От списание или вестник научавам повече, отколкото от ровенето в интернет, казва Константин Вълков
7 май за повечето българи е денят на махмурлука след Гергьовден. Но за онези, които професионално и сантиментално са свързани с радиото и телевизията, е още един ден за празнуване. За програмния директор на "Дарик" Константин Вълков радиото е детската мечта. А той е от журналистите, които имат сериозен опит във всички медии - и в култовото списание "Егоист", и като автор в пресата и онлайн, опитал е и от магията на телевизията, но първата любов винаги остава най-силна. Колкото са разностранни интересите му, толкова са изненадващи темите и събеседниците му. Дали ще направи интервю с бенедиктинския монах Лорънс Фриймън, или ще излее емоцията си след смъртта на Принс, няма как да не се увлечете по уникалния му стил и нестандартната гледна точка. Проектът "Иноваторите", който стартира през 2011 г. в "Дарик", вече е натрупал солиден архив от 60 срещи с "личности, които вдъхновяват", както сам ги определя.
- 2016 г. Радиото е...
- Традиционната бърза медия, която има онази неповторима особеност да бъде интимна, да говори точно на теб. Не забравяйте, че радиото всъщност е "аудио", а качествената аудио информация днес е неделима част от живота. Погледнете всеки развит медиен пазар, там има ръст на "аудио" съдържанието - дали ще е традиционно FM радио, дали ще е онлайн радио, дали ще е подкаст. Наскоро гледах данните за Щатите - при 320 милиона население над 91% от американците продължават всяка седмица да слушат радио. Впечатляващо. И още нещо - в живото радио няма блокиране на реклами, както е в дигиталните медии, това е важно за рекламодателите.
- Защо и как Константин Вълков избра радиожурналистиката?
- Ще отделя думата "журналистика", не се смятам за такъв. Човек трябва да направи много неща, за да нарече себе си журналист. Класическият отговор тук е "радиото само ме избра". Не мога да забравя стотиците безсънни нощи, когато слушах Радио Люксембург, Гласът на Америка, Би Би Си. Магия. След това, може би бях на 15 или 16 години, отидох в "Дарик", започнах с 30-минутно предаване, реално от първия ден на радиото та чак до днес.
- Какви са предизвикателствата пред журналистите към днешна дата? Интересните времена раждат ли непременно добра журналистика?
- Всяко време е интересно. Няма скучни времена, има скучна журналистика. Продължавам да вярвам в две неща - човек трябва да бъде любопитен и второ - поне веднъж месечно да прави голям материал или тема за нещо, от което малко разбира. Предизвикателствата към журналистиката се безброй. От автоцензура до повърхностна журналистика. Примерно сега прочетох пак един стар текст, от 60-те години, на Норман Мейлър за изборите в САЩ. Ако мога да си пожелая нещо, пожелавам си да мога да правя неща, които са поне мъничко като този текст.
- Кой прави "най-добрите новини" - телевизията, радиото, вестникът, интернет или социалните мрежи?
- За телевизията - няма как да дам точен отговор. По-скоро не съм гледал телевизионни новини от доста години и не ме винете за това. Час на излъчване 19 е невъзможен, аз съм на работа. Дали съм пропуснал нещо? Няма как да знам. Радиото? "Дарик" в 18 часа е това, което всеки ден се опитвам да слушам. Тогава е вечерният обзор новини. Най-добрите новини прави онзи, който ги обяснява. Независимо коя е платформата, която използва.
- Защо все повече телевизии навлязоха в нишата на радиата?
- Имаш предвид излъчването на телевизионна програма на радиочестота. Това само подчертава колко важно е радиото като медия и кога е истинският прайм тайм. Сутрешният радио прайм тайм започва около 7,20 и приключва около 10,45. Мисля, че радиото като медия е категоричен лидер по това време. Единственият начин да "хванеш" всички хора, които са на път, е да пуснеш своята програма на радиочестота. Нямам представа доколко е успешно за телевизиите това, но пък е ясен знак колко важна медия е радиото.
- Прогнозата ти - кои медии ще оцелеят и как?
- Стандартният отговор е качествените медии. Онези, които предлагат качествено съдържание. Аз бих допълнил това - изморен съм от социалните медии; канонадата от налична информация побърква и изхабява. Всеки път, когато се затворя само с едно списание, един вестник, една статия, един подкаст и не правя нищо друго, научавам повече, отколкото с компютър пред мен и ровичкане в интернет. Какъв пример да дам? На рафта в магазина има 20 вида мляко, но ти си купуваш само едно, когато искаш мляко. На пазара има 20 социални мрежи, трябва ли да присъствам във всяка от тях непрекъснато? Да поствам, да отговарям, да влизам в дискусии? Аз вярвам в аналоговата комуникация и затова продължавам да вярвам в радиото. Тъкмо имах среща с Иван Кюранов, как да го определя - фотограф, концептуалист, визионер. Правих интервю с него, после си говорихме около 30 минути. Преди това бях навън с дъщеря ми. От тези две срещи научих повече, отколкото от която и да е форумна или "Фейсбук" дискусия. Те не натоварват, зареждат с енергия, истински са, реално случващи се. Едно от големите лични постижения на всеки е спирането на четене на коментари. Малцина вярват, но няма по-хубаво от това. Спомням си за скорошния анализ на "Гардиън", този сизифовски труд, екипът на медията беше подложил на щателен анализ 70 милиона коментара, публикувани в периода от януари 1999 година до март 2016 година. Това са 15 години форумна вакханалия. Над 70 милиона коментара. Изводите са много и освен този, че за нищо на света не трябва да губите времето си в четене на коментари, примерно откриваме забавните като - знаете ли например, че коментарите под статии за крикет, конни надбягвания и джаз почти винаги са в рамките на добрия тон, няма обиди, няма тролове, няма хейт. Авторите на всички други теми, било то за феминизъм, Сирия, войни, конфликти в бизнеса, са подложени на непрекъснат хейт. Естествено, че голяма част от тях изживяват това. И аз съм изживявал. Всеки нормален човек изживява. Този тип коментари трудно се случва в разговор между двама, трима, четирима души, на чаша кафе, бира, каквото си поискате. Няма какво да замени реалния разговор. Винаги си казвам - един прочетен коментар е равен на 30 загубени секунди, в които можеш просто да се обадиш на детето си, на близък човек и да го питаш как е. Та на въпроса - харесвам западните онлайн медии, в които няма коментари. Те не са малко. Чета Vox.com и Qz.com по няколко пъти дневно. Харесвам умното радио, защото там има хора, които казват позициите си и няма как до тези позиции да звучат безумни коментари. Та ще оцелеят умните медии, които са далеч от ужасното слово, което властва в т.нар. онлайн пространство.
- Кога радиото не стига? Има ли случаи, в които визията е просто задължителна?
- Колкото и да са добри моите колеги от спортно шоу Гонг, винаги е добре да видиш как "Атлетико" (Мадрид) бие "Байерн" (Мюнхен) на живо, по телевизията. Разбира се, като слушаш коментаторите на "Дарик".
- От няколко години работиш и по проекта "Иноваторите". Как се роди идеята и как се развива до момента?
- Преди пет-шест години, ако не се лъжа, видях една книга в книжарница на "Сиела", която се казваше "Иноваторите в изкуството". И тогава щях да интервюирам трима души, бях вече уредил тези интервюта за "Дарик" - водещия на Си Ен Ен Ричард Куест, бившия японски футболист Хидетоши Наката и шефа на "Лего" Йорген Виг Кнудсторп. Стори ми се разумно да обединя тези интервюта в седмична рубрика и определението "иноватори" тъкмо беше започнало да се използва много. Проектът е важен за мен, тъй като ме дисциплинира - всяка седмица търся нов интересен събеседник. А търсенето става с много четене на други медии - тоест помага ми всестранно за работата, надявам се интервютата да са интересни и на читателите на "Дарик".
- Кой е бил най-интересният събеседник?
- Хващаш ме натясно с любимата ми тема. Най-много се притеснявах с интервюто с Кристо, той е и единственият българин в проекта. Хора, за които се подготвях дълго, са Дейвид Ремник, главният редактор на "Ню Йоркър". Сигурно цяла седмица се подготвях за разговора с него. Ако трябва да отлича наистина онези, които оставиха трайна следа в мен, това са бившият кмет на Богота Енрике Пенялоса; океанографът Дейвид Гало, който откри черната кутия на еърбъса на "Ер Франс"; невероятният архитект Хари Геснър, няма такъв извор на енергия. Кой друг? Следващото ми интервю е с един изключителен човек, темата ме вълнува напоследък, професор Робърт Франк, който написа книга за късмета.
- Кои са големите личности, с които си се срещнал покрай работата и с кои се размина?
- Толкова много интересни колеги. Толкова много хора, които оставят отпечатък със знанието си. Всеки, който работи в "Дарик". Хората, които гостуват в "Дарик". Интервютата, които сега публикувам в egoist.bg и излъчвам по "Дарик". Пак казвам - опитвам се да избирам теми, за които знам малко. Защото удоволствието да се подготвиш за интервю е голямо. После когато интервюто се случи, държи те дни наред.
- Мечтата на Константин Вълков - кои са личностите, които искаш да интервюираш?
- Всяка седмица се появява нова мечта. Днес е Клаудио Раниери, който беше гонен, а сега е възхваляван. Кристофър Бейли, шефът на "Бърбъри". Сумо шампионът Хакухо. Дейвид Плъф, който направи Барак Обама президент с брилянтните си стратегии през 2008. Кристи Търлингтън, но не за мода. Ева Чен от "Инстаграм" - тя прави чудеса за модната страна на социалната мрежа. Пеги Нунан, авторка на великата реч на Рейгън след трагедията със совалката Чалънджър.
- Урокът по журналистика - от кого, кога и как?
- Всеки ден от колегите. Иначе първият е от преподавателя и ветеран журналист от Ройтерс Кийт Стафорд.
- Има ли моменти, в които искаш да загърбиш професията, срамуваш се от нея или просто се чувстваш изчерпан?
- Труден въпрос. Аз често обвинявам себе си, че търся, слушам и чета за неща, които мен ме интересуват. Понякога се прибирам у дома и установявам, че съм пропуснал ужасно важен скандал, случил се в родината, отразен тук и там. Върволица от срещи с хора, други теми, не съм разбрал и видял това. Не съм върлувал из социалните медии, където е бушувал той. Понякога се обвинявам, друг път се радвам, че не съм загубил времето си с това. Онзи ден например обсъждах с колегата ми Ангел Иванов футболна тема, особено новата статия на Саймън Купър за въпросния Клаудио Раниери. Ачо написа страхотен текст за egoist.bg, после продължиха темата в Гонг по "Дарик", та се чудя дали съм щастливец, че пропускам някакви драми, които живеят в родината за това кой е пуснал зарята на Великден или пък съм ужасно виновен, че не им обръщам необходимото внимание. Като много от децата от моето поколение аз бях обсебен от две медии - радио и списания. Спомням си, че пишех на Павлина Джоунс от Би Би Си, после направих и няколко интервюта за нея, тя ми пращаше западни списания, които изяждах с кориците. И нали знаеш, вкусът се формира в тия тийн години, така и до днес, има чужди списания, които не пропускам. Дали се срамувам - аз не смятам себе си за добър журналист, това не е претенция, има още много да уча. Тъй че понякога се срамувам от себе си, че не съм направил нещо по-добро. А журналистиката около нас е такава, каквато е. Има своите безумия, драматични безумия, има някои добри неща. Аз си признах - от някои се дистанцирам умишлено и търся провокация другаде.
- Журналист е не просто професия, а мисия. Коя е задължителната кампания, каузата за българите в момента?
- За мен всичко опира до образование. Няма по-важна тема. Какво и да се прави, когато е свързано с по-добро образование, трябва да бъде подкрепено. Оставете другите каузи - независимо дали става дума за това ще гласуват ли българите в чужбина, ще има ли полет до Марс. Образованието е в основата на всичко. Мисля, че медиите трябва да дават всичко за образованието, но това е толкова трудно, тъй като изисква непрекъснато качествено съдържание, други стандарти, омагьосан кръг.
- Как Европа и светът се промениха през последните няколко години и как мигрантите ще променят историята?
- Вероятно кризата ще се влошава. Няма индикации, че нещата в Сирия, Йордания, Ливан, Афганистан, Йемен се подобряват. От друга страна, въпросните мигранти през годините допринасят в известен смисъл са стабилизиране на собствените си страни. Колосални са сумите, които те изпращат на роднините си, над 500 милиарда долара. Като добавим към това и глобалната война за таланти, защото живеем в нов, отворен свят. Има сериозни медии, опериращи в Лондон, в Ню Йорк, където работят хора от десетки националности. Какво остава за другите професии. Икономики като Китай и Бразилия непрекъснато привличат специалисти. В този смисъл остаряваща и ксенофобски настроена Европа по-скоро губи от отношението си към мигрантите. Темата за мигрантите е важна икономически и политически. Ако латиносите избраха Обама през 2012 година, какво ще се случи сега? Латиносите съставляват около 17% от населението на Щатите. Дали ще спечели кандидат, който е контра имиграцията или онзи, който пак ги привлече на своя страна? Европа едва ли ще стигне до консенсус, тъй като всяка от страните дърпа към своята позиция. Но пък, когато се върнем половин век назад, че в същата тази Европа нямаше как да пътуваш от Талин до Мадрид без проблеми, сега можеш да вземеш разстоянието както си пожелаеш - с кола, с мотор, с колело. Това са изключителни постижения. Жалко, че сърцето на Европа не е в някой по-креативен, развит град, считам, че една от грешките на европейския проект е мястото. Локация, локация, локация. Важи и за Европа.
- Феномен ли е Доналд Тръмп?
- Доналд Тръмп е отговор на много неща - от неразбиране на партийната система какво се случва, до елементарна и повърхностна демагогия, управление на масите. В средата се крие и нещо друго - подобен тип кандидати не винаги са онова, за което се представят. Самият Тръмп ще се опита да представи себе си като по-нормален кандидат и медиите ще изиграят отново своята роля. Те го направиха кандидат, давайки му безплатно безпрецедентно количество време. Сега те ще се опитат да нормализират Тръмп. Някои казват, че Тръмп в действителност е различен от онзи, който миксира без проблеми пълна нетолерантност, национализъм, глупост дори. Други добавят, че Тръмп наистина иска да бъде президент, което винаги е от значение. Трети смятат, че ще бъде смачкан от Хилари Клинтън. Признавам, че като почитател на Републиканската партия бих се радвал друг да бъде кандидат и наистина да победи Хилари Клинтън по нормален начин, но сега наблюдавам изборите просто защото предлагат невиждани обрати всеки ден. А това е интересно, няма спор.
- Ju suis.
- Не, оставете това. Влизането в дискусия защо плача за Париж, а не плача за Алепо примерно, обезценява фразата "Je suis". Пък и тя е част от първите уроци в подготвителния клас в 18-то училище, който включваше по-скоро "Je suis ne a Sofia".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
