Разправиите около прословутата къща на Ламартин в Стария Пловдив извадиха на бял свят един отдава назряващ проблем с нашето културно-историческо наследство. А то, освен архeологическите обекти, включва и т.нар. възрожденски ансамбли, или архитектурно-етнографски резервати, както още ги наричат.
Идеята за тяхното създаване е стара. Още преди Втората световна война български архитекти и историци започват да бият тревога, че съврeменната урбанизация унищожава архитектурните шедьоври на Възраждането. И през 1956 г. именно Пловдив вече си има своя "стар град". Така започва една надпревара, разцъфтяла през 60-те и 70-те години между тогавашните големи градове за реставрация на оцелелите старинни къщи. За целта бяха хвърлени луди пари, но тогава борд нямаше, пък и смееше ли някой да откаже средства за ведомството на Людмила Живкова?
Каква беше съдбата на тези къщи и комплекси?
По принцип тези, които не приютиха етнографските сбирки на местните музеи или не бяха посветени на някоя личност, бяха дадени на различните творчески съюзи и соцпредприятия. И се превърнаха в обикновени кръчми, замаскирани като "Клуб на...". Патриотично-възпитателната цел на идеята бе изпълнена - почти всеки български град имаше какво да покаже. Друг е въпросът, че още тогава от тези сгради миришеше на мъртвило.
След 1989 г. самите сгради си останаха в почти всички случаи общинска собственост.
Проблемите се оказаха от друго естество. Предишните им държатели - въпросните творчески съюзи или други организации, или не са в състояние да ги поддържат, или въобще изчезнаха. А "живата история" струва скъпо - само цените на качествените и ефективни вносни химикали против дървоядите са наистина респектиращи. Луди пари вземат и малцината майстори, които могат да наместят правилно каменните плочи на покрива. Така че нека досегашните ползватели на подобни имоти не се сърдят, че кметът ги гони и пуска сградата на търг. В това отношение топлата вода отдавна е открита. Всички се възхищаваме от старинните квартали на европейските градове. Където нито едно парче гипсов детайл от XVIII или XIX век не е променен. И не може да се промени, защото е защитаван от закона. Който впрочем е същият и у нас. Иначе вътре може да е тъпкано с фототапети, алуминий и компютри, но това не е важно. Старината, сама по себе си, не може да се превръща в самоцел. За целта обаче държавата и общините трябва да поемат грижата за поддържането на външния вид на сградите - възрожденски или следосвобожденско-сецесионови - в оригиналния им вид. А какъв ще бъде интериорът си е работа на собствениците или наемателите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
