„Първо тръгнаха по моста Рудолф Абел и Гари Пауърс, другите останаха на местата си. Приближиха се един към друг и това беше кулминацията. Тази картина и досега е пред очите ми – как двамата вървят един срещу друг и са впили очи един в друг, за да се разгледат кой какъв е. И дори когато Абел вече можеше вече да се приближи към нас, го видях как обърна глава и продължи да гледа Пауърс, а той направи същото."
Спомените са на Борис Наливайко, участник в първата размяна на шпиони между СССР и САЩ през Студената война. Тя се извършва преди 55 години на моста Глинике. А Абел (истинското му име е Вилям Фишер) и Пауърс, колкото и да се опитват да се преценят взаимно, няма как да разберат, че единият струва много повече от другия. Размяната на 10 февруари 1962 г. е „кон за кокошка" и дори включването на двама американски студенти не изравнява везните. Американският адвокат Джеймс Донован, увековечен за последно от Том Ханкс във филма на Стивън Спилбърг, е щастлив, че е постигнал успех като посредник на сделката, но тя е печеливша предимно за Съветския съюз. Грамотата за освобождаване на президента Джон Кенеди, връчена на Фишер, е просто декорация. Според нашумелия архив на Митрохин, Пауърс е пилот-ветеран, свален над Урал при разузнавателна мисия на ЦРУ. Докато Фишер е далеч нагоре в йерархията на съветското нелегално разузнаване. Син на руски революционери от царската епоха. Служител на НКВД преди войната, след нея той става нелегал. Ръководи група от агенти в Щатите и за дейността й през 1949 г. е награден с орден. По-късно кариерата му и извършените операции се дават за пример от КГБ, а арестът му е сериозен удар за съветското разузнаване, допълва архивът на Митрохин.
Сделката, уредена от Донован, не е прецедент. Тя е предшествана от размяната на съветския военен разузнавач Яков Бронин за син на китайския маршал Чан Кайшъ от първия му брак. Има и български случай отпреди това. Военният разузнавач Пеньо Пенев е арестуван в Турция и след 9 тежки години в затвора и амнистия на турското Велико народно събрание е разменен срещу 9-има.
А мостът Глинике остава и след това един от посредническите пунктове на Студената война. Избран е заради стратегическото си разположение – на границата на Западен Берлин с Източна Германия и е другата гореща точка в района, заедно с Берлинската стена. Но за разлика от Чекпойнт Чарли, на него никога не се стига до стрелби и смърт. Макар разобличаването на разузнавачите да разрушава техните кариери, прекосяването на Глинике за тях е равносилно на спасение и нова страница в живота.
Шпионските операции на моста са пример, че и в най-тежките години на противостоянието между двата лагера успешните договорки са били възможни. Усилията за спасяването - понякога дългогодишни - на свои кадри, е една от хуманистичните страници в историята на Студената война. И е постижение, че никога не е е стигало да кървав сблъсък. Защото спомените на Наливайко от 10 февруари 1962 г. може и да звучат романтично, но архивът на Митрохин описва скритата картина: „На самия мост, скрита в канцелария на източногерманската митническа служба, е изпратена въоръжена оперативна група на КГБ. Наблизо, но също без да се вижда от западната страна на моста, е разположена друга въоръжена група, придружила Пауърс от Потсдам за размяната. При съветския контролен пункт специално обучен офицер от 105-и полк е определен да командва разположени наоколо картечари. Източногерманците изпращат резервна група от 20 въоръжени с автомати и гранати мъже." Късмет е, че Глинике никога не се превръща в Чекпойнт Чарли и остава в историята като триумф на миротворческите процеси.
Две години след Абел и Пауърс, на Шпионския мост (както вече е известен) са разменени Гревил Уин от британските спецслужби, работещ с руския полковник Олег Пенковски, и Конон Молоди. А с годините Съветският съюз продължава да изглежда по-печеливш от размените. Както при депортирането на дисидента Владимир Буковски, срещу когото получава високопоставения чилийски комунист Луис Корвалан. Схемата „дисиденти за реални шпиони", в която понякога Западът сякаш си позволява излишна наивност, е използвана и в последната операция на Глинике. Анатолий (Натан) Шчарански, неправилно набеден за агент на ЦРУ, е в центъра на операция по размяната на 9 човека, сред които Карл Кочер. Чехословашки имигрант, той е уникален случай на източноевропейски разузнавач, работил в ЦРУ, и то в съветския отдел.
Колкото и да са ценни дисидентите със своята смелост зад Желязната завеса, връщането обратно на източноевропейските разузнавачи е по-голям успех, защото така техните служби поощряват своите служители: дори и да бъдете заловени, може да бъдете освободени.
Шпионските размени на Глинике раждат и жива легенда. Източногерманският адвокат Волфганг Фогел е постоянното присъствие при сделките - той посредничи както на първата за Абел и Пауърс, така и на последната за Шчарански. За Америка се превръща в поредния „адвокат на дявола", а за бившия канцлер на ФРГ Хелмут Шмит е „нашият пощальон".
Най-крупната размяна е през 1985 г. и в нея участва български разузнавач. На 14 юни 1985 г. полякът Мариан Захарски, който е засечен да проучва радарните системи в САЩ, е разменен с Пеньо Костадинов и още двама срещу 23-ма американци, задържани из източноевропейските страни. Костадинов, служител на вече разформированото Научно-техническо разузнаване, се превръща в повод за разпри между преговарящите страни. След като американците не му признават имунитета, тогавашният зам.-министър на външните работи Любен Гоцев предизвиква скандал в американското посолство, с искане да му бъде възстановен. След което зам.-държавният секретар Лорънс Игълбъргър получава оплакване от посланика, че „Гоцев бил отправил заплахи ако САЩ не направят необходимото относно имунитета на П. Костадинов, българската страна да предприеме ответни мерки срещу персонала на посолството на САЩ в София" (по свидетелства в биографията „Любен Гоцев" на Зоя Димитрова). Щатите удобно включват Костадинов в размяната, а след завръщането си той използва единичните интервюта, които дава, за да критикува разграждането на бившите спецслужби.
А мостът Глинике съществува и до днес. Шпионските размени само са допринесли са историческата му стойност. Миналото на моста датира от 17-и век, когато за пръв път над река Хавел се появява дървено съоръжение. Преживяло историята на пруската монархия, той 2 пъти е разрушаван, за да бъде построен с по-устойчиви материали. Неговата история, като част от историята на Студената война, е в музейната експозиция на резиденция „Шьонинген", недалеч от моста.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
