Калуди Калудов, който тръгва да завладява музикалния свят от варненското село Любен Каравелово, дебютира като Алфред от "Травиата". Пял е във виенската Щатс опер, миланската Ла Скала, Лисео в Барселона, лондонския Ковънт гардън, Метрополитън в Ню Йорк. Работил е с диригенти от класата на Рикардо Мути, Фабио Луизи и отишлия си наскоро Клаудио Абадо. Дълги години живее в Полша и обира овации на най-голямата оперна сцена там - Театр велики във Варшава. Ръководи няколко майсторски класа в Полша, Италия и България.
- Господин Калудов, на 14 февруари в София ще пее вашият приятел и колега Пласидо Доминго. С него сте били на една и съща сцена и сте играли в един и същ футболен отбор, съвсем буквално - що за личност е той?
- Ритахме заедно в отбора на певците по време на втората поредица представления на "Отело" във Виена. Вече се познавахме доста добре, дори бях поканен на неговия 45-ти рожден ден. Пяхме, говорихме, работихме, смяхме се. По същото това време стана нещо наистина интересно и хубаво. От дружеството "Любители на белкантото" в Гелзенкирхен, градче на около 30 километра от Виена, ни поканиха да направим благотворителен мач срещу местния тим. "Битката" беше между артисти и футболисти. Завършихме наравно - 8:8, а Пласидо вкара към 3-4 гола, доколкото си спомням.
В началото бях дясно крило, но второто полувреме ме сложиха на вратата. Не ме питайте колко гола съм пуснал с моя ръст от 170 сантиметра.
- С какво ще запомните Клаудио Абадо?
- Светла му памет! С него имам много хубави спомени. Но ще ги споделя в мемоарите си. Той беше истински благороден и невероятно талантлив и добър човек.
- Какво, според вас, е бъдещето на операта и въобще на класиката днес, когато музиката прелива от модерни течения?
- Операта и България имат едно и също бъдеще. Ако политиците ни продължават да загърбват проблемите на народа, от когото произлизат, то никой в нашата държава няма да има бъдеще. Ние сме тези, които градим утрешните си дни и е време да го осъзнаем. А не да се питаме дали имаме или нямаме бъдеще. Нещата опират до много работа, отговорност и професионализъм.
- Казвате, че дори импровизацията трябва да е много добре заучена. Как се случват обаче подобни неща и не е ли абсурд импровизация да бъде организирана?
- Не е, разбира се! Това става във всяка област на живота. Всеки професионалист би трябвало да е наясно, че само осъзнато подобреният "продукт" има смисъл. Импровизацията трябва да е така тренирана, че на публиката да й се струва, че извира от нас самите, че сякаш я създаваме в същия момент. Помислете си колко движения е направил Пикасо, за да нарисува своя иконичен гълъб. Гениалността е в сигурността, с която правим нещо, а тя никога не идва даром. Нека големите импровизатори музиканти кажат с ръка на сърце колко пъти са повтаряли гамата на инструмента, който владеят и ще разберете истината.
- Понякога изглеждате тъжен...?
- Тъга има у всеки. Но аз съм доста весел човек и колегите ми го знаят много добре. Споделям обаче болката именно от недобре подготвената импровизация. Не може да се поставя едно произведение за петнадесет дни, защото днес светът е друг. И понеже усещането за класика наистина е различно, трябва да се търсят различни средства, които да внесат атмосферата на нашето време, а не да се изсмукват от пръсти неща, които ни напомнят някакво нескопосано ретро, в което крием дефектите на душевната си пустота.
- Може ли някой да попречи на творците да изразяват докрай себе си?
- Не. Кой може да попречи на една невероятна и изпълнена със свободомислие личност да бъде себе си? Но пък и никой не е в състояние и никога няма да се случи да бъдеш навсякъде и във всичко еднакъв. Изразителността е индивидуално качество, което се проявява в зависимост от обстановката. Тя се разгръща в пълния си капацитет там, където намира своя чернозем и съответно загива, когато я поставят в ялова почва.
- Има ли фалшиви аплодисменти?
- Има, но те са в политическите партии. На определен подаден знак се вика "Урааа!". На следващия подаден знак се казва "Няма да гласуваме" - за приемането на бюджета или за нещо друго. Публиката обаче харесва, цени и разчита на изкуството. Много повече обича нас, артистите. Защото сме "по-башка" хора.
- Извън операта коя е любимата ви музика?
- Мои фаворити са всички, които все още не са забравени - Емил Димитров, Бисер Киров, Боян Иванов, Орлин Горанов, Лили Иванова, Йорданка Христова и още много от този тип ракети на прекрасната българска естрада, носители на красота.
- Да, но как ще я караме занапред, след като недоучилите зрители и слушатели станаха в пъти повече от кадърните артисти - кой кого ще довърши?
- Това е въпрос на възпитание и култура. Ще отговоря иносказателно - аз никога нищо не довършвам. Всичко е движение. Просто трябва да вървим, докато преминем в отвъдното.
- А когато нещо те задържи задълго на едно място?
- Да, така се случи при мен. Във Варшава живях 25 години и по-голямата част от творческата ми биография се градеше в тази прекрасна страна.
- Харесвате ли Чеслав Ниемен?
- О, да! Той беше един от най-големите вулкани - и като композитор, и като изпълнител!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
