София. Тринакия е много специален митичен остров, където Слънцето залязва и изгрява. Тук диаметрално опозиционните световни посоки запад и изток парадоксално съвпадат. Сякаш Тринакия е един полюс, място с нулеви координати. Островът на Хелиос, бога на Слънцето, е залят от вечна светлина, на него не съществуват неправди и смърт, а животът върви необезпокояван от дъжд и мъгли. След поредното корабокрушение спътниците на Одисей попадат на Тринакия и за да утолят глада си, заколват бикове от свещеното стадо на Хелиос. Боговете ги наказват жестоко за богохулството.
На поетичната Тринакия ни отвежда стихосбирката на Иван Гранитски. Самата структура на книгата е изградена върху мистичното число "три", което образува и названието на митичния остров. Вярно, в поемите на Гранитски атмосферата е различна от безметежния климат на легендарната страна. Но нали и ние живеем в епоха, когато корабокрушението е ежедневие?
След броени дни Иван Гранитски става на 60 години. "Стандарт" му пожелава нови вдъхновения и непомръкващ идеализъм.
Иван Гранитски
ЛИТОГРАФИЯ
На Борислав Стоев
Дали не си ти клоуна с китарата и шапката
или хидалгото унесен,
прегърнал валдхорната на нежността?
Съзерцаващият странните пейзажи,
където жълто-алено-зелената разюзданост
се утаява в угари изпръхнали?
Ти си вятъра с кафява пелерина,
който гони пурпурните и лилави облаци
към зенита на страстта.
Подобно фокусник създаваш световете.
Появяват се загадъчни натюрморти.
Прелитат фантастични птици,
риби,
кучета.
Търкалят се червени сини топки,
зарове.
Прехвърчат къщи като междуметия.
Каручки със магаренца топуркат,
греят дулцинеи във сукмани,
косове и славеи надпяват се неудържимо.
Брадясали бродяги,
просяци
и арлекини
музицират сарабандите на пладнето.
Ти самият сякаш си метафора.
Фрагмент,
изкусно средоточие.
Нюанс от литография неземна.
Огледай се,
почувствай,
долови
съзидателната сила на палитрата -
вулкан от звуци,
страсти,
багри.
В магията на акварела,
графиката
и рисунката
ти сам си пламъка на Сътворението.
ИМА ТАКЪВ ПЪТ
По мотиви от картина на Светлин Русев
Минава пътят през места усойни,
сенките на сови там прелитат.
Здрачава се и мрак връхлита.
Предчувствия и страхове поройни,
безмълвни и бездомни скитат.
Къде ли води този път загадъчен,
какво извивките му странни сочат?
В дъното се мержелее плоча
и води ни към нея черно пламъче.
Пейзажът е измислен, но е точен.
Изглежда, че това е входът таен
към отдавна търсения храм.
Зрящият ще зърне там
като в картина на Пусен сияещ
духът самодостатъчен и сам.
Пътят не започва и не свършва,
неговата безначалност поразява.
Прилича на портал от лава,
едновременно минаваш и се връщаш,
свободен чезнещ и оставащ
Ако можеш, припомни си
всички минали животи.
Надзърнал във вселенските Кивоти,
ще разбереш какво е писано.
Какви са сътворяващите ноти.
Ала внезапно в здрача синкав
медитацията ти прекъсва
eдно щурче със струна скъсана.
И въздуха припърхваща калинка
с конфетите на любовта поръсва.
Пътят е реален и измислен,
води ни към арката на Светлината.
Човек е функция на Свободата.
Дори смъртта разлиства
жаждата по красотата.
ПАСТОРАЛ
На Любен Зидаров
Зеленият килим на пролетта
разстила прелестни гоблени.
Танцуват вълци и елени
в пространството и вечността.
Ври на пладнето кръвта.
До болка всичко е красиво,
обичат се дървета и тревички.
Гукат влюбени сърни и птички,
дори скалите тук са живи.
Слънца изскачат закачливо.
Фрагмент от този пасторал,
ти се превръщаш в лирика
и във вселенската базилика.
Отеква страстно възсиял
богочовешкия хорал.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
