Посланието на "Дългият път към дома" е да разбереш другия, не да го съдиш
София. Актрисата Боряна Пунчева не се нуждае от представяне. Тази година на екран излезе документалният филм "Дългият път към дома", на който тя е съсценарист и режисьор. Филмът разказва за съдбата на осиновения във Франция Илия, който е от ромски произход, както и за други негови братя по съдба, взети от родители чужденци. С Боряна разговаряме за пътя на изоставените деца, за късмета да получиш шанс, за толерантността на българите към различния, както и за усилията в днешно време да правиш изкуство.
- Боряна, как се роди идеята за филма "Дългият път към дома"?
- Като през увеличително стъкло децата показват проблемите на времето, в което живеем. Те са медията, чрез която човек разказва историята на възрастните. Винаги съм мислила, че най-малките плащат цената и за грешките на родителите си, и за проблемите на обществото като цяло. А конкретно за филма - влязох в тази тема благодарение на продуцента Иван Ничев. Те вече бяха екип с Юрий Дачев и Таня Гранитова и обсъждаха темата за осиновените в чужбина деца. Включих се в групата, кандидатствахме в Националния филмов център, но финансирането се случваше толкова мъчително и бавно, че цяла една година не можехме да работим. И тогава нашият консултант адвокат Мирена Пенчева ни съобщи, че е получила писмо от Илия, който стана герой на филма, в което е отправил молба до съда да бъде разкрита тайната на осиновяването и да се свърже със своите биологични родители. Мирена ни показа и въпросите, които той е задавал като дете, за да научи нещо за биологичното си семейство и родината си. И двата текста бяха разтърсващи. Осъзнах, че това е героят, през призмата на който трябва да се разкаже за проблема, това е филмът. А докато го правехме, имаше ред препятствия. Като откраднатата от колата ми чанта например - с всички дешифрирани интервюта с героите ни и работните филмови записи. Освен това боледувах, загина мой близък приятел, което ме изведе от равновесие, после си счупих крака... А и самият филм не беше никак лесен. Имах чувството, че съм поставена на особено изпитание.
- Смятате ли, че историята на вашите герои отразява насложени в българското общество стереотипи спрямо проблема с изоставените деца, особено тези от ромски произход?
- Виждам, че все повече българи са склонни да осиновяват ромски деца. И когато се зададе въпросът "Колко време се чака за дете?", отговорът е: "Зависи какво дете искаш". Ако искаш бяло, русо, синеоко, здраво бебе, на не повече от 6 месеца, значи ще чакаш дълги години. Но пък има много малчугани от смесен или ромски произход. За чужденците произходът на детето няма абсолютно никакво значение.
- Какво изпитвахте, докато правехте филма и се срещахте с осиновените деца?
- Големият проблем е, че се предлагат за осиновяване пораснали деца и дано филмът да свърши и една чисто практическа работа - да убеди ангажираните в процеса на осиновяване институции, че са необходими спешни действия за промяна на законодателството, така че да се даде шанс децата да откриват новото си семейство, когато са съвсем малки. Защото за тях голямата драма са спомените от един друг, предишен живот, от някаква съвършено различна среда, от една изчезнала в небитието призрачна майка, която е изоставила детето си. А пък тези, които са попаднали в сиропиталища още като бебета, дори нямат представа какво точно означава "семейство". След като бъдат осиновени в чужбина, настъпва много драматична промяна - на език, на среда, на манталитет. Децата са подложени на неистови изпитания, но цената наистина си струва.
- В тази връзка съгласна ли сте, че "битието определя съзнанието", т.е. че различната среда те прави различен човек?
- Това е неоспорим факт. Въпросът е детето да получи любов, семейство и образование независимо къде - в България или в някоя далечна чужбина. И не говоря само за изоставените в сиропиталищата, а и за тези, които видях по калните улици на гетата на големите български градове. Това са тълпи от изключително красиви деца между 1 и 10 г., които излъчват неистова енергия и изключителен жизнен потенциал. Това бяха за мен и най-мъчителните срещи. Защото виждаш тези все още невинни същества и от погледа им разбираш, че са природно интелигентни, че улицата ги е научила да бъдат оправни и комбинативни. И с ужас си даваш сметка, че утре ще се превърнат по естествен начин в престъпници, проститутки, наркомани, хора, които ще ровят по кофите за боклук. Много съм мислила каква е добрата рецепта за решаване на този проблем. Първо, не може при липсата на елементарни условия за живот да се раждат толкова много деца. В нашата обща държава има някакъв цивилизационен модел, който би трябвало да е валиден за всички. Има и Закон за закрила на детето, който ежедневно се цитира в публичното пространство. И точно според него огромен процент от малчуганите в гетата всъщност са деца в риск и държавата би трябвало веднага да се намеси. Тя трябва да образова хората от ромската общност, че не могат да раждат по 7-8 деца, щом не са в състояние да им осигурят елементарни условия на живот. Защото при съществуващата ситуация циганските квартали се превръщат в люпилня на престъпници. Аз бях в Сливен, в Нова Загора, в Ямбол - там видях огромни гета, в които няма и намек за интеграция. Истината е, че там, колкото си по-богат, толкова си по-интегриран. Мисля, че без традиционното за нас отлагане трябва да се направят много конкретни неща. Да се намери ефективно решение за циганската престъпност, срещу която в малките селища хората са абсолютно беззащитни и това създава страшно лоши настроения към общността като цяло. Да не се разпространяват митове и легенди, че циганите живеят на наш гръб от детските надбавки. Противопоставянето на цигани и българи върши работа само на някои политици.
- Какво послание искате да остави филмът и къде може да бъде видян?
- Ако този филм провокира в хората импулс да разбереш другия, а не само да го съдиш, ще бъде добре. Важно е да бъде осъзнато, че образованието е шансът на ромските деца. Това се вижда и при главния ни герой Илия - неговата осиновителка му е дала възможност да се изучи и да постигне страшно много. Направила го е с много търпение, отдаденост и, разбира се, любов. Така че може да се каже, че нашият филм е всъщност за любовта. Имаше доста прожекции в столичните кина и може да бъде видян отново в "Евро синема" на 27 май от 18,15 ч. По-нататък ще има прожекции и в кино "Влайкова".
- Смятате ли, че българите са толкова толерантни и проявяват толкова търпимост, както се твърди от години?
- Не мисля, че сме много толерантни. Мога да дам за пример и упреците, които получавам в социалните мрежи. Хората явно се дразнят от формулировката, че това е филм за едно изоставено циганско дете. Има коментари: "Какво си тръгнала да се занимаваш с циганите, я ни виж нас българите колко сме зле!" Много се говореше за българския етнически модел и поради спасяването на българските евреи по време на Втората световна война, както и поради добрите съседски отношения с турците. Гледала съм непоказвани архивни кадри как се разделят съседи българи и турци по време на т.нар. Голяма екскурзия. И сега ми иде да заплача, защото емоцията в тези събития е като при смърт и погребение. В същото време е имало и хора, които са се възползвали от това - изкупуват за без пари имотите на заминаващите им съседи. Спомням си как тогава ми се обадиха от Търговище да ми предложат такава успешна сделка. Даваш си сметка, че ти предлагат да спечелиш от трагедията на тези хора. Не може да си щастлив в такава къща!
- Къде се чувствате по-добре - пред или зад камерата?
- Вече по-скоро зад камерата. Минаха доста години, в които не съм била актриса, просто такива са времената. В края на 80-те се появи мощна група млади актриси, после дойдоха промените, киното изчезна за дълго и всички се пръснахме кой където му видят очите. Слава Богу, че образованието ми е на режисьор, успявах да намирам някакви малки проекти, защото иначе сигурно щях да полудея. Един път големият Рангел Вълчанов, Бог да го прости, ме беше поканил да играя при него главна роля. Пробвах партньорство с големи актьори - с Руси Чанев, със Стефан Мавродиев, с Тодор Колев - всеки ден ходех на пробни снимки, за да реши Рангел кой ще ми партнира. После работата по филма прекъсна за половин година и през това време той и Миряна Башева променили сценария и моята роля изчезна. Вместо нея се появиха две други женски роли, които дадоха на други две актриси и аз останах с пръст в устата (смее се). Актьорската професия е много гадна, защото си като стока на тезгяха и чакаш някой да те хареса. Може да си наистина добър, но докато ставаш, е възможно нито да се появи подходяща роля за тебе, нито да ти обърне внимание някой добър режисьор. Преди 2 г. правих интервю със Стефан Данаилов по повод неговата 70-годишнина и го питах каква е рецептата за звездна кариера. Отговорът му беше кратък. От една страна, са качествата, които актьорът трябва да притежава и развива, а от друга - шансът. Според него без сериала "На всеки километър" кариерата му би била друга.
- През последните години си отидоха много големи имена, стожери на духа. Какво си отива с тях и има ли кой да ги наследи?
- Мисля, че тежките години между 1990 и 2000 г., когато се правеха по филм и половина на година, се отразиха много зле на киното като цяло. Ако сега трябваше да кандидатствам и да уча, сигурно бих станала лекар или юрист. Просто след промените стана жестоко ясно, че за да се занимаваш с изкуство, трябват пари. Преди 10 ноември ни бяха внушили, че може да си от средностатистическо българско семейство, да живееш в панелка, да караш трабант и да правиш изкуство. Пълна лъжа! Малцина по света живеят от изкуство. Ако искаш да се фокусираш върху това занимание, трябва да имаш някакъв финансов гръб - не говоря за богатство, просто да можеш да не мислиш за сметките и да имаш свободата да работиш по свой избор. Познавам хора, които си залагаха къщите, картините, за да могат да правят кино. Но като цяло съм оптимист - има талантливи колеги от всички поколения.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
