На 20 април /по стар стил/ 1876 г. в Копривщица избухва Априлското въстание. Един от героите му е Георги Бенковски. Ето неговата история, разказана от писателя Станчо Пенчев в "Голяма книга на великите личности в българската история".
Този дързък, властен и по детски сприхав мъж е една от най-пленителните фигури в нашето революционно движение. Преминал като комета през българската история, той кратко и ярко осветил нейния път и влязъл в пантеона на безсмъртните.
Георги Бенковски се родил в градеца Копривщица като Гаврил Груев Хлътев на 21 септември 1843 г. в семейството на дребния, но много почтен търговец Грую Хлътев. Имал две сестри – Куна и Васила. През 1848 г. баща му умира и семейството изпада в тежък недоимък. Малкият Гаврил изкарва само три класа в Копривщенското училище и трябва да напусне, за да учи занаят. Става чирак при майстор-терзия и въпреки че по-късно се отделя от майстора си, занаятът не го удовлетворява и той се залавя с търговия. Тук неспокойният му дух намира временно своето призвание и той обикаля обширните пазари на Ориента. Печели добре и харчи по същия начин. Този живот обаче не бил удовлетворителен за вечно търсещия Бенковски и той сменя много професии в непрестанното си скитание из Близкия Изток.
Живее в Александрия /Египет/, Анадола, Измир, Цариград. Научава още пет езика, освен българския и турския, който говори от дете - гръцки, италиански, румънски, персийски, полски. Връща се в България, узрял за идеята да влезе в революционното движение. Когато в Гюргево се събира комитетът на младите апостоли, той е там, макар и без правомощия. Това се случило през ноември 1875 г. Както свидетелства Захари Стоянов, Гаврил Хлътев „играл второстепенна, па даже и по-долня рол между апостолите”, но скоро „един прост случай повдигнал неговия авторитет”.
В къщата, където се били настанили апостолите и която наричали „казарма”, една заран дошъл полицейски комисар да провери що за хора я обитават. Той влязъл направо без да почука в стаята и започнал да пита: ”Що сте за хора?”, пише З. Стоянов: ”Докато апостолите се готвят да налучат подходящ отговор, Бенковски се дигнал от мястото си, прилепил една плесница на пазителя на тишината” и го изгонил. Това зачудило апостолите, но им показало, че става въпрос за решителен мъж. И когато се явила нужда от още подапостоли, Стоян Заимов, който познавал Бенковски от преди, го предложил. През януари 1876 г. били определени апостолите на 4-те революционни окръга: Първи /Търновски/ - Стефан Стамболов, с помощници Хр. Караминков и Г. Измирлиев-Македончето, Втори /Сливенски/ - главен апостол Иларион Драгостинов, с помощници Г. Икономов, Г. Обретенов, Стоил войвода, Трети /Врачански/ - Стоян Заимов, с помощник Г. Апостолов, Четвърти /Пловдивски/ - с главен апостол Панайот Волов и помощник Г. Бенковски.
Интересно е да се разкаже как Гаврил Хлътев добива името Бенковски. То принадлежало на един поляк, който избягал от заточение на остров Сахалин, където бил изпратен като борец срещу руската власт над Полша. Истинският Антон Бенковски достигнал до Япония, а там получил френски паспорт. Той отишъл в Турция, която приемала бежанците поляци. По-късно срещнал Стоян Заимов, заточеник в Диарбекир, който му предложил да купи паспорта за 5 лири, за да може да си извади турско тескере и да избяга. Полякът склонил, Заимов преминал с него Дунава и стигнал Румъния. Когато през 1875 г. било взето решение за Старозагорското въстание, имало идея да се подпали Цариград, като за един от подпалвачите бил определен Хлътев. Тогава Заимов му дал паспорта на поляка и оттук нататък той се превърнал в Георги Бенковски.
Подготовката на въстанието - лидерът в комбина с интелигентния ВоловВолов и Бенковски, снабдени както и другите апостоли със сръбски паспорти, преминали замръзналия Дунав два дни след Ивановден /стар стил/, както свидетелства З. Стоянов. Стигнали до Сопот, Карлово, после до Царацово, Пазарджишко, където живеел верният приятел на Левски Иван Арабаджията. Панайот Волов отишъл до Одрин и на връщане прибрал криещия се след Старозагорското въстание на една гара край Харманли Захари Стоянов. Тодор Каблешков, Георги Икономов и Захари Стоянов станали помощник - апостоли.
Ето как последният описва Бенковски при първата им среща: ”Той можеше да има възраст 28-30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки…очи ясносини, поглед проницателен. Въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества”.
Като вътрешни качества Бенковски сякаш бил роден за ролята, която му определила Съдбата. Водач на българите в този върхов исторически момент, в който се поставяли фактическите основи на Третата българска държава. Бенковски бил гениалният практик, който трябвало да взриви с бунта вътрешната структура на Османската империя и да направи невъзможно връщането назад. Той знаел, че трябва да изгори в този огнен въртоп на пречистването, в това преображение на роба в гражданин, „кървава сватба”, както наричат въстанието самите апостоли. И у него имало една трескавост, съчетана с чистия идеализъм на решения да се жертва за отечеството.
По време на подготовката Бенковски почти не спял и пиел десетки кафета, за да е бодър. Диктувал на трима писари едновременно, като Наполеон, и винаги имал готово решение на постоянно възникващите проблеми по организацията. Тази негова увереност, изключително добро познаване на човешката психика и решителност го превърнали за кратко време в естествения водач, стратег и главнокомандващ на въстанието.
Тук трябва да отбележим и светлия образ на Панайот Волов, който му отстъпил върховенството с чиста душа - рядък момент не само в българската, но и в световната история.
Интелигентният Волов, произхождащ от будния възрожденски град Шумен, бил един от най-образованите българи на своето време. Крехък по натура, постоянно боледуващ от гърло, а веднъж дори щял да си отиде от тежка инфекция, Волов бил жертвоготовен във всеки миг от краткия си живот. Това съчетание между две коренно различни по характер личности дало хармония, съчетана с гъвкавост в щаба на въстанието. Бенковски бил огънят, стихията, която печелела сърцата и увличала инертния и пълен със страхове българин, а Волов бил разумът и респектът, който внушавал образования и издигнат духом човек. Участието на населението в 4-ти революционен окръг било масово, не само в подготовката, но и във въстанието. Били ушити стотици униформи, закупено оръжие. Ковачите изковали самоделни саби. Барутът бил закупен от турци контрабандисти и впоследствие част от него се оказал негоден. Знамето на въстанието било извезано от учителката Райна Попгеоргиева Футекова, влязла в историята като Райна княгиня.
Бенковски показва своите блестящи организационни възможности в тази дейност, въпреки че опитът му до този момент е твърде оскъден. Показва и как трябва да се държи един апостол сред население, лишено не само от национално самочувствие, но и от елементарни човешки права. Облечен в красива униформа, с оръжие и адютанти.
З. Стоянов разкрива любопитна подробност, която дава представа за трезвия реализъм на Бенковски. Той казва относно останалите апостоли: ”Тия хора не искат да разберат, че с граматика не се освобождава отечество”. Това е пулсът на епохата. Дошло е време за действие и жертва и няма такова за мисловни упражнения. И Бенковски презира всичко, което пречи на действието. Условности, мудност, нерешителност, стиснатост, многословие. Не че бил лишен от тщеславие, но всички негови недостатъци като сприхава избухливост, раздразнителност и непонасяне на другите в тогавашната трескава атмосфера се превръщали в качества.
Събранието на Оборище: Който иска да върви с мен, нека си извади ножа!Това особено личи по време на събранието на Оборище. То се състояло на 14/26 април 1876 г. Там се събрали народни представители от всички селища на окръга, за да решат основните военни и организационни въпроси на въстанието. Още в началото Бенковски поискал всички делегати да се подпишат под пълномощно с неограничени правомощия, което дава право на апостолите да определят кога да се вдигне въстанието, да назначават войводи и да ръководят всички основни действия на въстаниците. Това срещнало съпротивата на голяма част от делегатите и неразбирането в началото на Волов.
Тогава Бенковски, който прозирал, че само една централизация на властта и единоначалие може да осигури организация в една военна по същността си операция като въстанието, казал, че си тръгва. В настъпилата суматоха и смут, той проявява находчивост и хладнокръвие и казва: ”Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно, то нека си извади ножа!” Когато повече от сто ножа лъсват във въздуха, Бенковски извиква: ”Но аз искам най-напред да подпишете пълномощното!” Всички са спечелени.
Априлското въстание: В сърцето на тирана отворих люта ранаКакто знаем, въстанието избухнало преждевременно в Копривщица на 20 април по стар стил, след предателството на Ненко Терзийски от село Балдьово /дн. Росен/. В Панагюрище пристигнало „кървавото писмо” на Каблешков, а апостолите взели решение за незабавно въстание. Градът се вдигнал масово. Бил завладян конакът, а идващият в града мюдюр бил пресрещнат и убит. Заптиите, начело с началника си Ахмед ага, дошъл да арестува комити, търтили да бягат, а площадът на Панагюрище се напълнил с въоръжен народ. Камбаните забили, панагюрският военен ръководител Бобеков отдал военни почести на Бенковски. Всички се заклели пред развятото знаме.
После апостолите създали „Българско привременно правителство в Средна гора”. На бунт се вдигнали и околните селища. Въстаниците обаче не успели да вземат властта в средищното между Панагюрище и Копривщица село Стрелча. Там въоръжените и фанатизирани мюсюлмани се укрепили зад стените на джамията и издържали напора на българите. В същото време към селото тръгнали многобройни башибозушки орди от черкези, татари и турци, които навлезли и освободили затворените в джамията.
По късно през незаетото от въстаниците направление преминали турските части. Въстанали масово и селата западно от Панагюрище: Мечка, Поибрене, Бъта, Петрич, Попинци и др. Голямо значение за разрастването на бунта имал конният въоръжен отряд, ръководен от Бенковски и наречен от народа „Хвърковатата чета”. Помощник на Бенковски бил Захари Стоянов, а знаменосец Крайчо Самоходов. Въстанието било обявено и в Клисура, Перущица, Брацигово, Батак и др.
Събитията разтревожили не само Високата порта, но и Англия. Нейният посланик Елиът посъветвал турското правителство да потуши бунта „без да подбира средства”. Това дало смелост на Портата да използва големи поразделения нередовна войска /башибозук/, съставена от фанатизирани мюсюлмани. Срещу Панагюрище тръгнала 4000-на редовна войска и няколко хиляди башибозук. Тя нападнала от направление Стрелча, въпреки че въстаниците я чакали откъм Пазарджик и били изкопали окопи. Силите били неравни. Привременното правителство, начело с Бобеков, разполагало с 1000 лошо въоръжени бойци срещу неколкократно превишаващия я, снабден с модерно оръжие противник. Въпреки всичко въстаниците атакували Стрелча и нанесли вреди на турците, в същото време около Панагюрище бил изградена кръгова отбрана. В началото имало слухове, че в Панагюрище се намират „московци” - факт, който предизвиквал панически страх у турците, независимо от тяхното място в йерархията. Скоро обаче се разбрало, че в града има само лошо въоръжени българи, отговарящи на османската артилерия с черешови топчета, заредени с топузи от кантари.
Башибозушките главатари заповядали „Юруш”, но българите, заели височините Балабанова кория, Манъово бърдо, Каменица, Кукла и се отбранявали с отчаяна храброст. В града въстаниците се биели за всяка къща, за да могат жените и децата да избягат.
На 30 април /13 май/ турците влезли в Панагюрище и започнали поголовни кланета, грабежи и изнасилвания. Голяма част от тези мюсюлмани, които безчинствали и убивали тук, по-рано били пощадени от българските въстаници, защото заповедта на Привременното правителство била да не се закача мирното мюсюлманско население. Когато Хвърковатата чета се върнала към връх Лисец, Панагюрище димял в развалини.
Тогава Бенковски казал развълнуван: ”Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!” Пророчески думи!
Предателят дядо Въльо и целувката на смърттаПоради невъзможност борбата да продължи, четата била разпусната, а Бенковски, Захари Стоянов, отец Кирил и Стефо Далматинеца навлезли в Стара планина. Тук, гладни и мокри от дъжда и пролетната влага /времето било студено като по Никулден, казва З. Стоянов/ те достигнали Тетевенския Балкан.
Тук Бенковски сънувал пророчески сън: ”Сънувах, че при нас дойде разкошно облечена млада жена, която се поздрави с всинца ни наред, а на мене подаде ръка и ме целуна по челото.” Той вече предчувствал това, което ще се случи и разказал на другите кой е всъщност и откъде е, защото до този момент никой не знаел нищо за него. Говедарят дядо Въльо, една от черните души в българската история, когото срещнали, обещал да ги изведе от Балкана, но ги предал. Турците направили пусия на едно мосче на река Костиня. Дядо Въльо и Бенковски вървели отпред, преминали моста, тогава предателят залегнал и двадесет пушки стреляли в залп. Войводата паднал, а Захари успял да скочи в реката и да се спаси.
Така загинал този свят за българската свобода мъж. Десет години по-късно няколко поборници и З. Стоянов отишли на лобното място и намерили дядо Въльо още там. Не го убили, даже не го наказали, само го накарали да поиска прошка от апостола. Той вече бил наказан от собствената си съвест. А за местните българи, както свидетелства Захари, Георги Бенковски бил вече светец и срещу голям празник на лобното му място горяло кандило.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
