Веселин Веселинов-Еко е от онази порода бохеми музиканти, които са извън времето и пространството. Те сменят стиловете в зависимост от настроенията на духа си и сякаш са открили извора с живата вода, защото силата им е неизчерпаема и заразяваща. Публична тайна е, че Еко е най-търсеният басист у нас. Свири с най-добрите: Милчо Левиев, Теодосий Спасов, Ибряма, Симеон Щерев, Анатолий Вапиров, Христо Йоцов, Антони Дончев, Румен Тосков, Марио Станчев, Стоян Янкулов. Проектите, партньорите и сцените са еднакво неизброими. Сега е част от "JP3: Живко Петров трио" с "Обичайните заподозрени" и рок бандата Tube Hedzzz с Ангел Дюлгеров (китара) и Росен Ватев (барабани). С тях ще свири на 16 април в столичния клуб Maze. Изявява се и в два спектакъла на Народния - ръководи оркестър "Разкърши се" в "Животът е прекрасен" на Сашо Морфов и "Херкулес и Авгиевите обори" на Ивайло Христов. Колежката му Свобода Боздуганова ще го замести този месец, защото Еко заминава на турне в Канада. С Васил Пармаков и Стоян Янкулов ще изнесат четири концерта в Монреал, Отава и Торонто.
- Еко, докато свириш, изглеждаш така, сякаш си в друг свят. Къде?
- И аз понякога имам чувството, че не съм на земята. Малко е шизофренно състояние. Оказа се, че свиря на два инструмента - контрабас и бас китара. Те са толкова различни и оттам идва единият ми вид шизофрения. А другият е от смесването на стиловете - от рок до джаз през поп. Не ми е лесно. Но това е от типа шизофрения, който съвсем доброволно придобиваш.
- Ти си трето поколение софиянец, харесва ли ти града в момента?
- С риск да прозвуча малко глуповато оптимистично, защото в днешни дни този тон не е много рентабилен, ще кажа, че София ми харесва все повече.
Отскоро карам редовно колело
И съм доволен, че има толкова велоалеи. Мога да измина по 25 километра в града, без да се притеснявам от автомобилите. От пътуванията в Западна Европа съм си създал модел на града, който ми допада. И мисля, че София все повече заприличва на нормален и европейски град. Дано тази тенденция е трайна и устойчива.
- А как намираш културния живот?
- Живея от културната сцена на столицата, тя ме храни финансово и духовно. Понякога имам по две участия на вечер.
- Минавало ли ти е през ума да емигрираш?
- Понякога са ми се появявали подобни мисли, но животът ми е динамичен и нещата се случват тук. Иначе харесвам западния свят. Имам много любими градове там. Лондон най-много ми харесва. Често ходя до Истанбул за концерти с Йълдъз Ибрахимова и Окай Темиз, тамошен известен джаз музикант. Истанбул е много любопитен и красив, с много по-развита джазова сцена. Докато ние сме били в социализма, те са работили. Тежките моменти, в които съм мислил за емиграция, бързо са отминавали. Веднага след промените през 89-а кариерата ми тръгна стремглаво нагоре. Започнах да свиря с Васко Кръпката и "Подуяне блус бенд". Пазя си старо тефтерче от 90-те, в което си записвахме ангажиментите. Тогава нямахме мобилни телефони и органайзери. За година сме имали 300 участия. Просто нямаше време да мислиш за емиграция, защото трябваше да пътуваш из цялата страна.
- Сега водиш ли още статистика?
- Не. Но концертите са много. Някои от тях много хубави, други - не чак толкова. Почнах да ставам по-сериозен. Вече репетирам за свиренията сам вкъщи - със записа, внимателно и детайлно. Преди не беше така. По-несериозно се отнасях, което не ми харесваше. Бях много мързелив. Винаги съм знаел, че музиката е велико нещо, но сега разбирам, че трябва да й даваш време. Това е постепенна промяна. Искам да ставам по-добър в това, което правя. Музикантът трябва да се упражнява. Нещо като лозето и мотиката. Нашето лозе е това.
- Коя ти е любимата публика?
- Във Виена, където много ми харесва да свиря, публиката е безусловно компетентна. Българската е по-емоционална, доколкото я има, разбира се. В Турция също реагират по-бурно, а в провинцията направо първично - като деца. За тях това е нещо ново.
- Какъв е джазът днес в България?
- С приятел обсъждахме онзи ден възможностите на човека у нас. Единият вариант е олигархията, другият - корпорацията, а третият, най-хубавият, е кооперацията. Ние
в джаза сме горе-долу като кооператив
А джазът иначе е станал по-акустичен, по-изчистен, по-тих. Преди няколко години беше по-електрически. Поне моята кариера беше такава. Сега свиря повече на контрабас, отколкото на китара.
- Рок или джаз?
- С ръка на сърцето признавам - това, че съм станал музикант, се дължи на рокендрола. Ако не бях чул групата "Гранд фънк рейлроуд" някъде около 85-а година, щях да бъда добър химик или биолог. Дори учих един семестър химия в Софийския университет, но музиката победи. Трябваше да ставам за лекции по математически анализ в 7 часа сутринта. Така че лесно се отказах. Но, слава Богу, не ми се е налагало да избирам между рока и джаза. По едно време бях много в джаза и си виках: Какво става, Еко, с тебе, ти все пак си бас китарист. Всъщност това донякъде доведе до създаването на новата група Tube Hedzzz. Просто усетих, че една част от мен не присъства достатъчно във всекидневието ми.
- Изненада е, че си бил толкова добър по точните науки...
- Да, сравнително лесно влязох. Аз съм от лекарско семейство и донякъде родителите ми ме насочиха. Всичко в химията, освен математиката, ми беше лесно.
- Колко математика има в музиката?
- Оказа се, че много. То е като теорията за лявата и дясната страна на мозъка - рационалната и емоционалната. Само с емоционалност не вярвам, че може да си музикант. Както и само с математика. Тогава ще звучиш сухо. Тайната е в баланса. Емоционалността ти е дадена. Не знам дали можеш да я развиваш. Докато рационалните неща може да упражняваш и да ставаш по-добър в тях.
- А колко рокаджии свирят танго?
- Може би аз съм единственият. Някой ден ще възстановим проекта "Tan Go Go" с Алекс Линарес.
- Какво е общото между двете?
- Няма много общо. Тангото е тиха музика, без барабани, тромпет, духови инструменти, а на мен това ми харесва. Рокът няма как да е тих.
- Какво може да спаси хората? Изкуството или...?
- Единствено Всевишният може да ни спаси. Лаская се, когато някой ме среща на улицата и ми казва колко страхотно съм свирил онази вечер. Едно време не обръщах внимание на тези неща. Тогава бях по-арогантен. Но сега ми харесва. Щастлив съм за един миг. Заради оценката от непознат човек, който би могъл и да подмине. Правим каквото можем за другите в професиите си. И в разговорите. Хората трябва да общуват. Думите, смислените думи са важни в света. Обичам умни хора. Празните разговори ме дразнят.
Не ми харесват глупостите, преливането от пусто в празно
Това често се случва в нашата среда.
- Това не превръща ли човека в мизантроп?
- Да, в някаква степен съм мизантроп. Затварям се в себе си и предпочитам да се движа в паралелен свят, което не е много добре. В един момент се налага да излезеш в реалния. Няма как. Иначе ще ти спрат тока. Балансирам между паралелния и външния свят. Примирен съм.
- Кога се примири?
- Сравнително скоро. Нещата не станаха, както си мечтаехме в началото на 90-те години с моите приятели. Не се получи. Искахме западния начин на живот, както го бяхме видели. Може би криво сме го разбрали. Мечтаехме за Европа като духовно понятие. В първите 20 години от моя живот, докато бяхме социалистическа държава, не можех да отида с личната си карта в Лондон. А сега е лесно. Бяхме млади, а спомените от младостта винаги са хубави. Тогава нямаше амбициозност. Цареше безвремие.
Всички бяха айляци
Защото така или иначе ще вземеш 200-300 лева и си окей. Това рязко се промени след 89-а. Пазарната икономика направи много хора амбициозни. Може и да е дразнещо, но е начинът да се постигне някаква цел. България трябва да изкара дълго време в демокрация - поне 100 години - за да се оправят нещата. Оптимист съм за това, но в по-далечна перспектива. Надали обаче ще го доживея. В София вече се спира на пешеходни пътеки, нещо, което допреди 3 години, го нямаше. Как да не си оптимист?
- Какво те подразни последно?
- Напоследък не съм се ядосвал много. Няма как някой да ме накара да избухна. Отмествам се. Станал съм по-кротък. На себе си понякога се ядосвам.
- Изявяваш се като музикант и в театрални постановки. Различно ли е?
- Театърът ми харесва, защото е дом за душите на актьорите. Ние, музикантите, сме единаци, а те имат сграда, която ги приютява. Ако нещо му е зле, ще отиде в барчето, при колегите, ще пие една бира, ще си поговори с някой. Ние нямаме такова място.
- Завиждаш ли им?
- Абсолютно. Те много работят. Репетициите им са тежки. Но са сериозни и за това театрите са пълни. Нямам много време да ходя по представления. Някой ден ще напиша и театрална музика. Това е една от мечтите ми. Но е трудно, защото е много отговорно.
- А какво правиш в свободното си време?
- Спортувам - освен че карам колело, играя тенис на корт. Спортът изчиства главата ти от разни глупости, които се опитват да припълзят в нея. Зает си с по-важни неща - да гониш една топка.
- За втора година преподаваш импровизация в Музикалното. На какво учиш тийнейджърите?
- Казвам им неща, които ми се иска да знаех, когато бях на тяхната възраст. Ех, да имаше на мен кой да ми ги каже. Виждам себе си в тях. Завиждам им благородно, защото имат възможността по-бързо да получат знания. Ние нямахме информация. Тези, които идват при мен, показват добър вкус и се опитват да изградят и умения. От време на време се говорим и за живота, защото тях ги чака тежък, музикантски. Казвам им, че импровизацията зависи от това какъв човек си. Колкото и да заучаваш разни неща, в крайна сметка какъвто си така и ще импровизираш.
- Има ли лоши импровизации?
- Да. С работата намаляваш вероятността да се получи зле. Но никой не е застрахован. И големите музиканти дори.
- Какво предизвиква интереса ти извън музиката?
- Последно една страшна книга - "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" от шведския писател Юнас Юнасон. Героят е специалист по експлозиви и се оказва решаващо замесен в повечето значими събития на XX век. Много ми напомни на романите на Дюма, които четях в юношеските години. Голям фен съм му и на неговия лек начин на писане, толкова е разкошно. Той не е най-великият писател в света, просто ми е страшно симпатичен. Доколкото знам, е имал цяла фабрика за романи, но аз познавам кога пише той и кога не. Мечтая някой ден да отида в Париж и да посетя местата от неговите романи.
- Позитивно настроен си...
- О, не. Глупаво захиления позитивизъм, който често се вижда, не ми е по сърце. Учудвам се как хората лековерно му се подават. Няма как да си постоянно щастлив. Трябва да видиш и лошите варианти. Но съм оптимистичен. Имам надежди, че ще станат хубави неща.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
