След тридесет години в киното и театъра избрах живописта, признава звездата от Младежкия театър
През 1992 година завесата на Младежкия театър пада за последен път пред актьора Добромир Манев. Пиесата е "Носорозите". Партнира си с Георги Кадурин. Публиката е във възторг. Но това е краят. Назад остават тридесет театрални сезона, ролите в киното, България. Следвайки любовта, пътищата го водят в Америка. Странно, но сред малкото багаж, който е нарамил поредният емигрант, има няколко четки и бои. Те предопределят новото амплоа на възпитаника на професор Методи Андонов, бащата на "Козият рог". Оттогава в биографията му има двадесет изложби. Последната беше през есента в Париж, а успехът й се оказа изненадващо голям за художник, съвсем непознат на френската публика.
На 16 септември картините на Добромир Манев ще грейнат в Българския културен център в Берлин. 45-те платна - масло, пастел, акварел, са рисувани през последните месеци в Съединените щати, Тайланд, Франция. Обединени са под общото заглавие "Съновидение".
- Господин Манев, сънувате ли често и кого виждате във вашите сънища?
- Виждам разни странни образи - и дори цели сюжети. Лица на познати и други, които не съм срещал никога преди това. Сънувам как репетирам, как се качвам на сцената, играя. Излизам пред публиката, а не си спомням първата реплика. Тръгвам бавно и мъчително към някой от партньорите, за да ми я каже. Истински кошмар. Добре, че се събуждам. Сънувам приятелите, с които съм снимал: Стефан Мавродиев, Ламбо. В сънищата ме е навестявал и моят учител Методи Андонов. Той беше велик човек. Такъв интелект и познавач на театъра аз по-късно не видях.
С огромна любов си спомням и за Наум Шопов. Срещна ни киното. Бях твърде млад, той ме хареса и станахме много близки. Много обичах Георги Черкелов, с когото доста сме играли. Но това е моето минало. Двадесет години не съм се качвал на сцената. Тя остана в сънищата ми.
- Завинаги ли сте загърбили професията на актьора?
- Ако се върна, то ще е в киното. Театърът е друго нещо. Изисква време. Неотдавна Христо Димитров ме покани да участвам в най-новата постановка на ансамбъл "Българе". Ролята е на чужденец, британски учен, изпратен да изучава фолклора ни. Три месеца след заминаването му обаче от него няма ни вест, ни кост. Колегите му са разтревожени, страхуват се, че вече е убит, но странникът се завръща и говори за магията на българския танц и песен. Не знам защо Христо е решил да покани за тази роля точно мен. Навярно някой ме е предложил. А може би и защото част от текста е на английски. Така или иначе, със съжаление отказах. Проектът е сериозен, нужно е много време и пълна отдаденост. А мен сега ме вълнува само живописта. Тя е, която ме свързва с изкуството. Дава смисъл на дните ми. Там разходвам енергията, която съм натрупал през годините. Рисуването ми позволява да се чувствам творец.
- Кои са вашите сюжети? Откъде идват идеите за картини ви?
- За мен е малко необяснимо. Сам се учудвам на неочакваните си хрумвания. Последните ми работи са странни, сюрреалистични, обърнати сънища. И аз не знам откъде идват. Може би са съчетание на всичко, което съм видял в живота си и най-вече природата.
Дори един обикновен камък понякога се оказва цял том с истории. Интересни са ми залезите, особено в Тайланд - в тях има нещо извънземно.
- Споменахте Тайланд. Влияе ли мястото, където рисувате, върху картините ви?
- Може би? Но в тях е преди всичко това, което аз нося като художник. Където и да съм, си оставам същият?
- Коя картина мечтаете да нарисувате?
- Няма такава, защото не знам коя ще бъде следващата. Ето сега съм захванал две-три неща, но какво ще излезе, нямам представа. Работата на художника е пълна с изненади. Най-невероятното се случи преди осемнадесет години. Първата картина, която нарисувах в САЩ, се продаде много, много добре. Купи я богата българка, лекарка. Настина платното, поне в моите очи, беше доста впечатляващо. Сюжетът бе свързан с рая, Адам, Ева и изкушението. Абстрактна работа, но ще спра дотук. Картините не могат да се разказват.
- Имате награда за мъжка роля на кинофестивала във Варна - за Стойко от филма на Васил Мирчев "Снаха." Играта ви в "Мъже" бе оценена високо от критиците и зрителите. Как направихте този толкова остър професионален и житейски завой към рисуването?
- Открай време съм пристрастен към четката. Бях от добрите ученици на големия художник Рафаел Михайлов. Имам картини, с които като дете съм участвал в общи изложби. Учителят ми даваше добри надежди, но исках да съм актьор.
Това бе момчешката ми мечта. Ако обстоятелствата не бяха наложили да прекъсна работата си в театъра и киното, сигурно нямаше да се захвана с живописта.
- Вие сте брат на известния художник Никола Манев. Влияе ли той на картините ви?
- Ни най-малко. Той си има своя път. Не се меря с него. Но покрай брат си се научих да обичам живописта, омагьоса ме мирисът на боята. Той ме е държал близко до картините, докато съм бил актьор.
- Имате вече двадесет изложби. Никак не е малко за човек, който са захваща със занаята на 50. Коя експозиция за вас е успешна?
- Тази, в която купуват. Има изложби, за които много се говори, пишат във вестниците, но никой нищо не взема. От това боли, остава горчилка. Имах късмета, че на първите ми две изложби в София се продадоха седемдесет на сто от работите. Това бе голяма изненада, най-вече за мен. В Съединените щати твърде рано срещнах едно от големите имена в американската критика - Кенет Бейкъм. Той водеше културната рубрика на един от големите вестници в Калифорния - "Сан Франциско хроникъл". Кенет ме избра и помогна за първата ми изложба. После написа хубави неща за мен. Това ми даде кураж, а наред с това и повлия на публиката.
- Получавате ли комплименти за работата си като живописец?
- И да съм получавал, мисля, че те не трябва да се слушат. Защото доста често са измамни. Е, има и случки, които съм запомнил заради положителните емоции. На една от изложбите ми се появи едно момче и каза: "Искам тази картина. Веднага." Плати я и си тръгна. Солиден мъж пък дълго се въртя и гледа едно платно. Накрая дойде при мен и каза, че е влюбен в картината, но не може да си я позволи.
Дадох му я на половин цена. За мен бе удоволствие, че той хареса това, което правя. На последната ми изложба в Париж преди шест месеца дошъл някакъв си господин Жерар Кодек, посочил три картини, платил ги и си заминал. Даже не го видях. Но невинаги е така. Пак ще разкажа един сън: Правя изложба при прочута галеристка. Купонът е шумен, речите хвалебствени, обявен съм за величие, всички викат "ура". На другия ден обаче виждам, че галерията е празна. Собственичката изхвърлила картините ми с думите: "Махайте ги. Те нищо не струват". Истински кошмар. Добре, че е на сън.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
