Варна. Варненецът от Добрич Валери Пощаров е по големите работи: голямата физика, голямото изкуство, големите любови. Велик физик от него не стана, но за утешение още в детските си години нарисува три портрета на Айнщайн - в чието лице видял любимеца на Бога. Искаше му се да учи архитектура. Отказа се, защото по него време синовете и щерките на мастити архитекти били повече отколкото Цитаделата може да побере. С голямата любов му било по-лесно, защото я срещнал още в прогимназията. И никак не подозирал, че тя - бъдещата поетеса Елка Няголова, ще издаде една лавица книги, ще го надмине по известност и ще се облича винаги в бяло.
Докато следва физика, се учи на анимация от Доню Донев, рисува карикатури и доста добре преживява покрай тях. За една рисунка в "Стършел" му плащат колкото половин заплата. В "Труд" чука на вратата на Борис Димовски. Корифеят поглежда петте му карикатури, взема две и му връща останалите. Пощаров обаче не бърза да си тръгне. Маестро, казва смутен, все пък дошъл съм при Вас, светилото, за да ми кажете нещо повече за моите работи. Отговорът е бърз и пределно лаконичен: Момче, на любов и изкуство никой няма да те научи. Погледни това кошче с намачкана хартия. В него са всичките рисунки, които не харесвам. Всеки ден пълня по едно. Така изглеждат в очите на младока малките уроци на големите хора.
Завърнал се в Добрич, Пощаров прави три неща: преподава физика в училище, продължава с карикатурите и рисува плакатите на местния театър. Един от тях стига до Япония и се връща с награда. През 1988-а печели и Гран при на международното биенале на тема "Автомобилът". Японци, французи, поляци признават, че българинът е по-добър от тях. Пак по това време на някой големец му минава през ума, че от Пощаров ще стане прекрасен директор на градската галерия. Началническият пост върви заедно с грижата за опазването на три хиляди картини. Това е златното време за българските художници таланти и не толкова. След откриването на всяка изложба от местните висини на властта при директора пристига списък на предприятията, които са длъжни да купят по някоя картина. Скоро всичко е продадено, художниците са почерпени и щастливи, а платната им заемат достойното си място из фабрични халета, началнически кабинети и столове на почивни станции. Редом с това в Добрич гостува музеят "Пушкин" от Москва. Кордон от милиционери пази денонощно шедьоври от XV-XVI век или творбите на Хенри Мур. Една вечер запъхтян пазител на реда не вижда пред себе си италианската стъклена стена, блъска се, пада и при това салтомортале прави на парченца скулптура на Че Гевара, майсторена от Димитър Остоич. Възстановяването е невъзможно. За отчисляването й от фонда са нужни години и много нерви. Но и това е част от професията на държавния галерист.
В един добър за родната демокрация ден Валери Пощаров и всички добрички шефове на културни институти са уволнени ан блок, което ще рече с една заповед. Но река от сълзи, поне в галерията, не се лее. Защото наблизо в хотел "България" вече се оформя залата, в която ще излага картините частникът Пощаров. В името на изкуството всички заеми са взети, всички имоти ипотекирани и всички тежки думи казани: Ти ще ни оставиш гладни на пътя - рецитира поетесата, като визира себе си и невръстния Валерий-младши. Старшията обаче няма време за драми, той готви удара си. Съмишленици в делото му са всички големи български художници: Емил Стойчев, Димитър Киров, Светлин Русев, Енчо Пиронков, Стоимен Стоилов. От изложените 40 картини се продават десет. Наградата за галериста е голяма доза кураж и спасение. И поетесата вече застава плътно до него - галериста. За изложбата на Никола Манев във Варна каца самолет със седемдесет французи. Магазините са празни, но за сънародниците на Де Гол се намира и гъши дроб, и печени яребици. Те, разбира се, не са духовна храна, но се приемат твърде положително от парижките изкуствоведи и колекционери. Това е един от редките случаи, в който и пернатите работят активно за престижа на родната живопис.
"Кавалет" на италиански значи статив на художник. На 17 декември едноименната галерия ще навърши петнадесет години. От приземен етаж на 110-годишната сграда наскоро тя се пренесе в реставрирана красива къща на тиха варненска улица и се нарече "Дом Кавалет". С търговията се е заел Пощаров-младши, който онлайн представя по цял свят стотици творби на наши сънародници.
Нямат никакъв успех галеристите, които мислят само за търговия е веруюто на Валери Пощаров. За него всяка изложба е спектакъл. Понякога доста комичен. За поредната експозиция на Енчо Пиронков реших да поканя виртуоза гайдар Петьо, спомня си Пощаров. Като свършат речите, влизаш и засвирваш, казвам му. Представях си как музиката се носи по улицата и пълни залата. За всеки случай обаче реших да споделя идеята си с художника. Имаш ли нещо против, питам, и вдъхновено разказвам за гайдата. Неочаквано обаче маестрото подскочи като ужилен: Не, в никакъв случай. И дума да се става. Двама просяци на едно място са много.
Съвсем различен е Димитър Киров. Всяко лято той подрежда в "Кавалет" изложба на тема музика, танц, балет. Един ден се обаждат, че големият негов почитател, тогавашния американски посланик г-н Пардю и съпругата му искат да дойдат, да видят платната му и дори да купят някое от тях. В уречения час художникът седи на един фотьойл, отпива уиски и пуши пура. На поздрава: Хелоу, отговаря с Бонжур. Не е твърде любезен. Неговото превъзходителство бавно оглежда картините спира пред някоя, цъка, после минава напред, пак се връща. Чака за него цената ще бъде намалена. Киров обаче мълчи. Пуши, гледа строго: Щом искаш моя картина, ще си платиш, сякаш казват очите му. В крайна сметка семейство Пардю си тръгва с фалшивото обещание, че утре ще дойде пак. Де Киро дори не става да го изпрати. Остана си невъзмутимо седнал на фотьойла, с пура в ръка и достойнство, на което дори амбасадорът на най-силната държава би завидял.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
