София. Капка Касабова, която от години живее в Шотландия и пише на английски, този път си дойде заради тангото. По време на Панаира на книгата тя представи новата си прозаична творба "Дванайсет минути любов", посветена на обсесията й от този чувствен танц. "Много изящна книга. Прозата на Касабова е изцяло облъхната от фината меланхолия, която латиноамериканците наричат дуенде", пише "Гардиън".
Писателката е на 17, когато семейството й се мести в Англия, а после и в Нова Зеландия. Едва навършила 20, томчето й с лирика "Всички пътища водят към морето", отличено с националната награда "Монтана" за най-добра първа стихосбирка на годината, е последвано от още три. "Разузнаване" - дебютът й в прозата, получава приза на Британската общност за най-добър първи роман в Азия и Пасифика. Освен мемоарната "Улица без име" (2008) на български с клеймото на "Сиела" са издадени още "Любов в земята на Мидас" (2011) и мистерията "Вила Пасифика" (2012). Капка не спира да публикува и пътеписи, и публицистика в "Сънди таймс", "Гардиън", "Вог", "Економист", Granta.com
- Капка, с какво те заплени тангото, за да му се обясниш в любов по този начин?
- Моята книга е материален опит да опиша тръпката от този танц и да разберa защо десетки хиляди негови почитатели из глобалното село на ХХI век са с неизлечима зависимост. През 2009 г. тангото е признато от ЮНЕСКО за нематериално културно наследство на човечеството. Търся всичко ценно в живота чрез тангото. Другите танци те карат да забравиш грижите си. Тангото е за угрижените. В него преживяваш онова, което те мъчи. Но то и напомня, че дори и в момента да нямаш любовен, екзистенциален, финансов или друг вид проблем, той рано или късно ще те сполети. Хубавото на това е, че
тангото прави мъката вълнуваща
Иска ти се да участваш, колкото и да страдаш. Казано направо, тангото е и съвкупление между секса и смъртта. То ни омайва с екстаз, хипнотизира ни, а после ни поглъща целите, както прави боата със зайците. Хората изчезват в тангото за години, за цял живот. Случи се и с мен, но успях да се върна към нормалния живот, за да разкажа цялата история, заради която ходих четири път в Аржентина и се влюбих в нея, научих испански, посещавах школи по танго.
- Заради пътеписите и пътеводителите, които правеше в Англия и Нова Зеландия, си обиколила почти всички континенти. Но Южна Америка с нейната мистика сякаш те привлича неудържимо. Поне човек остава с това впечатление, като чете "Вила Пасифика".
- Тя се роди, след като бях в Еквадор. Трябваше да пиша за орхидеите. Отидох на сафари с група фанатици, които демонстрираха как за някои хора орхидеите са това, което е тангото за други. На брега на Тихия океан попаднах на много странно място, изпълнено с мистика. Като се върнах, измислих историята за необичайния животински резерват, основан от семейна двойка, пристрастена към марихуаната.
- Все още ли живееш в Единбург?
- Не, сега съм в едно село в Шотландия, но къщата ми е насред полето. С мен е приятелят ми - шотландец, собственик на галерия за модерно изкуство. Имаме и куче. Чувствам се чудесно. Разхождам се из гората. Градската култура все по-малко ме влече като постоянен начин на живот. Щастлива съм, че работата ми е хоби и обратно и мога да си позволя да живея както ми харесва.
- Преподаваш ли?
- Не.
Печеля парите си с писане
Но не само от книгите, а най-вече от публикации в различни английски издания. Обикновено аз им предлагам теми. Това лято бях един месец в Странджа, отседнах в село Кости и обикалях. После дадох пътеписа на списание "Економист". Написах и статия за екотуризма - за "Гардиън". Новата ми книга също ще е за Странджа. Агентката ми сега търси издателство.
- Сложно ли е там с издателите?
- Всяка нова творба трябва да е предизвикателство, за да заинтригува редакторите. Не е да седиш на лаврите си като в трон. Аз съм автор на биографични книги, но тематиката е второстепенен фактор. Издателите първо се интересуват от душевността на автора. И дали това, за което пише, ще има общочовешки отзвук.
- Би ли посъветвала млади българи да емигрират, за да реализират мечтите си?
- Би било арогантно да давам каквито и да било съвети, но индивидуалната съдба е по-важна от колективната. Човек трябва да следва и постигне на всяка цена мечтите си, независимо дали това означава да остане, или да напусне страната. Но всяко нещо си има цена.
- Висока ли е цената, ако си навън?
- Да. Въпросът е дали искаш да я платиш. Това се вижда при всички българи, които живеят извън родината си.
- Англичаните как се отнасят към нас?
- България и Румъния в момента са в новините заради тези нови закони. Към страната ни има доста интерес, защото това, което е известно, все е странно за британците. Но
невежеството влачи предразсъдъци и омраза
Аз обаче гледам да общувам с тези, които гледат с толерантно око към България. Не съм част от българската общност там, нямам тази нужда.
Имам необходимост от сродни души, а те не зависят от граници и националности.
- Пътешествала ли си скоро някъде?
- Миналата година пак бях в Индия, на книжния панаир в Калкута. Невероятно място на крайностите - хем те влече, хем те отвращава.
Но европейците имат много какво да научат от Индия, Тайланд и от будистките религии.
- Смяташ ли, че източните философии са приложими към западния човек?
- Напълно. В Тайланд наблюдавах израза на лицата на европейците и на местните хора - все едно са различни видове същества. Нашите хора все са намръщени, недоволни, прекалено сме задръстени в материалния живот. Вървя из София и виждам същите недоволни лица. Онези хора мислят главно за душата си.
- Как ти се вижда България сега, има ли надежда за по-нормален живот тук?
- Зависи от човека. Половината от моите приятели са оптимисти, както и аз, но за мен е лесно. Надеждата е, казват те, че всичко отминава, не стои на едно място. Все повече ми е интересно да откривам нови неща в България - главно извън София. В нашата страна контрастът между големите градове и провинцията е феноменален, два различни свята са. Поразява ме, че до голяма степен хората от периферията, може би защото са по-бедни, имат по-голяма свобода от гражданите. Но тези от Балкана, Родопите, които живеят близо до природата, имат други компенсации. И това се вижда по лицата им.
- Четеш ли български автори?
- Да, харесвам Елена Алексиева, много живо пише Красимир Дамянов, поразиха ме книгите му "Студентът по хармония: Балада за Виктор Пасков" и "Дневникът на една пеперуда". От Калин Терзийски четох "Войник". Не съм съгласна обаче написаното от такива като мен да бъде наричано с понятието емигрантска литература.
В Англия ме впечатли книгата "В търсене на карта купа" от полска писателка за Холокоста - удивително сбито написана, с черен хумор.
- Къде ще бъдеш на празниците?
- Утре си заминавам. Коледата в Шотландия също е семеен празник. Новата им година е специфична - ядат, пият и излизат навън. На улични празненства или се събират по къщите. Аз не съм по купоните, а и по традициите. Миналата Нова година трябваше цяла вечер да прекарам облечена в поличка от шотландско каре - такъв бе дрескодът. Обичам да си седя вкъщи. През пролетта ще отида до Нова Зеландия, за да видя родителите си. Сестра ми живее в Швейцария, с нея по-често се срещаме.
- Готвиш ли български ястия на приятеля си?
- Обожавам да готвя. Това ми е основен начин за релаксация. Често правя баници, миш-маш, имамбаялдъ, кьопоолу - през лятото и италиански специалитети. Англичаните обичат задушено месо със зеленчуци и риба в различни варианти.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
