Христо Шопов е Марков във филма "Досието Петров", който тръгва в избрани кина от 6 март. Неговият герой се движи на границата между официозното битие и сенчестия бизнес, като всичко това е гарнирано със задкулисни интриги в стил "Държавна сигурност". Сценарият е на мегааса от световното кино Жан-Клод Кариер и режисьора Георги Балабанов, който от години живее и работи в Париж. "Щастлив съм, че работих с Жоро и с другите колеги. Оставам с прекрасни спомени", споделя Христо. Той е пред камерите с Михаил Билалов, Ана Пападопулу, Радина Кърджилова, Малин Кръстев, Цветана Манева, Деян Донков, Валентин Ганев...
"Досието Петров" е драма за промените в България, която започва в края на 80-те и завършва в наши дни. През последните години на комунизма актьорът Александър Петров получава забрана да играе в театъра. Когато след падането на режима той отново може да стъпи на сцената, негов стар приятел и виден бизнесмен на име Марков му дава шанс да работи за изчистване на държавното управление от тъмната сянка на комунизма.
След като направи световен пробив в "Страстите Христови" на Мел Гибсън, Христо изигра още доста знакови роли в елитни международни продукции. После се снима в родни тв сериали - някои успешни, други - не толкова, трети - откровени провали. Сега играе в "Човек от Земята" на общинския театър "Възраждане".
Но Шопов не обича да коментира или да разкрива планове. Сдържаността е наследил от родителите си - великия Наум Шопов и Невена Симеонова, които се преселиха в рая, откъдето вероятно гледат какво се случва с членовете на династията. А те не спират да работят. Лиза Шопова, сестрата на Христо, се отдаде на режисурата. Нейният син Асен, чийто баща е Христо Мутафчиев, вече има сериозни роли не само в НАТФИЗ, където учи при Стефан Данаилов, но и на още три столични сцени. Голямата изненада обаче се оказа Наум Шопов-внук, синът на Христо и на Мариана Станишева. Юнакът, който още като малък влезе в "Кукувица" на Елин Рахнев в Народния, избра медицината.
Наследниците на ченгетата ще продължават да вадят папки - въртележката зад кулисите няма да спре, коментира прочутият актьор
- Христо, как попаднахте в проекта?
- Георги Балабанов ми се обади. Започнаха да пристигат различни редакции на сценария, който претърпя доста промени. Разговаряхме много пъти - по време на срещи и по телефона. Подготовката продължи две години. Моят герой е Марков - един от лошите в тази история.
- Той е класическо ченге от службите...
- Да, той е герой във вечната за България тема. Дори всички ченгета да измрат физически, техните наследници отново и отново ще откриват папки до безкрайност. И така въртележката ще остане вечна. Драмата трябваше много отдавна да приключи. Повечето от тези хора се гордеят с факта, че са работили в Държавна сигурност. Ако някой не е писал срещу колеги, приятели, роднини и съседи, ако е работил за държавата си - независимо каква е била тогава, няма причина да се срамува. Важна е мотивацията.
По целия свят е пълно с агенти и разузнавачи
У нас обаче тяхната дейност се свързва с клевети и доноси. А това е малко по-различно от целта на истинската им професия. Но съм категоричен - не беше необходимо да разтягаме проблема във времето. Защото непрекъснато някъде излиза нещо, а на практика нищо не може да се докаже - някой имал картонче, но нямал нещо друго. Или обратното. И така 25 години. И ще продължава - под една или друга форма. Все така ще се събира информация - задкулисно или не - за хора, които трябва да бъдат държани в подчинение. Но това е международна практика.
- Около вас имало ли е персонажи, за които по-късно се е разбрало, че са докладвали за някой от компанията?
- Не съм се интересувал. Но вероятно е имало.
- Вие за втори път играете подобна роля - бяхте шефът на ДАНС в "Четвърта власт" по БНТ...
- Има някои общи неща между Марков и Павел Троянов.
- Очаквате ли бурни дебати по сюжета - той е в топ 3 на тези, за които цяла България се чувства компетентна и длъжна да се произнесе?
- Не мисля, че ще провокираме дискусия като тази около "Дякон Левски". Едва ли ще последва толкова невероятен линч. Още повече, че темата за досиетата вече е позната в някаква степен. Надявам се, че сме успели да разкажем историята достатъчно вълнуващо и по-различно.
- Кога усетихте върху себе си ударите на така наречения преход?
- В един момент бях засегнат като всички, за които нямаше работа. Но никога не съм проверявал дали имам досие. А и откровено казано, този въпрос хич не ме занимава. Винаги съм стоял далеч от партиите и съответните им страсти. Знам, че тези неща не са за мен. Разбира се, някога, в началото, всички бяхме по площадите. Но после се оказа, че половината от хората по митингите започнаха да си говорят на "помияри". И това е една от многото причини държавата да е в това състояние вече толкова години.
- Какво очаквате да се случи в кариерата ви?
- Точно в момента - нищо.
- Подобни антракти не са ли прекалено изнервящи?
- Да, разбира се. Но са част от професията. Някои от нас чакат по-пасивно, други по-активно. Малко зависи от актьора. Самопредлагането понякога върши работа, но друг не прави услуга на никого от нас.
- Може ли някой да е щастлив, бидейки безсмъртен - като вашия герой в "Човек от Земята"?
- Не мога да кажа. А и надали безсмъртието е възможно. Гледах филма, след като прочетох пиесата по него. Не е изключителен, но интригата ме грабна със своята нестандартност. Виж, религиозните размисли на моя герой ми подействаха леко стъписващо и потискащо. Дори у мен се породи известна съпротива към някои части от текста. Усещам, че има и леко шокирани зрители. Но това пък е полезно, защото подтиква към размисъл.
- Религиозната тема определено не е вашата, но на няколко пъти на екрана ви забъркваха в нея... Дори бяхте гадното ченге, което тормозеше Карол Войтила във филма за Йоан Павел Втори.
- Дори наскоро отказах проект с идентични послания.
Аз съм вярващ човек, но без да изпадам в религиозни крайности
Идват ми в повече. Обещал съм си - доколкото е възможно - да стоя настрана.
- Бяхте ли изненадан, когато Наум Шопов-внук обяви, че няма да става актьор или режисьор, а лекар?
- Бях изключително и дълбоко радостен. Тази новина ме направи наистина щастлив. Още повече, че синът ми сам стигна до това решение. Сам си намери курсове и уроци. Нещата му вървят много добре - той е трети курс медицина. Много съм горд с него.
- Той е първият, който излиза от традициите на династията...
- Така се получава. С братовчед си бяха заедно в едно училище в продължение на 11-12 години. Можеха да продължат заедно и в НАТФИЗ. Преди известно време Наум имаше да учи дълго по някакъв много сложен изпит. Тогава му казах: "Защо не отиде с Асен в Академията - там всичко щеше да бъде прекрасно, а купонът да е безкраен?". Той дори не ми отговори. При това е почти отличник. Само баба му Невена дочака този момент. Тя с радост прие "изневярата".
- Когато с Лиза бяхте деца, имаше ли въпросителни около бъдещата ви кариера?
- Може би. Аз кандидатствах три години във ВИТИЗ. И ако професор Елка Михайлова не ме беше взела в своя клас, едва ли щях да продължа с опитите. Бях се зарекъл, че това е за последно. И до днес нямам отговор какво бих правил, ако това не се беше случило. Понякога съм си мислил дали не мога да се захвана с други, различни и странични дейности, но не става.
- Вашата съпруга Мариана Станишева прави кастингите за доста от световните продукции, които снимат в "Ню Бояна" - имате ли полза от тази работа?
- В нашата професия понятието "връзкар" не работи така, както при другите. Защото никой не би те извикал, ако не ставаш за ролята. Който и да си. Разбира се, на доста режисьори им се налага да снимат гаджетата на продуцентите. Но това е друго.
- Режисурата блазни ли ви?
- От много години искам да извървя тази крачка. Но така се случва, че все нещо или някой ме спира. Имам неща в главата си, по които работя.
Каня се да направя късометражен документален филм на съвременна тема - със собствени сили и средства. Изморих се да търся подкрепа и финансиране. Имам и друг проект, но е на "трупчета" - не съм голям оптимист, че може да се реализира. Тук всичко става бавно и мъчително.
Не бих влязъл в ада в името на някакво приключение
Колкото и да бъде успешен един филм, то у нас той не може да си върне инвестицията, да не говорим за печалба. И това си е истински абсурд. Когато става дума за българско кино, разпространителите трябва да имат други условия и отношение.
Изумен съм от цялата тази мръсотия, която се изсипа върху филма за Левски. Отново се оказа, че омразата е първата ни реакция. Вярно е, че темата е страшно чувствителна за България, но държавата не е дала и една стотинка за продукцията. Максим Генчев е вложил труд и усилия, а една българка го е финансирала. А и никъде не съм чул и чел той да твърди, че точно това, което е снимал, е историческата истина. Просто е споделил своята представа - това е художествен продукт. Вкараха го в обяснителен режим - което е тъпо. А той пък си изпуска нервите - което е нормално в подобна ситуация.
Не мога да коментирам самия филм, защото не съм го гледал. Вероятно няма да го харесам напълно. Но не ми пречи да имам респект към това, което хората са направили. Защото знам какъв е пътят.
- Има ли случаи, в които са ви спъвали заради фамилията?
- Повечето пъти тя ми е пречила, по-рядко ми е помагала.
- Кой е съветът на великия Наум Шопов, който никога няма да забравите, докато сте на сцената или пред камерите?
- В интерес на истината не е имало ситуации, в които аз да му поискам съвет или той да ми го даде. Разбира се, говорили сме хиляди пъти за професията - аз съм израснал в театъра. Но нищо повече. Баща ми никога не е имал или налагал правила. Никога не е имал мото. Нито пък аз имам. Много се забавлявам, когато чета лозунгите на хората. Някои автори им идват в повече.
- Кога за първи път се появихте в киното?
- В "Дишай, човече" на Веселина Геринска. Беше около 1981-а. Тъкмо бях завършил гимназия. Неотдавна исках да го гледам и го потърсих. Оказа се, че никъде го няма - нито в БНТ, нито в студия "Екран".
- Броите ли филмите си?
- Не. Не държа на статистиките. Но във Фейсбук има хора, които следят ролите ми. Самият аз имах профил преди години - но за много кратко. Не съм фен на онлайн общуването. Филмите ми са над 70, но е важно с колко от тях мога да се гордея. Затова
цифрите понякога не означават кой знае какво
- Зареждате ли се от природата и спокойствието в селото, където имате къща?
- Да, но все още нямам време за нея - засега е на изчакване. Подхванал съм ремонти в къщата, където живеем в града, и ми е трудно да се разгърна на две места.
- Вашият имидж е на сдържан и мълчалив човек - наслаждавате ли се на самотата извън София?
- Там тя е пълна. Но аз си я осигурявам и тук. Разбира се, от време на време имам визуален контакт с другите. Иска ли обаче човек да е сам, единствено от него зависи дали това ще стане. Не понасям много хора на едно място. Нито пък шум.
- Какво четете в момента?
- Нищо ново. Все по-трудно попадам на нещо, което да задържи вниманието ми. Смятам да започна голямото препрочитане. Любопитно ми е как ще ми се сторят някои книги след 10-15-20 години.
- Разкажете за последния голям проект, в който се включихте извън България?
- Казва се "Кербала" - мащабна копродукция с участие на "Мирамар". Там съм българският командир. Всъщност това е полският поглед към атентата в нашия лагер, при който загинаха няколко момчета. Повечето от сцените бяха заснети във Варшава - в бившите заводи на Фиат. Огромна площ, която е много добре охраняема. В момента тя е празна. Там бяха построили впечатляващ декор. Поляците първо искаха да снимат в Египет, но там започна революция. После се чудеха за Кюрдистан, но там пък настъпиха проблемите с руснаците, после с Ислямска държава. Хич не е подходящо - особено за актьори, които се разхождат облечени в натовски униформи. Лоша идея.
- Как поляците коментират трагедията в нашия лагер?
- Ще стане ясно, след като гледам филма. За мен по-големият проблем е какъв е българският поглед към случилото се в Кербала. Опитах се да се срещна с някои от реалните лица, с прототипа на моя герой - да получа информация, да разбера подробности. Но ми беше казано, че не е добре, че не е удобно да се рови. Затова пък се запознах с реалния полски командир, който е главният консултант на продукцията. Хората правят филм за героите си. И това е респектиращо. А ако тук някой рискува с подобен филм, ще излязат сума ти многознайковци, за да обяснят, че "това не е било точно така".
- Характерът на българина промени ли се за последните 25 години?
- Шофьорите започнаха да спират на пешеходните пътеки. Това е положително. Други обаче паркират на места за инвалиди. Това е отрицателно. Така че някои са се променили за добро, други - за лошо. Но общ етикет няма как да има. Всеки от нас е различен. Обаче надали съществува друга държава, в която пешеходците да благодарят на шофьорите, че не са минали отгоре им, а са им дали пътя, който им се полага.
- А самият вие променихте ли се?
- Ами пораснал съм...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
