Немотията е страшно нещо, но понякога върши добри дела. Тя направи Божана Апостолова поетеса. Точно заради сирашката участ, двете басмени рокли, мизерния шербет и филията хляб с олио.
- Госпожо Апостолова, вие сте жената мечта за повечето родни млади поети. Издавате ги, не им вземате пари, че дори им плащате и хонорари. Защо го правите?
- Защото за мен духовността на една нация, нейният морал и ценностна система са от особена важност. Иска ми се духовността да води българина напред. Тя да определя публичния му образ. А не да ни смятат за плебеи, роби, полуидиоти... И да викат: "България? Ужас, ужас!"
Убедена съм, че българинът трябва да се наложи в света с таланта си, с високия си професионализъм и морал. За да има свое лице и да е предпочитан навсякъде. Искрено съжалявам, че няма повече хора (особено политици и управляващи), които да разбират важността на културата, на духовността и да се борят за тях. С всички средства. Кой с каквото може. Ако имахме умни държавници, любимият ми художник Майстора днес щеше да е с известността на Пикасо, на Модилиани. Но защо отивам толкова далече? Художникът Свилен Блажев преди няколко дни в Кюстендил откри изложба на два декара площ. Двеста картини убедително доказват огромния му талант и сила. И както казва Светлин Русев - толкова цялостна, мощна изложба, че в която и точка на света да я покажеш, все ще е гордост за българите.
Това трябва да свършат институциите, да я покажат в няколко точки на света, за да се чуе за нас. А те къде са?
Ами данък добавена стойност на книгата? Четящите хора плащат 20% или от книга с цена 10 лв. 2 отиват за държавата. Не е ли срамота в Министерството на културата да работят 3000 души, като при бюджета през последните години са достатъчни 300? Така от спестяванията на заплатите им ще покрием ДДС, а не да го вземаме от джобовете на унижените, бедните, гладните, но четящи българи! Какво се прави въобще за българската култура в чужбина? Че ние не сме ли единствените в Европа, които към Министерството на културата нямаме собствена програма за превод на авторите си на чужди езици? Къде ни е институционалната концепция за писатели, художници, музиканти, които да покажем на света - щрих по щрих да изграждаме и внушаваме образа на българина с талант и достойнство.
За жалост големите ни умове и таланти са в задния двор. В предния са най-вече политиците и амбициозните. Те се надговарят, но един друг не се чуват, блъскат, а и крещят: "Аз съм политик!" Какъв политик си ти, бе? Какво завърши, за да си политик. И какво направи за хората.
- Наскоро почина Рангел Вълчанов. Вие издадохте първите му две книги. Сега го поставят редом до Фелини. Приемате ли това сравнение?
- Рангел беше човек със самочувствие - талантлив, горд, достоен. Ако го слушаш как говори и го записваш, става страхотна книга. Толкова умен, интересен и забавен беше, че съм се смяла с него до пръсване. До последния му миг се удивлявах на вътрешната му сила. Ръцете му падат, а той ги вдига (понякога с усилие), но продължава да пише. И да внушава доброта, морал, човечност. Жалко, че не намери средства, за да направи поне още един филм. Дойде вкъщи с големия руски писател Юз Алешковски и поета Георги Борисов, донесе ми новия си сценарий за игрален филм. Прочетох го и днес съжалявам, че нямах десетина милиона, за да му ги дам и да се роди още един български шедьовър. Бог да го прости. И вечна му памет.
- Коя е първата книга, която издадохте?
- На едно момиче - Мими Михайлова, стихове, 1990 година. Тогава на българския пазар все още нямаше свободно хартия за печат. Затрудних се, докато намеря, но се справих. Хартията на книгата на Мими Михайлова купих от вестник "Асеновградски зов" - беше форматирана за календар, което ми създаде известни проблеми. Но Мими Михайлова получи своята първа книга. А аз - своето бойно кръщение!
- През 1990 г. сте имала вече две издадени стихосбирки. Защо решихте да правите издателство?
- Тогава си представях нещата доста по-романтично. Бях приятелка с един от най-талантливите ни поети Иван Цанев. А той - колкото талантлив, толкова и скромен. Дори непохватен - едно кафе не може сам да си направи. Хора като Иван Цанев не могат да се блъскат с лакти. Да се вреждат. Трябва да има един идиот като мене, който да ги издава, да ги обгрижва, да им дава криле, за да продължат да пишат. Мислех си, че ще издавам такива поети - като Иван Цанев. Но животът ме опроверга. Днес сме затрупани от ръкописи. И сред купищата трябва да открием онези, които са хубави, за да зарадваме читателите си.
- Как откривате хубавите книги?
- Давам ги на рецензенти - известни български писатели с утвърден литературен вкус. Те си казват мнението - става, не става. Дори отхвърлените преглеждам диагонално. Досега само веднъж ми се случи да спра одобрена за печат книга... Стараем се да бъдем полезни за авторите си. Всеки наш автор работи с редактор - това е важно, това е погледът отвън, а младите пък се учат на занаят, на майсторлък. Скоро издадох една уникална книга - "Бежанци" на Весела Ляхова. Получих я на имейла. Името на авторката чух за първи път. А романът - дебел, минаваше 600 страници. Реших да го попогледна. Зачетох се и полудях от изненада. На тази тема, бежанците от Драма, доскоро се говореше с ръка на устата и изведнъж смел, органичен, интересен роман. При това със събиран поне десет години фактологичен материал. Обадих се на авторката, че съм впечатлена и ще издам романа й, но преди това трябва да поработи с външен редактор - поетесата Екатерина Йосифова.
И сега съм горда, че открих и издадох "Бежанци".
Виж, "Шлеп в пустинята" на Людмил Тодоров мина само през редактора на издателството Виктор Самуилов. Случи се, че първа я прочетох и бях толкова впечатлена от тягата и стила на това малко романче, че когато Виктор Самуилов ми написа, че не може да пипне и една дума в този текст - не се изненадах. И го издадох с кеф.
Милен Русков пък направо ме сащиса с "Възвишение". Той е издателската ми гордост. Радвам се, че на литературното дърво има много и вкусни плодове. Благодаря на българския народ, че ги купува и чете. Още веднъж благодаря и за това, че читателите избраха и утвърдиха големите имена в литературата ни - писателят Георги Господинов се продава в завидни тиражи, Стефан Цанев е безспорният им любимец, Тодор Николов - най-новото читателско откритие. До тях крачат Радостина Ангелова с романите си "Виенски апартамент" и "Имаго", Крум Филипов с "Воден знак", Здравка Евтимова с "Пернишки разкази", Бойка Асиова с "Яловата вдовица", Мария Станкова със "Сузана и зяпачите", Здравко Попов с "Кон на втория етаж", поетесите Петя Кокудева и Мария Донева...
-Чува се, че синът ви Манол Пейков сериозно ви помага вече?
- Синът ми е по-добрият издател от мен. Знае езици. Превъзходен преводач от английски. Познавач, и то добър, на световната литература. В издателството е управляващ съдружник и издател на поредицата "Отвъд" - обикаля света, ходи на всички панаири на книгата и открива авторите (от световна величина), които издава. Създава и много важни за България контакти. Скоро сам ще понесе бремето - ще предлага български автори на световния пазар. Вярвам, с успех. Бог да го пази! На всекиго пожелавам такъв син като моя.
- Стана ми интересно, синът ви ваш последовател, а съпругът ви?
- Съпругът ми, Костадин Чонов, доскоро беше ваш колега журналист - пишеше само разследваща журналистика. Тежки, задълбочени, бутащи канари материали и повярвайте - променящи света. Още през социализма му връчиха "Златното перо". Това се случваше рядко с журналисти от провинцията. Помня, че го получи в деня, в който тази висока награда бе отредена и на Кеворк Кеворкян. Стана ми приятно. От него научих много и много продължавам да уча.
- Критикува ли ви понякога?
Той много рядко хвали. Винаги казва, че може и още по-добре. Но когато пък хареса - съм сигурна в успеха си. Наскоро написах стихотворение, посветено на баща ми. Отдавна мечтаех да го напиша. Писах цяла нощ, плаках, та чак хълцах... Татко ми, струваше ми се, че е с мен, в спалнята ми... И към пет сутринта, подута от плач, съобщавам на мъжа си: "Написах гениално стихотворение". А той намести очилата си и рече: "Да чуем". И аз зачетох - чета и рева, чета и рева. Той слуша, мълчи и накрая отсече: "Ревеш, не ревеш - сантиментален боклук. Хвърли го в коша!" Тръшнах вратата ядосано и го сложих под възглавницата. След два дни го прочетох. Беше сантиментален боклук.
Жалко, че съпругът ми вече не пише, а и трудно чете. Има диплопия на очите - двоен образ. Често се шегува: "Абе, виждам две Жани и лягам в средата".
- Книгата мечта на издателката Божана Апостолова?
- Радвам се и се възхищавам на Валери Петров. Бих издала новата му книга, а защо не и "Избрано".
- Защо станахте филолог?
- Исках да бъда лекар, хирург, но нямаше кой да ме издържа - следването в медицинския е само редовно. А аз съм завършила след гимназия всичко задочно - механотехникум, химия в Димитровград и накрая българска филология с втора специалност история.
- Ходите ли на протести?
- Ходих няколко пъти. Там никой никого не чува - като при политиците. И малко са онези, които знаят какво искат и защо. Но със сърцето си съм със студентите. Вярвам, че те са хората, които с грешки или без грешки ще направят просека в дълбоката и тъмна гора каквато е България.
- Казвате, че приемате писането като лечение на собствената си душа. От какво е болна тя, та се нуждае от лекуване?
- От това, което ме заобикаля, което виждам около себе си. От липсата на морал, на духовни ценности. От липсата на държавници и от навалицата самозвани политици. Страдам, че държавата ни се разпада, че всички крещят, а никой никого не слуша. Че няма правила, концепции, държавнически интерес. Че корупцията е навсякъде. Че талантливите ни автори умират в мизерия. Че ако продължаваме така - децата ни и внуците ни са обречени... От това страдам. А пиша, за да се лекувам. Не знам дали това ще помогне на държавата - на мене ми помага. Когато изкараш яда си или обичта си на белия лист, се освобождаваш, пречистваш се, става ти ведро, хубаво... Знаеш ли какво е да ти се върти в главата една метафора или образ някакъв. Докато не излезе на белия лист, не те оставя. Мъчи те. Така че си обречен да го напишеш, а какво ще излезе - само Бог знае.
- В едно ваше стихотворение казвате "Всички, синко, сме болни от обич. Неизлечимо", но днешното време сякаш ви парафразира: "Болни сме от омраза"?
- Не мога да мразя дори враговете си. Не искам да мисля за омраза. Тя не ражда, тя убива, разрушава, съсипва. И този, който мрази. И мразения. Затова може би стигнахме дотук. Завиждаме на талантливия, на можещия, на честно успелия. А колко е просто - трябва да му се зарадваме, да го вдигнем на ръце и го понесем, за да го покажем на другите. Тогава, вярвайте, ще дойде успехът. И личният. И на България.
- Връчиха ви орден "Кирил и Методий" първа степен, а отказахте титлата "Почетен гражданин на Пловдив". Защо? Няма ли в това известна демагогия?
- Орденът "Кирил и Методий" е на създателите на славянската писменост. А те, буквите, са моето оръдие на труда. Така че, ако съм го заслужила, ми се полага по право.
А "Почетен гражданин на Пловдив" е с девалвирала стойност. Вижте носителите му през годините. И ще се убедите, че там повечето наградени са хора на зависимостите - било то с партия, било то с връзки... Има "почетни граждани", чиито имена пловдивчани се са чували. Като касиерката на ВМРО.
А Георги Божилов-Слона, голям европейски художник, получи почетното си гражданство две години след смъртта си. Коментарите са излишни.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
