Емил Стоянов, бивш евродепутат
През изминалите 25 години едно от най-дебатираните понятия у нас беше преходът. Преходът беше възхваляван, беше и обругаван. Преходът беше обявяван ту за започнал, ту за завършил, за демократичен, за европейски, за сбъркан и изобщо беше обвиняван за всичко, което се случи през тези 25 години. За мен преходът беше най-хубавото нещо, което бях виждал досега в България, защото доведе със себе си демокрацията.
Преди 25 години, след продължителен икономически и политически натиск, осъществяван от САЩ и Западна Европа, комунизмът, насаждан от Съветския съюз в Средна и Източна Европа, рухна. Този западен натиск бе наричан Студена война и тази Студена война бе спечелена от Запада малко изненадващо и за самия него, защото изведнъж се оказа, че никой няма ясен план и не знае какво точно има зад Берлинската стена и какво точно трябва да се прави след рухването й.
Особено изненадани от падането на комунизма бяха България и българският народ. Тодор Живков беше сред най-дълго задържалите се на власт комунистически диктатори. По правило никой у нас не се и срамуваше, че живее в условия на диктатура. Немалко хора обичаха диктатора, а някои го обичат и до днес. Тези, които не го обичаха, предпазливо мълчаха по въпроса.
Всъщност диктаторът беше един обикновен, необразован и недодялан селянин от Северозападна България. Той бе оглавил софийската милиция непосредствено след 9 септември 1944 г. Бе участвал пряко във всички убийства и саморазправи по време на налагането на комунистическия режим през четиридесетте и петдесетте години. Познаваше на пръсти репресивния апарат и управляваше България с безочието на феодал.
Самият Живков също бе изненадан от рухването на комунизма и особено след решението на най-близките му помощници да го свалят от власт. Паметни ще останат кадрите от пленума на тази партия, когато Живков с увиснала долна челюст разбра за преврата, подготвен от Добри Джуров, Андрей Луканов и Петър Младенов. Но така става с всички диктатори. Най-близките винаги ги изненадват.
Справедливо е да се отбележи, че преходът започна след типичен дворцов преврат, без какъвто и да е натиск от улицата или някаква дисидентска група. В България опозиция нямаше, защото беше смазана с азиатска жестокост. Тук трябва да се напомни, че българският народ е дал най-много жертви сред средноевропейските народи по време на налагането на комунистическия режим през 40-те години. Убитите само от Народния съд са почти три хиляди, а убитите без съд и присъда - над 20 хиляди. Изпратените в лагери са над 100 000. Един от тях е и моят баща.
Репресираните от комунизма произхождат по правило от по-заможните и по-образовани слоеве от населението - от министри до селски учители. Практически след Девети септември 1944 г. и фактическата съветска окупация, българската интелигенция е избита или пречупена завинаги. Точно с това обстоятелство лесно може да се обясни липсата на опозиция в България в края на режима.
Преходът може да се характеризира с три основни събития:
Първо. Комунистическата диктатура бе заменена с демокрация, което означава многопартийни избори, свободни медии, свободен избор на вероизповедание и местоживеене.
Второ. Икономиката от напълно държавна и регулирана стана преобладаващо частна и пазарна.
Трето. Беше извършена геополитическа преориентация на България от Изток на Запад, или в посока от Съветския съюз към Европейския съюз.
Събитията в България се случиха точно в изброената последователност.
В началото на 90-те години преживяхме падането на жителството и границите, основаването на първите партии и първите свободни избори.
В края на 90-те години практически приключиха реституцията на земята и градската собственост, както и приватизацията на част от държавните предприятия. Тези два акта, съчетани със световния икономически възход, доведоха пазарната икономика в България.
Почти паралелно се движеше и геополитическата ориентация на страната, чиято крайна цел бе приемането ни в НАТО и Европейския съюз. Решаващият момент в този процес бе посещението на американския президент Бил Клинтън в София през 1999 г. по покана на българския президент Петър Стоянов. Така, за по-малко от 20 г., България се превърна от съветски сателит в член на най-проспериращото световно семейство. С акта на приемането ни в ЕС практически важните политически задачи, стоящи пред България, бяха изпълнени и българският политически преход приключи.
Съвсем друг е въпросът, че преходът остави горчивина у повечето българи, защото резултатите от него не им изглеждат достатъчно справедливи. Същото разочарование и горчивина се виждат във всички бивши социалистически страни, включително и в Източна Германия, където положителната промяна бе най-осезаема.
Какво става днес?
Днес сме свидетели на дългото българско униние. Еуфорията от площадните бдения е преминала. Оптимизмът от настъпващите промени - също. Защо? Защото нито свободните избори бяха съвсем честни, нито пазарната икономика бе изградена съвсем справедливо, нито отношението на Запада към България бе съвсем безукорно.
Успелите, както е във всяка житейска ситуация, са малцинство. Останалите ги ненавиждат. Смятат, че успехът им се дължи на тайнствени връзки с ченгетата, с мафията или на откровена кражба. В тези твърдения има доза истина, но не са и съвсем верни, защото има хиляди почтени успешни хора. Бивши комунисти и настоящи негодници оклеветиха организирано всички хора и събития, свързани с демокрацията у нас.
Българският преход не беше кратък - продължи почти 20 г. Основната причина за това е в българския избирател, който никога не избра категорично демокрацията и непрекъснато връщаше на власт бившите комунисти, които вкарваха страната в поредна криза. Днес, с известна доза предпазливост, можем да кажем, че преходът, макар и трудно, приключи практически успешно и цивилизовано, без насилието, характерно за нашите географски ширини. Чест прави на българските политици, че въпреки всичките им грешки, повечето от тях работеха твърдо за влизането на България в НАТО и ЕС. И понеже след време вероятно ще се спекулира с НАТО, искам да добавя, че членството в НАТО беше абсолютно задължително условие за членство в ЕС. И така 25 години след 10 ноември, вероятно много хора ще се запитат: Имаше ли смисъл? Отговорът е само един: Да, имаше.
Който не вярва, да отиде в Украйна и да види.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
