Елин Рахнев днес приема аплаузи или претенции за най-новата му пиеса - "Любов". Утре е първата й официална премиера в Народния - в Театъра на последния етаж, създаден преди години по идея на самия Елин, тогава драматург на академичната трупа. Режисьор на спектакъла е Лиза Шопова, а плакатът е рисуван от нейния съпруг Кольо Карамфилов. Тримата артисти бяха и остават свързани - вече между земята и небето. Около Елин, както винаги, има серия от събития, слава Богу, щастливи. Ученикът на Крикор Азарян взе награда за режисура в Москва, стана драматург в храма на Мелпомена в Хасково, поклони се след нова версия на "Фенове" - този път в Казанлък... Неотдавна направи и няколко пътувания из Европа за представяне на книгите си. Стиховете и пиесите на Рахнев, който притежава два "Икара" ("Боб" и "Фенове") и един "Аскеер" ("Тест") са превеждани на 20 езика. Догодина той ще черпи за 20-ия рожден ден на култовото списание за литература и поезия "Витамин В". Стихосбирките на Елин "Съществувам", "Развяване на минзухара", "Октомври", "Канела" продължават да вдигат адреналина на изкушените и случайните минувачи през пространството на високото изкуство.
- Елине, автентичен ли е митът, че поетите са с крехки и уязвими души и че често се превръщат в жертва на консуматорските общества?
- Има поети чиновници, които идеално и доволно се вписват във времето. Консуматорското общество изобщо не им пречи и някак са измислени един за друг. Така е не само в България. В този смисъл те не са поети, а пишещи нещо. Поезията е начин на живот - пълно несъгласие с общественото съзнание. Тя е обект на медицината, преди да си се родил. Преди да си изгукал. Тя е винаги, когато сърцето излиза на километри от теб. Когато се влюбваш по 4000 пъти на минута. Когато умираш още толкова на час. Тя е принципно умиране. Тя не е да плачеш и сълзата ти да бъде от нектар, мента и мащерка. Да я даваш на критици да я анализират. Да я даваш на издатели да я издават. Да я пускаш по антологии и сборници, да я преподаваш на семинари по творческо писане. Тя е, когато сълзата ти е есенция на цялата метеорология. Когато в мълчанието ти е цялата класическа музика. Когато викът ти е шумът на всички есенни листа в последното столетие. И в предходните. Нещо подобно, според мен, е поезията.
- Дали драмата на всички творци е идентична? Нима на българския артист му остават само три изхода - алкохолът, бавното, но сигурно самоубийство и Терминал 2?
- Вероятно на истинските артисти - да. Но по-скоро Терминал 1, защото там е по-евтино. Но не искам да хленча, защото това не съм аз. Живея живот, който винаги съм искал. Иначе се самоотричам непрекъснато. Непрекъснато съм в жестоки равносметки. Непрекъснато тегля някакви черти. И понякога много боли. Истина е, че днес празнично и красиво оцеляват тези, които вместо да описват сърцето си, пишат проекти, кандидатстват, печелят. Гнуся се от това. И нямам никакво намерение да се съглася. Ама никакво. Приемам изкуството по съвсем различен начин. И така ще бъде. Последствията са за мен и, разбира се, за хората около мен. Трудно е, но това е положението. Аз съм го избрал.
- Оценката ти за ставащото тук и сега?
- Скрил съм се. Няма ме. И нищо не разбирам. Така че изобщо няма да съм обективен. Едни и същи хора нещо ми обясняват, но имам нужда от преводач. Понякога се чудя как не се уморяват. Понякога се чудя как не им е неудобно. А иначе,
фитнес интелигенцията ми идва малко в повече
Но това е положението. Спрях да говоря за това, да се боря с това. А и в крайна сметка всеки е сам за себе си. През годините положих достатъчно усилия да протестирам, да не се съгласявам, но явно не се получава. По тази причина нямам никаква обективна оценка за тук и сега, защото живея в свой аутизъм. Така ми е по-добре, така съм в хармония. И правя неща единствено и само, които ме вълнуват. Мисля, че така е по-честно и вярно. И така съм по-възможен.
- Отново издадоха вълнуващата ти книга "Кукувицата" - бащата в нея винаги закъснява, за да открадне време и да "отвори" очите на своя син към най-прекрасните неща в света. Умеем ли да общуваме с най-близките си и с по-далечните хора? Какво не ни достига в близостта?
- Това е нещо много лично. Но ние днес предпочитаме да отдадем живота си в мечтата за някакви тухли или екскурзия в Гърция, а не за близост, съпричастност. Както казвам непрекъснато - сложихме ДДС върху най-светите си неща. Но всеки е сам за себе си и никой не съдя. Аз съм последният човек, който ще сочи с пръст. А иначе "Кукувицата" е писана за Христо, който отдавна порасна. Както и за малкия Наум Шопов, който някога изигра главната роля в Народния театър. Иначе знам, че на "Кукувицата" много й се радват - и малки, и големи. И това ме усмихва.
- Как живееш без твоя кръвен и духовен брат Кольо Карамфилов?
- Нямам никакво намерение да свикна с това, че го няма. А и не мога. Цялата ми душа и сърце не могат, протестират. И така ще бъде. Говоря си с него непрекъснато, както и преди. Чувахме се по сто пъти на ден и няма как да отвикна от това. Кольо К. винаги ме е разбирал. Разбирал ме е до последния ми капиляр, а това е нещо толкова рядко. Почти невъзможно. От 1994 година, когато Румен Леонидов ни запозна в една галерия, нещо се случи - и за него, и за мен. И оттогава световете ни станаха в едно. Всичко, което съм правил оттогава, е с Колето. Пак казвам - разбираше ме до последната ми клетка. Няколко дни преди да се качи с таксито-гълъб нагоре, стояхме една сутрин вкъщи и си говорихме дълго. Много дълго. Помня, че през телефона ми
слушахме Ейми Уайнхаус - може би е било знак
Не знам. Говорихме за кино. Той искаше да прави само кино оттук нататък. Беше написал сценарий по "Прозореца на Йонеско". Имаше идеи и за други филми. Понякога много му се дразня за това, което направи. Жестоко му се дразня.
- Кои случки с него бяха повече - смешните или тъжните?
- Невероятните. Всъщност случвали са ни се всякакви - стотици. Имахме много странен ритуал да си разменяме дрехи, шалове, очила. През зимата Колето си беше купил страхотно палто - той си беше много специално суетен. Само както той можеше. И много се гордееше с това палто. А аз му казах: "Моето момче, това палто на мен повече ще ми отива". Колето го свали и ми го подаде: "Илински, твое е". Бях на погребението с него.
- Мислиш ли, че си отиде като повечето големи артисти - неразбран?
- И да, и не. Истината за Колето е дълга, може би безкрайна. И вероятно някой ден ще я разкажа, разбира се, през себе си. Истината е, че той бе едно от изключенията на този свят. Истината е, че Кольо бе вселенски артист. Истината е, че много хора му се дразнеха, защото беше високо, високо. Истината е, че в последните години все по-малко го разбираха. Че някои откровено го ненавиждаха. Че много близки приятели го предадоха. Зад всичко това се крият много неща. Естествено, както винаги се случва, днес всички го обичат. Ама толкова много обич, че чак да ти стане неудобно. Бил съм с него до края и за това си позволявам да го кажа. И много се дразня, когато някой каже: Загубихме един от големите пловдивски или български художници. Не, загубихме Кольо К. - един от гениите на този свят. И ако някой това не го е разбирал или разбрал, много жалко за него. Много.
- Как се справя синът му Росен?
- Имам огромен ангажимент към него. Той го знае. Росен пише и трябва да продължава. Но най-важното е постепенно да става Росен Карамфилов, а не синът на Кольо К. Знам, че е трудно, но той ще се справи. Вярвам му.
- Разкажи за новата ти пиеса "Любов".
- Подарих я на Лиза и Колето. И може би по тази причина има особена стойност за мен. Някога бях част от тяхното запознанство. Той беше измислил плаката няколко дни, преди да се качи нагоре. Много вярвам в Лиза. Тя е родена да поставя. Преди две години направиха с Колето "Кукувицата" в Кърджали и за съжаление почти никой не я видя. А беше прекрасно. Сега съм сигурен, че много хора ще я усетят като режисьор. В пиесата става дума, че любовта е изпитание, а после всичко останало.
- Преди броени дни в Казанлък Ники Гундеров извади премиера на "Фенове" - твоята пиеса, която Иглика Трифонова превърна в наистина култов спектакъл с Христо Гърбов и Валентин Танев.
- Сега Ники Гундеров ме развълнува много. Той е изключителен режисьор. Продължавам да твърдя, че в България не е дооценен - направо е низвергнат. По света му се кланят, тук - не. Пореден парадокс. Но това е положението. Той и актьорите са направили нещо прекрасно. Сега е много важно да пътуват, да ги гледат повече хора. Защото трудът им не бива да отива на вятъра. Ники прави "Фенове" за втори път. Преди години я направи в Чехия - той обича този текст. Има идея да направи филм. Дано да успее. Всъщност си давам сметка, че "Фенове" е от най-хубавите неща, които са се случвали в живота ми. Играха я единайсет години в "Сълза и смях", на други места - по-света и у нас. И продължава. С нея и около нея имам велики мигове. Никога няма да забравя какво направиха някога Иглика, Христо и Вальо. Много им дължа. Никога няма да забравя, че след като я гледа, Коко Азарян ми се обади по телефона и каза:
"Майна, това е, това е, майна"
Чисто щастие. Всъщност театърът е спасение. Спасявал ме е. Спокойно мога да го кажа след толкова години.
- Какъв даскал беше Коко Азарян?
- Постоянно си давам сметка колко много съм научил от него. На мен ми стигаше само да си говорим. Беше напълно достатъчно. Говорили сме за всичко. Единственото, което винаги го учудваше, беше пристрастеността ми към футбола. Но въпреки това сме обсъждали с часове някакви мачове, голове. Коко Азарян е един от хората, които в особено болезнени моменти са били до мен. А това е много повече от учител. Много повече от всичко.
- Сега си драматург в Хасково - по-различно ли е?
- Там работят театрални фанатици. Това е истината. Трогнат съм от това, което видях в Хасково - от отношението, от сантимента, от сакралното към театъра, от всичко. Боил Банов и екипът му са направили чудеса. И това се случва днес - във времето на анцузите и култа към банкоматите.
- Заради твоята свенливост малко се изговори за факта, че в Москва взе награда като режисьор на "Речта на селския крал" - моноспектакълът, който Румен Леонидов написа за Деян Мачев.
- Поставих го почти на шега. Разбира се и заради Румен и Дидо. Всъщност това беше моят подарък за Румен, които миналата година стана на шейсет. Ако усетя необходимост, пак ще режисирам. Трябва обаче да съм влюбен в текста, иначе не. Трябва да разпори сърцето ми. Иначе няма никакъв смисъл. Така ме е научил Крикор Азарян. Но истината е, че нямам намерение да се приемам сериозно като режисьор.
- Какво пишеш сега - стихове, пиеса, проза?
- Никога не знам какво пиша. А и при мен писането трябва да се случва много естествено. Нямам никаква дисциплина в това. За много хора писането е труд, за мен е обратното. Вероятно
нося празнично нехайство в себе си
както би казал Христо Фотев. Истина е, че понякога имам болезнена нужда да изразявам себе си в опити за поезия. Това ме спасява. Прави ме възможен да издишвам света. Истина е, че след "Канела" трудно мога да събера стихове в книга. Не че книжното тяло е много важно. Но така го чувствам. Знам, че с "Канела" се получи магия. Знам, че стиховете в нея и графиките на Кольо К. са обичани и специални за много хора. Усещам го, където и да отида. Надявам се, че не звучи претенциозно, защото просто е така. Вероятно съвсем скоро Румен Леонидов ще преиздаде и нея, и "Октомври".
- Как приеха "Канела" в Германия?
- Нормално и естествено. Там дължа всичко на Хенрике Шмид - тя преведе "Канела" и някои от пиесите ми с голяма любов. Имам прекрасна среща с нея. Давам си сметка колко е важно нещата да са взаимни, естествени, а не обратното. Просто да бъдат в хармония. Само така се получава. Особено в изкуството. Всичко друго е непрекъснато драпане, а това не е необходимо. Гадно е. Вони на пот. Всичко на този свят е предопределено. Така че прекомерните амбиции могат само да попречат и да убият някакви прекрасни идеи.
- Докъде стигна българският театър според теб?
- Докато не се появят малките, частни, гаражни театри, винаги ще има съобразяване. Няма да има свобода. Това е истината. За съжаление, тук, на този етап, това е почти невъзможно. Крайно време е да се появят меценатите. Крайно време е някои да спрат да разчитат на държавата. Крайно време е да се счупи нещо.
- В кой миг от денонощието мечтаеш?
- Понякога се задръствам от мечти. Понякога е празно и боли. Ама то винаги си е било така при мен. Истина е, че се затварям все повече и повече. И ужасно ме е страх - за приятели, за близки, за хората, които ме пазят и обичат. Един косъм не искам да пада от главите им. И си давам сметка, че всичко трябва да си казваме, докато сме живи - и че се обичаме, и че се мразим. Да няма никаква куртоазия. После всичко е менте. И звучи жалко. И кухо.
- Въпреки цялата лирика и словесност, които витаят около теб, всъщност ти си доста действен мъж, който се занимава с десетки неща - как се справяш?
- Вероятно така изглежда отстрани, защото винаги нося журналиста в себе си. Но имам периоди, в които е ужасно празно. В тези мигове се боря жестоко със себе си. Имам усещането, че съм си тръгнал от този свят отдавна. Друг път обратното. Но продължавам да пиша само когато имам медицинска необходимост. Мисля си, че това е вярното и честното. И така ще бъде.
- Като ходиш по света, някъде имал ли си усещане за прераждане?
- Може би в Хамбург. Обожавам този град. И въобще мисля, че взаимно се харесахме. Там е само футбол и изкуство. А за мен това е напълно достатъчно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
