Да излекуваме язвите на обществото си ни пожелава големият поет
Валери Петров завинаги ще остане от хвърчащите хора, с чиито стихове, приказки и преводи ще порастваме, помъдряваме, обикваме. Големият поет издълба дълбока следа в изкуството по неговия си искрен и красив начин: с простота на изказа, честност към словото и несъкрушима вяра в доброто. Валери докрай запази свежестта на ума си, любовта към стиховете и благородството, което излъчваха всяка негова дума и усмивка. Публикуваме едни от последните му думи, събрани от интервюта във вестник "Стандарт".
- Господин Петров, кое е в основата на творческото ви дълголетие?
- Вие май с този въпрос намеквате за "напредналата ми възраст", но аз трябва да отхвърля намека ви като най-долна инсинуация. Започвам с шега, защото не ми е лесно да отговоря. Както са казали класиците, "Лошото е не че стареем, а че оставаме млади". И така е - обикновено човек не може или не иска да забележи кога биологическата старост е почукала на вратата му. А и когато е чул почукването й, пак най-често се надява, че спада към вашите "творчески дълголетници" и продължава да се чувства на всеоръжие в своята област. А да обясня как се запазват творческите сили не бих могъл, пък и не зная дали и доколко сам съм си ги опазил. Вярно е, че още ми се пише, но това нищо не гарантира, затова внимавам в играта и оставям новите си работи да поотлежават, чета ги на близки и приятели, преди да ги дам за печат. А някои, разбира се, си остават в папките, за лично ползване.
- Вие сте автор на поезия, драми, киносценарии, сатира, превеждате. Какво от всичко това ви изкушава и днес?
- През последните години повече работих като преводач. Но се знае, че за мен главното е личната поезия. Току-що казаното се отнася предимно за нея. Другите жанрове искат по-дълги срокове, пък аз не съм сигурен, че природата ще ми ги отпусне.
- Има ли разлика между това, което по-рано и сега ви караше и ви кара да творите?
- Има естествено. Пиша по един начин, който е конкретен, тясно свързан с действителността, черпещ поводи от, както казват, "нещата от живота". А той, животът, претърпя пред очите ми такива радикални промени. Как няма да са били различни и поводите за стихове, които ми е давал?
- Борбата между доброто и злото, истината и лъжата, омразата и обичта са били винаги в основата на вашето творчество. Кой е победител в това противоборство?
- Позволете ми да цитирам края на свое стихотворение, който доста категорично отговаря на питането ви. "...Ах, напразно с тоз блян, че ще станат добри, цял живот Росинанта си яха - ще си тръгнеш, оставил ги дваж по-лоши дори, отколкото бяха." Това казва всичко. И така е - навремето усещах, че в работата по "възпитание на чувствата" доста неща не вървят, както ми се искаше. И все пак сега си спомням, че сериозни усилия бяха насочени към издигане на общото духовно равнище на обществото. А как всичко се върна назад към чертата на старта от 1944 година и дори далеч я задмина! Какви ужасни "гени със закъснител" избухнаха в човека през последните 15 години, та сега сме свидетели на ужасното нравствено рухване на държава и нация. Тези чалги, тези "Големи братя", тези мръсни вицове... Но не ми се изброяват отделните явления на нравствения ни срив, още повече че вие ги знаете. А ги знаят и тези, които ще ни четат, нали всички дишаме отвратителните им миазми.
- Смятате ли, че сривът в духовността е и една от причините за тежкото ни материално положение?
- Не, не смятам. Няма да е само той, но и той има огромно значение, за да сме днес, където сме. Материалното и духовното взаимно се обуславят. Ако бях китаец, щях да ги нарисувам като два дракона, които, захапали опашките си, ни въртят в омагьосано колело. За жалост тези, от които зависят въпросите на културата и просветата у нас, не разбират от китайски картини и вече толкова години не искат да видят причинно-следствената връзка. Материалното, като по-осезаемо и по-високо крещящо за разрешение, все излиза на преден план в съзнанието на управниците ни и изтласква назад, както се казва, "към гръцките календи" другото, нематериалното, макар че то и сега всеки миг се превръща в материално. Да не говорим за бъдещето, когато, съвсем осезаеми и трудни за оправяне, ще дойдат тежките последици от немарата към него.
- Кои са приятелите и хората, с които се виждате?
- Главно тези, с които се знаем от младостта. Но не всички, уви - доста от тях напуснаха този грешен свят. Чудесният писател Константин Константинов, с когото - въпреки разликата в годините - бяхме някога близки, беше писал (цитирам по памет): "Светът на покойниците ни стана по-голям от света на живите." Този образ и навремето ми бе направил впечатление, но едва сега разбирам за какво е ставало дума. Все пак имам добри, умни приятели, които са още живи, както и аз съм още жив за тях. От време на време си ходим на гости, за да се чудим на това или онова, да негодуваме срещу някое явление, да изказваме надежди в друго и изобщо да разменяме пенсионерските си мисли, които се оказват толкова близки, че да ни пита човек какъв смисъл има да си ги разменяме...
- Какво четете и какво ви е впечатлило в съвременната ни литература?
- Да си призная, чета повече обществена и научнопопулярна. От време на време, за разтуха, взимам някое криминално книжле, но в почти всички случаи го захвърлям след втората страница - такава смет наистина не се чете! А като си помисля, че всъщност се чете, т. е. четат я, поглъщат я немалко хора с недоразвити художествени критерии и си остават с тях, не мръдват нагоре, към по-високите равнища на словесното изкуство. А пък младите... Може би си спомняте за онази източна приказка, в която се говореше за някаква книга, чиито страници били напоени с отрова. Който я четял, плюнчейки пръсти при прелистването, бавно поемал в себе си смъртта. Този образ ми иде наум, като си мисля за нашите юноши и за четивата (насилие, мистика, порно, лош вкус), които свободният пазар им предлага... Вярно е, че те, вперени в интернета и в електронните игри, изобщо не четат много, но пък може ли човек да се радва на това? Но вие май ме питате за друго и аз не мога да избягам от въпроса ви. Съвременната ни литература е разделена на два потока. Единият е този на по-традиционните, по-държащите на реалистичното изобразяване на действителността и грубо казано, по-разбираеми писатели, които са свързани с досегашния път на литературата ни. Другият поток е на постмодернистите, по-ерудирани в западните теории и обърнати към западните литературни образи, често трудноразбираеми до пълна херметичност и късащи тотално с "наивните" родни предшественици. Тези два потока не само не се признават, но сякаш не се и познават, игнорират се взаимно. Мъча се да следя и двете линии (главно в поезията, където и сам се подвизавам). И имам чувството, че за жалост в днешното уж разкрепостено време литературата ни не може да се похвали с кой знай колко големи постижения. И навярно поради възрастта и възпитанието си не мисля, че посоката на младите модернисти е правилната. И по Шекспирово време е имало такива university wits (универсални умове) но не те, а недоученият Уилям владее сцените ни до днес. Да си призная, новите теории на западните литературоведи и естетици ми напомнят историята с днешните мобифончета - тъкмо си се научил да боравиш с един модел и вече на пазара е излязъл друг, по-красив и с някакво ново бръмбазъче.
- Вие сте човек, който е живял в три епохи - царство, социализъм и демокрация. Как успяхте да съхраните особената си личност - въпрос на характер, възпитание или умишлено избрана позиция е?
- Така ли наричате тези три "епохи"? Аз имам имена за тях, но да оставим тази подробност. Не зная каква е особената личност, за която говорите. Нито какво съм съхранил през времената и смяната на строевете. Родил съм се в ляво интелектуално семейство и такъв, ляв интелектуалец, съм си останал досега. С радост посрещнах края на авторитарния ни социализъм главно поради липсата на творческа свобода при него. Но останах с тези, които смятаха, че нещата са поправими, че е възможно преминаването ни към всеизвестния "социализъм с човешки образ". По ред причини това се оказа невъзможно. По-късно се оказаха измамени и тези измежду моите събратя, които искаха пълното ликвидиране на социализма. Защото вярваха в бързото установяване у нас на демократичната Аркадия. Но аз не съм политик и в онези дни не съм поставял възможностите на везни. Действала е навярно силата на идеята, с която съм закърмен, а и чувството за някакво вътрешно благоприличие сигурно си е казало думата... Но това са късни и несигурни обяснения - много често нещо вътре в нас взима решенията, а ние после ги обличаме в разумни мотивировки.
- Какво най-много бихте искали да се случи на българите в близко и по-далечно време?
- Вие знаете какво може да бъде то. И то не само защото сме в сиянието на коледните и новогодишните празници, а защото всички честни хора на тази наша измъчена земя го искат: Да излекуваме по-бързо дълбоките язви на обществото, за да заживеем един социално по-справедлив и по-духовен човешки живот и да отлющим от себе си външните струпеи, които са загрозили лицето ни пред света. Но нещата са свързани и бъдещето зависи не само от нас, а и от това, накъде изобщо върви световната история.
- Съжалявате ли за нещо непостигнато или ненаписано?
- О, навярно има безброй такива неща, но аз съм така направен, че в живота не съм си поставял далечни и високи цели, а съм работил винаги под въздействието на непосредствените импулси. Или на обективни обстоятелства. Така че не зная какво не съм направил и мога спокойно да се радвам на постигнатото.
- Кое е най-важното нещо, което научихте в живота?
- Напоследък констатирам, че колкото повече човек напредва в живота, толкова по-колеблив става пред тези екзистенциални проблеми. Докато сме млади, не си задаваме така наречените вечни загадки и дори им се надсмиваме, а след това... Все пак ми се струва, че смисълът на живота е в самия него.
Защо се плашим от небитието? Щастие е да живееш.
Сиво
По Нова година
разхождам се пеш.
Японска картина:
мъглица и скреж.
Поглъщащо сиво.
Игли от сребро.
Измамно красиво.
Привидно добро.
Поне люта зима
да беше дошла!
А то какво има?
Скрежец и мъгла.
Преболява
Над капчука в игли,
сред воали мъгли
по заспали ели
сняг вали, сняг вали.
Във планинския пост
няма завист и злост
и животът е прост
за незнайния гост.
Нито звън на шейна,
нито глас на жена,
вредом само една
тишина, тишина.
Сняг вали, сняг вали
над заспали ели...
Не боли, не боли,
преболява, нали?
Посещение
От близката детска градина
дойдоха ми гости дузина.
Дошли бяха да слушат Поета,
но ги усмириха едвам,
а после открих на бюфета
един мъничък хипопотам.
Сега чудим се в стаята двама
заедно с хипопотама:
за мен ако бил е оставен,
без спор ще ми бъде приятно,
но, уви, да е просто забравен,
е също така вероятно.
Добрите писма
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.
Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува -
добрите писма са на път!
Хвърчащите хора
Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги - литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някак си и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо - стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен фиат.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
САМОИЗГАРЯНЕ
Ян Палах не е между живите вече,
Ян Палах е нейде далече, далече,
Високо там нейде във въздуха син,
над Прага трептящ като дъх на бензин,
Един миг, едно тяло с пламтящи коси -
преди миг само бил и вече не си ...
Ян Палах го няма, а у нас нито звук,
Ян Палах го няма, а ний сме си тук,
и бензинът е нашият и го помниме ние
как във лъскава струя от сондата бие
и как с него по бузите се мажат със смях
Ванюша, Катюша, Алексей, Абдулах!
Филми, книги, идеи, къде сте в живота?
Нима сте измислици на два Дон Кихота
и нищо, и нищо от вас не остава,
освен това облаче дим над Вълтава
и тоз вик "Свобода !" едва чут, едва чут
в януарския въздух, синьо-розов от студ?
Ян Палах го няма и така ни се пада -
сега всеки си има своя вътрешна клада,
на която страхлив, разтреперан и ням,
се самоизгаря от мъка и срам!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
