Eвгений Михайлов,
съучредител на Русенския комитет
Смятам, че разговорът "25 години свободна България" трябва да бъде начало, а не край на един обществен дебат за това, което се случи на 10 ноември 1989 г. Защото през този изминал четвърт век имаше неистово желание да се прикрие истината за началото на прехода, за да се прикрие истината за комунистическия режим. Така се докарахме до положението днес младите хора, които не познават този режим, да изпитват носталгия по времето на Тодор Живков. И този дебат трябва да започне с това, което се е случило на 9 септeмври 1944 г., защото за управлявалата 45 години БКП, днес БСП, това продължава да е светъл празник. А за останалите хора това просто е датата на комунистическия преврат и окупацията на България от съветските войски. Трябва да си дадем сметка и за етапите, през които премина тази система. Жестокият период на репресии до началото на 60-те години, след това лицемерният етап на поощряване на благоденствието на послушните, за да се стигне до 80-те години, когато се усещаше крахът на цялата комунистическа система. Тогава висшата номенклатура започна да подготвя оттеглянето си от политическата власт, за да я преобразува в икономическа. Така че 10 ноември 1989 г. не падна от небето. За това какво ще се случи, имаше усещане поне две-три години по-рано. Още през март 1988 г., когато учредихме Русенския комитет против замърсяването на града, бяха репресирани партийните членове, а нас, безпартийните, не ни закачаха, защото ни водеха втора ръка хора. Ръководството на БКП се притесняваше именно от факта, че партийни членове въстават против системата. Някои от тях изтеглиха подписите си, за да не пострадат, но други не, и така запазиха достойнството си. Промяната витаеше във въздуха. Ще си позволя известна нескромност, но в новогодишната нощ срещу 1989 г. се хванах на бас с приятели, че на следващата година Живков няма да чете приветствието си към нацията. И наистина, цялата 1989 г. започна с едно обществено напрежение, за което сега не се говори. На всички конгреси на творческите съюзи през пролетта се държаха еретически слова. Няма да забравя за нашия конгрес - на Съюза на филмовите дейци, когато кинокритичката Светла Иванова стана и поиска да се отмени член 1 от конституцията за ръководната роля на БКП. А преди да започне "Голямата екскурзия" на българските мюсюлмани - някъде в края на април, в Народното събрание бе внесена една петиция, подписана от стотици интелектуалци против възродителния процес. Ясно беше, че режимът вече не може да удържа властта. Защото беше видно, че икономиката колабира и че след 1982 г. е започнала една обща стагнация, включително и в областта на културата. Тогава спряха филма "Една жена на 33" и седем години се правеха само "правилни" филми. Въведе се и понятието за "голямата" и "малката" правда.
И трябваше да се правят филми само за "голямата правда". Тогава спряха и моят филм "Дом за нежни души". Именно тези години доведоха до 10 ноември. Но ентусиазмът, с който посрещнахме промените, ни изигра лоша шега. Никой не си даваше сметка колко сериозно висшата комунистическа номенклатура се е готвила за тази промяна. Че са изнасяни пари чрез сметките на външнотърговските дружества, че са се подготвяли кадри за бъдещите частни банки и фирми. И когато дойде моментът за извършване на промяната, те да се превърнат в новите капиталисти. Този период също не е удобен за припомняне днес. Защото много от хората, които бяха в първите "сини" редици, след това преминаха от другата страна. Те именно създадоха илюзията, че е имало отначало едно "добро" СДС, което след това става "лошо".
Краят на периода на надеждите бе свалянето на правителството на Филип Димитров.
То беше извън сценария и когато се опита да започне реални промени, които още тогава щяха да ни вкарат в Европа, то беше свалено. Защото ако бе изкарало мандата си, нямаше да има нито нарушаване на югоембаргото, нито мутри и бухалки. Затова искам този разговор за прехода да продължи.
Записа Константин Събчев
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
