големият ни писател и драматург Георги Данаилов - в живота на човека има няколко случая, в които трябва да каже "да" или "не", а един от тях се превръща в негова съдба. Ти каза "да" на рокендрола. Защо?
- В моето семейство почти всички бяха свързани с изкуството. В хола имахме два рояла. Имаше и прекрасно пиано, което се принудихме да продадем, защото нямахме пари. Майка ми и баща ми бяха минни инженери. Тя свиреше много добре на пиано, но понеже беше завършила в Германия, комунистите не й даваха работа и беше принудена да изкарва прехраната си като акомпанираше на различни хорове на акордеон. Тя ме запозна с класическата музика, която в началото не понасях. Ходех на солфеж и мразех преподавателката, защото не знаеше кои са "Бийтълс". Днес осъзнавам, че класиката е променила хоризонтите ми на възприятие и ми даде основата, за да продължа напред.
- А страстта ти към техниката откъде е ?
- От дядо ми и от баща ми. Бях трети или четвърти клас, когато за Нова година намерих под елхата трансформатор и комплект инструменти. Животът обаче невинаги е това, което ни се иска. Майка ми се разболя и почина, много скоро последвана от баба ми и дядо ми.
Бяхме на 15 и на 10, когато останахме сами със сестра ми
която години по-късно също завърши Консерваторията. Разказвам всички тези неща, за да подчертая, че в голяма степен бях подготвен за това, което последва. А то дойде най-вече чрез радиото - единствения прозорец към света по онова време. Прекарвах по цели нощи пред стария лампов радиоапарат Minerva, попивайки всичко, което се случваше и така открих новата музика. Някъде в средата на 60-те се появиха "Бийтълс", "Стоунс", "Кинкс", Джими Хендрикс, "Крийм" и всички останали велики групи от това време. Буквално всяка седмица излизаше нов хит, който се слуша и досега. Китарата и тесните джинси се превърнаха в символи на рокендрола и свободата и у нас.
Първата китара получих от баба ми, когато бях на 13. Беше българска "Кремона", без адаптери, тоест не можеше да се включи в усилвател. Веднага започнах да правя планове как да я преработя в електрическа. Тази китара обаче беше много важна за мен, защото на нея научих първите акорди на един от много големите хитове на 60- те като The House of The Rising Sun. Нямаше литература или ноти, слушаш, копираш и имитираш.
По това време учех в една от елитните софийски гимназии. Там бяха и доста деца на тогавашната номенклатура. Родителите им нямаха нищо против тази музика по купоните. Нещо повече, голяма част от плочите и по-късно касетите беше донасяна именно от тях от командировки на Запад. В същото време официално те определяха тази музика като "упадъчно и вредно западно влияние" и правеха всичко възможно да я ограничат и забранят. Никога няма да забравя - роднини в чужбина ми бяха изпратили един от първите албуми на Джими Хендрикс, когото обожавах. Отидох на Софийската митница да си го получа, а
служителят видя плочата, извади шило и надраска по един кръст
от двете й страни, като ми пожела приятно слушане. Това беше една малка случка на фона на постоянното криене по входовете на софийските улици, за да не ни острижат в някое районно или да не ни срежат крачолите на тесните джинси. Наричаха момичетата с конски опашки "зози" и им ги режеха направо на улицата. По-късно, когато се появиха минижупите, им биеха печати по краката...
Започнахме да ходим да слушаме "Бъндараците" и "Сребърните гривни", когато репетират. Първите бяха в мазето на читалище "Алеко Константинов" на ул. "Оборище", което ние наричахме "Джаз Алеко". "Гривните" пък свиреха в партерния апартамент на бабата на Вальо Гривната до Музикалния театър. Бягахме от училище и по цял ден висяхме под прозорците им и копирахме всичко, което чувахме и виждахме. Малко по-късно си направихме първите "истински" електрически китари. В София, в едно мазе на ул. "Дунав", се помещаваше "ателието" на най-известния по това време майстор на китари - Горко. Там се събираха всички, които имаха нещо общо с рока. Скоро срещу дъски от чинове и спестените си от закуски пари ние се сдобихме с първите си "истински" електрически китари.
- Кога и с кого създадохте "Тангра" и откъде се появи името ?
- Първо бях аз на баса, Сашо Гривната - певец, барабанист - Марсел Барух, китара - Личо Стоунса. За един съвсем кратък период беше и Борислав (Боти) Панов - много талантлив кийбордист, който свиреше и на електрическа цигулка. По-късно Боти отиде при "Щурците". Името беше предложено от наш приятел художник, който изработи и проект за емблемата, нещо като запазен знак на групата.
- Работил си с Емил Димитров и Лили Иванова.
- Да, през пролетта на 1969 г. "Синьо-белите" - групата на Емил Димитров, обяви конкурс за басист. Явих се на прослушване и ме одобриха. Две години по-късно групата на Лили Иванова - "Маковете", също обяви конкурс за басист, на който също се явих и бях одобрен. Така започна по-професионалният ми период в кариерата.
- През "Тангра" са минали много известни имена, като Сашо Гривната, Тенко Славов, Константин Атанасов, Васил Найденов, Вили Кавалджиев, Чочо Владовски. Кое породи това чисто творческо лутане?
- В по-голямата си част това бяха комбинации от силни индивидуалисти както на сцената, така и в живота. Такива хора не могат да бъдат командвани, както става в някои други групи. Те могат да бъдат само мотивирани. В този смисъл "Тангра" трябва да бъде разглеждана като
един постоянен, неспиращ уникален експеримент
Групата започна като типична хард рок формация с елементи и на прогресив рок и беше в крайно нетипичен за времето си състав от соло китара, бас, барабани и певец. Спомням си, че се явихме на прослушване пред Концертна дирекция преди турне и още без да са ни чули, ни отрязаха, защото сме нямали "йоника"... Ние не се отчаяхме, записахме на магнетофон по няколко допълнителни партии на китари и отидохме отново. Комисията, която се състоеше от по-стари, изявени музиканти, до края не можа да разбере какво става и откъде излиза този звук. След като ни одобриха, дойдоха да ни питат как го правим. Ние ги излъгахме, че имаме някакви съвсем нови ефекти и педали, с които това става. Нищо обаче не се получаваше лесно.
- Как се стигна до пробива на "Тангра"?
- В началото свирехме пред полупразни зали, което беше страшно потискащо. Тогава решихме, че ако искаме да продължим да работим професионално, трябва да сменим концепцията. Направихме изцяло нов репертоар и пеехме само на български. Преломният момент беше, когато започнахме да подготвяме първия албум - "Нашият град" и тази песен се завъртя по радиото и телевизията. Настъпи чудо -започнахме да правим по два препълнени концерта на ден! Публиката още преди началото на концертите скандираше "Нашият град, нашият град"... Хората идваха при нас накрая и казваха "Тази песен е за нашия град, нали?". На нас не ни оставаше нищо друго, освен да кажем "Да, разбира се...". Много силен текст на Александър Петров и посланието, което изпращахме стигаше право в сърцата на хората. Появата на "Богатство" или "Виенската кифличка и каничката", както често я наричаха хората, затвърди успеха на "Тангра". Колелото на славата се завъртя с бясна скорост. Едва свършваше едно турне и веднага започваше следващото. В кратките почивки записвахме новите песни от албума "Нашият град", който се появи на пазара чак през 1982 г. Първоначалният тираж беше 120 хиляди плочи, без да броим касетките! Разпродаде се за нула време и след това беше преиздаван няколко пъти. Но всяко нещо си има своята цена. Безкрайните турнета, интервюта и всичко останало докараха и огромна умора. Ние се чувствахме изцедени от тази машина. Въпреки това бяхме започнали да мислим за следващия албум и някои от знаковите песни, които се появиха по-късно в него, като "Оловният войник", "До последен дъх", "Черно-бяла снимка" и "Делник" до голяма степен определиха стила на следващата "Тангра". Много скоро стана ясно, че възможностите на досегашната комбинация са изчерпани и трябваше да се търсят нови. Останахме двамата с Емо Герасимов, но не след дълго в групата се появиха Йордан Ганчев (Дани Баницата), Валери Миловански и Станислав Сланев-Стенли. И ето че отново започвахме от нулата. За да можем да репетираме,
вместо наем, трябваше да чистим снега пред Младежкия дом
В съседна стая репетираха "Щурците". От време на време идваха да ни чуят и мислеха, че сме се побъркали. Това беше за тогава една съвсем нова и различна музика и различна "Тангра". И пак това беше времето, в което създавахме бъдещите хитове на "Тангра". Едно от нещата, което определено ни различава от другите групи, са текстовете. В албума "Тангра 2" те са на поетите Сашо Петров и Живко Колев. Поканиха ни на концерт на стадион "Васил Левски". Свирихме новия, напълно непознат репертоар. На другия ден в София се говореше, че някаква страхотна чужда група била на стадиона. В Концертна дирекция също ме питаха за тази чужда група, но и през ум не ми мина, че става дума за "Тангра".
Решихме да направим напълно обратна концепция - тотален минимализъм - черно-бели ретро дрехи, къси коси и черно осветление.
Намерихме една голяма стара улична лампа като леген. Имахме концерт в Културния дом във Владая. Сложихме на сцената една стара закачалка за дрехи, окачихме лампата да виси над сцената и направихме всичко да изглежда като театрално представление. Хората не знаеха да гледат, или да слушат. Поканиха ни и в Градския младежки дом "Лиляна Димитрова", където трябваше да изнесем девет последователни концерта. Няма да забравя, идваха хора - артисти, режисьори, художници, които след концерта не можеха да говорят от впечатлението на това, което са видели. Така започна последната част от историята на "Тангра". Нямаше голям проблем да убедим Концертна дирекция и да тръгнем на турне. Проблемът дойде от това, че хората бяха решили, че "Тангра" вече не съществува. Свирихме пред 20-30 души в салоните сякаш са 2-3 хиляди. Освиркваха ни, че сме мошеници. Защото по нищо - нито по външен вид, нито по музиката приличахме на "Тангра" - групата, която те познаваха. Това се случва изключително рядко в шоу бизнеса. Никой не се наема да прави такива рисковани експерименти. Така обиколихме веднъж България, на втория път вече имаше повече хора. И на третия път ледът се разпука и започна новата истерия по "Тангра". В началото комисиите ни режеха песните от радиото и телевизията, никъде не ги пускаха. Явихме се обаче пак на Младежкия конкурс с "Оловния войник", спечелихме голямата награда и в Националното радио вече бяха длъжни да я запишат. И точно тогава, по време на един концерт в Перник
ни обявиха за неофашисти заради белите ризи, черните панталони
и тесните вратовръзки. Една активна и зорка комсомолка беше написала "сигнал", последван от специално заседание в отдел "Култура" при ЦК на Комсомола, на което са решили да ни разформироват. За наш късмет обаче по същото време излезе първият брой на списание "Ритъм" - издание на Комсомола. По ирония на съдбата той беше посветен на "Тангра" и ние бяхме даже на корицата. Искаха да спрат списанието. Проблемът беше, че то вече беше отпечатано и тръгнало за продажба. Разграби се от будките и павилионите в страната за нула време.
Скоро след това настъпи истинска истерия около "Тангра" - дори по-голяма и отпреди. Станаха популярни новите ни хитове - "Оловният войник "Бъди какъвто си", "Жулиета", "До последен дъх", "Черно-бяла снимка". Хората най-сетне почувстваха новата идея и посланието, които изпращахме с поведението си, с музиката си, с цялото си сценично присъствие, с всичко, което представляваше "Тангра". Започнаха спонтанно да се създават наши фен клубове, пътуваха с нас на концертите ни, следваха ни от град на град из цялата страна, знаеха цялото шоу, всяка песен и текст наизуст. Скоро това се превърна в проблем, който определи до голяма степен по-нататъшната ни съдба. В един момент започнаха да имитират облеклата и прическите ни. Из софийските улици пишеха имената ни по телефонните кабини и кооперациите. Пред залите започнаха да стават побоища. След всяко турне трябваше да давам обяснения в Концертна дирекция къде и какво сме правили, защо сме подбуждали хората да буйстват и какви ли не глупости от този род. На всеки концерт имаше хора от отделите по култура на БКП и Комсомола, както и от ДС, които снимаха с камери. В Шумен имахме концерт в Летния театър. В барчето на хотела си поръчахме кафе, докато чакахме техниците да подредят сцената. Проточи се много и накрая си тръгнахме, защото закъснявахме. Години по-късно разбрах, че са искали да ни сложат опиати в кафето, за да ни изкарат наркомани, които се дрогират и разнасят дрога из страната. И
за пореден път са решили да ни разформироват.
В Шумен обаче, за наш късмет, нещо се е случило и ги е забавило, а ние тръгнахме от кафенето.
Арестуваха ни в хотела в Сандански - една сутрин в 6 часа. Беше дошла специална група от София за нас. Разпитваха ни с часове какво сме правили в Ямбол няколко месеца преди това. Милицията започна да вижда опасност навсякъде, където се събират повече от трима души. И бяха решили, че рано или късно ще намерят начин да се справят с нас. Това съвпадна и с началото на възродителния процес.
- Според теб какъв трябва да е изходът от протестите?
- Днешните протести имат дълга предистория и тя започва още от началото на така наречения преход у нас, който не е нищо друго освен организиран грабеж, извършван от група политици, лишени от всякакъв морал и техните кукловоди в сянка. За тези хора националният и общественият интерес не означава нищо, единственото важно е големината на сметките им в чужди банки и офшорни фирми в момента, в който преобладаващата част от народа се чуди как да свърже двата края. На това е време да се сложи край! Бъдещето принадлежи на протестиращите днес и те рано или късно ще поемат отговорността за управлението на страната. Единственият изход е оставка на сегашното напълно компрометирано управление.
- Заедно с Маричков създадохте радио "Тангра", което беше едно от най-слушаните. Защо го спряхте?
- В някаква степен то беше продължение на "експеримента "Тангра". Двамата с Кирчо дадохме много от себе си и поехме сериозни финансови рискове. То беше първото и дълго време единственото рок радио у нас. Благодарение на качествата си получи общо 9 лиценза и започна да покрива сериозна част от страната. За много кратко създаде изключително лоялна, почти фанатична аудитория. През 10-те години на съществуването му аз бях и председател на АБРО (Асоциацията на българските радио- и телевизионни оператори) и на SEENAPB - подобна асоциация на страните от Югоизточна Европа. В преговорите с държавния регулатор и многократните срещи в парламента изтъквахме опасенията си от небалансираното развитие на електронните медии у нас и от дългия списък от нарушения на законодателството. Нашите предупреждения не бяха чути и се стигна до абсолютна диспропорция между броя на работещите медии и потенциала на рекламния пазар. Нещо повече, в пряко нарушение на закона се допусна притежание на медии, рекламни агенции и агенции за социологически и медийни изследвания от едни и същи собственици. В резултат пазарът се разруши и се получи огромен спад в цените на рекламите. Тогава взехме много трудното и болезнено решение да приключим с този бизнес. Днес в много отношения, дори още по драстично, ситуацията се повтаря по същия начин.
- Вярно ли е, че си се запознал със съпругата си Лаура в асансьор?
- Това се случи през пролетта на 1990 г. в Париж. Един ден отивах към апартамента на моя братовчедка. Намираше се по средата на малка уличка в един от добрите квартали. От другия край на улицата забелязах да идва едно момиче със стегната походка и спортна фигура. За мое учудване и двамата спряхме по средата на улицата, пред входа на кооперацията, след което едновременно влязохме в асансьора, качихме се на един и същ етаж, спряхме пред една и съща врата. Тогава реших, че съдбата иска да ми каже нещо и я заговорих. Оказа се, че тя има урок по пеене при братовчедка ми, която е класическа певица. Братовчедка ми закъсняваше и ние се заговорихме на площадката пред асансьора. Лаура е родена в Чикаго, живяла в Орегон дълги години, завършила консерватория там, карайки огромен американски ТИР, за да си плаща таксите. Беше дошла преди пет години да си търси късмета в Париж. След известни лутания се явява на прослушване за американската продукция на мюзикъла "Котките" и е одобрена. В представлението пееше и танцуваше степ в ролите на две или три котки, като сменяше костюмите. На въпроса с какво се занимавам, отвърнах че съм музикант от България дошъл да си търси късмета край Сена. Така започна всичко. Няколко месеца по-късно, когато визата ми беше изтекла, й казах, че ще се върна в София, където "нещата врят и кипят". Почти не повярвах на ушите си и я помолих да повтори, когато каза, че ще дойде с мен в България! Оженихме се в София през един мрачен и студен дъждовен ден в началото на ноември 1990 г. След церемонията в църквата "Св. Седмочисленици" отидохме в Руския клуб - един от малкото работещи ресторанти по това време. Там беше много студено и чакахме три часа да ни сервират храната, защото имаше режим на тока. Иначе беше весело. Няколко години по-късно се роди Никол. Миналата година отпразнувахме пак там двадесет и втората годишнина от сватбата ни и много се смяхме...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
