Легендарният испански режисьор Карлос Саура остана очарован от цветята и аплаузите, с които го посрещнаха вчера феновете му в аулата на НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Асът на седмото изкуство, който дойде у нас за фестивала на испанското и иберийското кино, стана доктор хонорис кауза в родната академия. Аулата се пукаше по шевовете от негови почитатели, дошли да го почетат. Актьорската двойка Цветана Манева и Явор Милушев бяха сред най-въодушевените. Студентите пък бяха излъчили колегата си Тодор Дърлянов ("Седем часа разлика") да поднесе голям букет от слънчогледи и рози на Саура. Ректорът, проф. Любомир Халачев, откри тържествената церемония и няколко пъти повтори колко е горд от това, че посреща толкова височайши гост. Критикът преподавател Божидар Манов пък представи основните моменти от биографията на Саура, който остана доста учуден. Ето какво още каза в речта си режисьорът.
"Благодаря на всички, които се сетиха за мен и ми дадоха този ценен трофей. Той вече е част от живота ми. Има нещо, което много ме изненада - това, че моят приятел, господин Манов, знае повече за моите филми, отколкото аз самият. Направил съм много филми, но доста от тях вече съм забравил. Предпочитам да не се обръщам назад към миналото, гледам в бъдещето. Винаги съм мислил за него. Имам добра памет, но не чак толкова. Един испански писател има чудесна фраза: "Имах толкова лоша памет, че забравих, че имам лоша памет и забравих всичко."
Искам да кажа какво е киното за мен. Филмите представят идеи, мисли, спомени под някаква форма. Преобразяват се конкретни лица, пейзажи, образи. Актьорите са нещо като посредници. Те са нашата втора или трета самоличност. Те са тези, които трябва да представят и да изиграят онова, което ние сме написали през някакъв ден. Киното, както литературата и театърът, е начин да покажеш нещо. Нещо, което се случва, но всъщност не е. Човек може да се откъсне от паяжината и да стъпи здраво на земята, на която мечтаем, но и където има болка и радост. Всичко това определя условията, в които живеем. Всеки един от нас е един голям свят. Ние сме онова, което сме - малкото нещо. Всъщност киното не е нищо повече освен представяне на онова, което живее в нас - нашите идеи и нашия дух. Не е вярно, че едно изображение струва повече от сто думи. Всичко това зависи от фотографа, кинорежисьора или сценариста. Понякога едно изображение само изяснява написания текст и посочва какво сме и къде се намираме. Искам да си мисля, че думата "образ" идва от думата "въображение". Ето защо поех по този труден път. В моите филми търся различната реалност. Не знам каква е тя, но определено е твърде далеч от битовизма. Мисля, че днес трябва да продължаваме да вървим по пътя на изследването. Знам, че той е труден, но за мен киното е точно това - преследване на познанието. Винаги съм мислил, че живеем в хаос. Опитвам се да организирам този хаос, за да правя филми. Тръгвам от съмнението и несъвършенството, за да осъществя плановете си. Има един католически автор, който написа книгата "Случайността и необходимостта". Именно те ме доведоха тук, в София. Много съм щастлив и благодаря. Мога само да кажа, че съм на 81 години, че имам седем деца и че съм направил 42 филма. Благодаря!"
Аз съм крадец на лица
- Г-н Саура, каква е ролята на киното в днешната всеобхватна криза - не само в политиката, но и на ценностите?
- Истина е, че изкуството винаги отговаря на епохата, в която е създадено. Днес има толкова много изкуство, че е трудно, да не кажа безполезно, да се опитваме да бъдем оригинални. Информацията, която получаваме, е толкова голяма, че не можем да излезем от нея. Имам американски приятел, който дойде в Испания с намерението да я обиколи на мотоциклет. След това той мина и през други държави. Той ми каза нещо, което много ме уплаши - че Европа е музей. Трудно е да се прави кино, защото условията са тежки. Днес с цифров фотоапарат, с малко актьори и талант можеш да направиш прекрасен филм. Разбира се, не става дума за холивудски, а за по-личен. Проблемът е в това кой ще го види. Убеден съм, че в хилядите ленти, които младите хора правят по света, наистина има истински бижута. Най-важното е да направим организация.
- Кой от актьорите ви е дал най-много?
- Не мога да кажа. Едно от най-прекрасните неща в моята работа са именно актьорите. Най-добрите между тях са онези, които се отдават най-много и които са най-обикновени.
- Какво мислите за технологията 3D и бихте ли заснели с нея новия си филм за Пабло Пикасо "33 дни"?
- Никога не бих го направил, но не съм против 3D киното. Все пак, когато го гледам, имам чувството, че съм на кино в аквариум.
- Разкажете повече за този нов проект.
- Винаги съм обожавал Пикасо. Той е много ярка фигура в живописта. Картината "Герника", прочута в цял свят, въплъщава всичко, което е Испания. Ако има нещо, което да символизира войната в Испания, това е именно тя.
- След като към всеки проект подхождате със съмнения, кога разбирате дали един филм ще се получи? Имате ли си любими?
- Един филм съществува само когато вече е завършен. Преди това той е единствено проект. Имало е случаи, когато моята оценка тотално се е разминавала с тази на публиката и критиката. Когато завърших "Кармен", си записах в бележника: "Сега кой ли ще го види?". Бях убеден, че няма да представлява интерес за никого. Но се оказа, че той е най-гледан в света и е спечелил най-много пари. Така че човек никога не знае. Обикновено не позволяваме на когото и да било да променя нашите начални замисли.
- Вие сте професионален фотограф. Какво снимате?
- Много пътувам с влак и снимам постоянно. Това са откраднати от хората фотографии. Имаше един момент, в който бях направил стотици. Но няма да ги публикувам, защото се опасявам, че "обектите" няма да ми позволят. В един момент реших да рисувам върху лицата на фотографиите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
