Иво Христов е роден на 8 октомври 1970 г. в Истанбул. Завършил е средното си образование в "Атене Роаял", Брюксел, и Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски".
Преводач на множество романи на Ромен Гари, Маргьорит Дюрас, Филип Джиан, Андре Жид, Тонино Бенакиста. Стипендиант на Института "Франсоа Митеран", автор на биографията на бившия френски президент, публикувана на български през 1999 г. Автор в списание LТEUROPEO, вестник "Сега" и списание "Тема", кореспондент на Courrier des Balkans за България. Водещ на "Малки истории" по БНТ. Създател на сдружение "Солидарна България".
- Г-н Христов, още от летните протести сте от малкото анализатори, които имат балансирана позиция. Ценна рядкост - обикновено се движим между радикално одобрение и радикална атака срещу ставащото. Каква е преценката ви сега за студентските протести?
- Власт и опозиция търсят да сведат избора ни до проста дилема: или с нас, или против нас. Натискат ни да абдикираме от критицизма си и да влеем патоса си в някоя от агитките. Уви, това е фалшива дилема. На власт е дискредитирана проолигархична коалиция. Тя не заслужава подкрепа. А до властта се домогват други олигархични кръгове.
Студентството е удобно прикритие. В цял свят има исторически ореол на безкористност и саможертва, буди подсъзнателни асоциации с дръзкия и весел карнавал от 1968-а. Ролята на студентите бе да окупират аудитория и да отворят трибуна на познатите сини проповедници. Които отново заговориха за борба с комунизма. Посткомунистите са като давещите, които са се уловили за плаващия труп на умрелия преди четвърт век (!) комунизъм, за да не потънат. Това не е алтернатива на олигархичния модел, а опит за историческа кавър версия на 1997-а.
- Правят се исторически съпоставки с 89'а и 97'а. Сега обаче мнозинството от протестиращите нямат политическа алтернатива, каквато тогава бяха сините. Докъде и как един протест може да постигне успех, когато на избори пак ще се явят неизбежно същите партии?
- Парламентът не функционира. Властта е толкова безпомощна и гузна, че чак парализирана. Тя все някога ще падне поради собственото си безсилие. Протестът е малоброен и може да изиграе само ролята на мишката в "Дядо вади ряпа". Незабавни избори биха донесли морално удовлетворение на всички скандализирани от уродливата триглава коалиция, от назначенията и решенията й. И аз съм сред тях. Но бързи избори ще ни върнат година назад, нищо повече.
А е нужен рестарт на политическата система. Не избор между две олигархични алтернативи. Единственият изход е парламентарните сили да се погодят около програма минимум: демократизиране на изборния кодекс, либерализиране режима за регистрация на партии и кандидати и избори в разумен срок, поне през май, за да стъпят на крака нови партии с нови хора и нови идеи. Ако властта упорства в кръгова отбрана, ще удължи агонията си, но ще се дискредитира окончателно и ще задълбочи общата криза.
- Какви са възможностите за нова левица, създадена извън мрачната сянка на БКП?
- Левицата е необходимост. Едното полукълбо на българския политически разум е като поразено от инсулт. А трудно се крачи на един крак. Автентична левица ще се появи, когато хората я потърсят и подкрепят масивно. Тя няма да бъде зачената ин витро като другите партии, защото по дефиниция ще е критична към статуквото.
- Как участвахте и какво си спомняте от протестите 89-а и 97-а?
- През 89-а бях войник. Поделението живееше в ритъма на Великото народно събрание, което се излъчваше от високоговорителите. През 97-а всички, дори пасивните, бяха уморени от хиперинфлацията и празните магазини и чакаха развоя. Но аз не обичам революциите. Те често са дело на лукавия. Революцията е историческа алхимия, която превръща чистите стремежи на мнозина в привилегии за малцина. Така и стана. Някои си спомнят онези времена с носталгия, аз помня как изпълзяха бесовете: нова демагогия, нов конформизъм, консуматорство, егоизъм и опустошение. Не съжалявам, че съм пропуснал възможността да бъда наивен. Затова изпитвам омерзение от опита за съживяване на антикомунизма в условия на дива олигархия. Това е пагубна политическа измама.
- Как реагирате, когато станете обект на форумно говорене (което далеч не е характерно само за форумите) и ви нарекат комунист, червен и т.н.?
- Не обръщам внимание на хора, които са се научили зор-заман да пишат, но не умеят да четат. Ако питате ръководството на БСП, в СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ сме сини, десни и т.н.
- Защо десните се свиха до почти символична подкрепа?
- Защото са ключов фактор за провала на прехода. Те бяха призвани да реформират България, а го сториха по най-користния начин. За четири години изчерпаха доверието и повече не го възстановиха. И те като БСП никога не се покаяха за греховете си. Като например катастрофалната здравна реформа или обезлюдяването на цели региони, оставени без поминък. Да не отваряме дума за приватизацията.
- Виждате ли парадокс в следната ситуация. Българите по традиция имат силна фиксация върху политиката, която след лятото на 2013-а пък се засили съвсем. Защо народ, който постоянно, дори обсесивно говори за политика, години наред не може да реши именно и най-вече политическите си проблеми?
- Политиката у нас е отдушник, а политиците - универсални виновници. Но българските избиратели сами решават дали и за кого да гласуват. И винаги осъзнават пост фактум, че са излъгани. Защото десетки хиляди продават вота си за няколко лева. Други намират под достойнството си да гласуват. Трети очакват братовчедски назначения и гласуват от дребна корист. Политиката ни е проекция на масови национални пороци, върху които паразитират политиците ни. Като безучастността, да речем. Над десет години българите зяпаха телевизия и не протестираха. Сега вече го правят и това е обнадеждаващо, макар лесно да се поддават на манипулации. Политическите проблеми са общи и се решават от всички.
- В един от текстовете си пишете, че след време Марсел Пруст ще бъде несмилаем заради закърняването на въображението на съвременния човек. Толкова ли зле е положението?
- Съвременниците мислят все по-кратко (в SMS-и, ФБ статуси) и все по-фрагментирано. Съзнанието ни напомня компютърен екран с много отворени прозорци. Ритъмът изяжда съзерцанието. А въображението е плод на натрупано съзерцание. Освен при гениите, при които е дар свише.
- Какво мислите за мега хитовете - Паоло Куелю, Хорхе Букай и компания, които добре разбират това и предлагат отблъскващи за мнозина, но привличащи в пъти повече читатели текстове?
- Честно казано, не ги познавам. Те са ерзац-културата на новото време. По-добри от невежеството, но крайно непълноценни. Все едно да се догатваш за природата от мириса на ароматизатор: натрапчив, синтетичен и възсемпъл. Може би прибързах с оценката, че са по-добри от невежеството, защото ерзац-културата отрязва опашката на историческата култура, трупана с векове, и я подменя с опростенчество. Вместо Вивалди - супермаркетна реаранжировка на "Сезоните", вместо Уайлд - негово цитатче върху късметче за кафе.
- Виждате ли шанс за отпор на това? Георги Господинов твърдеше, че скоро пак ще дойде времето на бавното четене и литературата, че хората ще се обърнат към нея. Възможно ли е, или е утопия?
- Не е изключено. Както slow food се появи като реакция на fast food. Но бавното четене ще е привилегия за малцина, като биохраненето, защото изисква време и заслон от злободневието. Спомнете си утопията на Бредбъри - "451 по Фаренхайт". В нея литературата е забранена, а в горите бродят хора-книги, своеобразни партизани, които помнят наизуст изгорените творби. Ако опрем дотам, сигурно ще приема за мисия да наизустя "Терзанията на цар Соломон" на Ромен Гари. Преведох я навремето. Велик роман.
- Някакви други закърняващи сетива на модерността?
- Паметта ни е обект на масирана информационна атака. А многото информация е опасна дрога. Покачва фоновия шум и ражда информирани глупци. Скелето на критичната мисъл рухва под тежестта й. Духът често е в мълчанието или в лаконичността. А те погиват под информационното цунами.
- Защо съвремието не може да роди банди като "Флойд" и "Цепелин"?
- Защото продуцентската система търси бърз оборот и залага на продаваеми клишета. Вероятно и днес, може би съвсем близо, се ражда значима музика, но вече не слушателите решават кой е велик, а системата налага имената. Преди време в разговор Румен Бояджиев ми каза, че рокът вече е запечатана музика. Може би и това е истина.
- L'Europeo стана популярно заради историческия си усет, със старанието да се разкажат с богат език легендите на миналото. Имате ли усещане като героя в "Полунощ в Париж" - че миналото е по-интересно, по-вълнуващо, по-магическо от настоящето?
- Миналото ни изглежда разбираемо. В него изпъква значимото, което ни дава илюзията, че времето е справедливо сито. Но това не е така, защото кой знае колко забележителни творения са потънали в небитието. В миналото човешките съдби добиват завършеност, а това пък ни внушава усещането, че животът от точка раждане до точка смърт има смисъл. Донякъде е истина. Да речем, че бъдещето е от Божиите компетенции, но миналото ни дава илюзията, че сме малки богове, защото вече се е случило, а не е неведомо, като бъдещето, и от нас зависи да си въобразим защо се е случило тъкмо така, а не иначе. Да се опияним от мисълта, че сме уловили ариаднината нишка на Историята или тази на личната съдба. Всъщност и това е илюзия. Не обичам цитатниченето, но не бих го рекъл по-добре от Бродски: "Я всегда твердил, что судьба-игра".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
