На площад "Славейков" от години седи скулптура на двама души, които един наш културтрегер преди време бе назовал "братята Славейкови". Седят сред хаоса от книги за отслабване и книги за това как да успеем в живота, "позират" за снимки с туристи и вече почти не се забелязват в така наречената "градска среда".
Отскоро в съседство с тях, на "Витошка", ще бъде пресъздаден така нареченият проект "Круша" - скулптурата на Георги Чапкънов, на която Бай Ганьо и неговият автор Щастливеца са седнали на една маса. Проект, срещу който възроптаха мнозина, защото "възвеличавал простака", въздигал в култ негативните черти на българина и увековечавал неща, които всички ние предпочитаме да забравим.
А защо впрочем искаме да ги забравим? Защото сарказмът на Алеко е уцелил най-болезнените кътчета на народното ни самосъзнание, което и до днес продължава да гласува за всеки, който крещи по-силно "Болгар, болгар" в банята на голямата политика. Или се опитва да изяде една круша, "ей тъй, както съм легнал", докато общият ни влак пътува към Европа. А масата, на която са седнали двамата, би могла да е кръглата маса на българския преход, на която двамата отдавна седят като равноправни събеседници. Не, нещо повече - на въпросната маса Бай Ганьо е човекът, който взема решенията благодарение на така наречената ни демокрация, която винаги се вслушва в онзи, който вика повече. За какво ли си говори със Щастливеца?
Дали не се опитва да "купи" поредния интелектуалец за подписката на Гочоолу и Дочоолу? Да му предложи спонсорство за нова книга, ако срещу това редактира мита за Бай Ганьо? Или да му предложи недостигащите 45 стотинки да си купи тютюн, само за да може да му каже в лицето "Аз все пак победих". Защото онова, което виждаме в лицето на двамата е общият ни преход - крив, нелеп и ялов, който прекрои представите за високо и низко, за достойнство и чест, за победа и поражение.
По-точно, който превърна някои победи в поражения и обратното. И победата на Бай Ганьо е една от тях. Да отречем неговото присъствие в нашия свят е възможно само ако отречем част от себе си. Защото паметник на единия без другия няма да бъде пълен - или по-точно ще бъде просто патетична скулптура, изчистена от най-важното послание, което могат да ни дадат само двамата. Един наш поет беше казал, че те всъщност са двата пътя пред националната ни съдба. Те са правото ни на избор, по-простичко казано.
При това избор, който, надявам се, още не сме направили. Защото, ако вече сме го направили, явно е страшен, ако съдим по това, което се случва около нас. Защото явно сме избрали победата на мускалите. Дори и да се опитваме да го отречем или гримираме с лицемерни протести. Не е нужен паметник, за да бъде легитимиран Бай Ганьо, защото той присъства навсякъде без легитимация. Той е достатъчно вездесъщ, за да насели целия ни свят, независимо дали се плацика в банята, гостува у Иречек или прави избори. Паметникът е нужен обаче, за да помним, че имаме право на избор. Че на тази метафорична маса, до Щастливеца и неговия герой, може да седне всеки от нас.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
