Димитър Ганев е роден през 1992 г. в София. Автор е на сборниците с разкази "Безлични истории" (2008) и "Следобедите на ленивия любовник" (2011). Лауреат на десетки литературни конкурси, които започва да печели още като гимназист. Днес от 18,30 ч в кино "Влайкова" е премиерата на дебютната му стихосбирка "Никол слиза по стълбите". Редактор на книгата е Георги Господинов. "След целия опит, който имаме с писането и любовта, тази стихосбирка с изящна лекота ни повежда отново из лабиринта на любовното тяло и неговите градове, стаи и стълбища. Много силен поетически дебют", казва Господинов. В момента Димитър Ганев учи философия във Виена.
- Книгата ти, поне такава е моята преценка, постига енциклопедичен ефект - множество състояния, ъгли, парадокси на чувствата и пр. Така просто се случи, или поначало имаше намерение да разгърнеш любовното чувство в множеството му проявления?
- Най-главното ми намерение беше да се получи добра книга, не знам доколко това е станало. Стремял съм се и към по-конкретни неща, разбира се - сядал съм с нагласата, че искам да кажа това и това. В крайна сметка обаче почти винаги е излизало друго. Същото важи и за представата ми за цялата книга: накрая не се осъществи. Това означава, че след като има енциклопедичен ефект, изобщо не съм се стремял към него. Но се радвам, ако наистина има, защото обичам енциклопедии.
- Може ли любовна лирика да се пише без болка, без лично преживяване в основите си? Или клишето е неоспоримо.
- За мен по-скоро важи друго клише - не изживяното е повод за писане, а прочетеното. Определям се на първо място като читател, а след това като човек, който се опитва да пише. Най-много ми се приисква да пиша, след като прочета нещо хубаво. Защото преживяването може съвсем да не е специално, да е разходка по "Графа" или хранене на котките пред блока. То по-скоро отключва разни неща, не ги поражда, а ги изважда на показ. Същото важи и за любовната лирика. Впрочем изобщо не харесвам словосъчетанието "любовна лирика".
- Редактор на книгата е Георги Господинов - какво си говорихте за стихотворенията, какво те посъветва, спорихте ли за нещо?
- Обсъждахме ги детайлно, махнахме няколко, работихме по подредбата им. Извлякох много неща от разговорите ни по книгата, които тепърва ще са ми полезни. Спорове нямаше, просто дискусии какво е добре според него и според мен. Иначе от малък харесвам нещата на Георги Господинов - ясно си спомням как с един приятел обсъждахме "Любовният заек" и откъси от "Естествен роман", когато бяхме на по 12-13 години. Няма как да не се радвам, че един от най-успешните български писатели ми е редактор, но по-важното е, че се сработихме много добре и той походи с интерес и внимание към всеки детайл, за което съм му благодарен.
- Кога пишеш?
- Когато нещо е назряло дълго преди това в мисълта, независимо дали е идея или конкретна фраза. Смятам, че самото писане няма чак такова значение, основната работа се извършва в ума при всякакви обстоятелства. Писането идва накрая, когато след лутането нещо се е намерило, което става рядко.
- Два сборника с разкази - първият на 15, вторият на 19 години и книга с поезия на 21. Всичко това, по мненията на много литератори, са съвсем зрели текстове. Давал ли си сметка откъде идва тази зрялост?
- Аз не я виждам, но ако има някаква, предполагам, че е основно от четене. Със сигурност могат да се намерят и външни обстоятелства, но те не са толкова важни.
- Фицджералд пише, че "Ранният успех поражда в човека почти мистична вяра в съдбата". Имаш ли сходни усещания?
- Усещания за успех не. Относно вярата в съдбата - харесва ми позицията на древните. По-точно тази на късните стоици Гай Музоний Руф, Епиктет, Марк Аврелий. Сещам се за началото на "Намесата на боговете" от Кавафис: "Сега ще се случи това, после друго..."
- Казваш така:
"Всяко пътуване е провал,
ако завърналият се
е същият, който е заминал".
Как се чувстваш всеки път, когато се връщаш от Виена в София? Същият ли си, какъвто си бил на заминаване?
- Това е стихотворение за една дълга европейска обиколка, която беше по-скоро туристическа. При Виена и София е различно, защото и на двете места живея. Винаги, когато се прибера в София, имам чувството, че Виена е била част от сън и сега се връщам към реалността. Когато замина за Виена, изпитвам същото спрямо София. Такова усещане имат много мои приятели, които учат в чужбина.
- Хората, живеещи извън България, често имат различни от обичайните и най-вече скептични преценки за страната. Какви са твоите?
- Скептицизъм има, разбира се, но скептицизмът, когато живееш в чужбина, е по-различен, защото се смесва с носталгия. Говоря за българите във Виена от моето обкръжение и за себе си. Някак много ясно изпъкват предимно положителните страни на всичко родно. Дори и да са съвсем елементарни неща. Никой от хората, с които общувам там, не си мисли например как тротоарите са разнебитени. Мисли си как по тези тротоари има много повече дървета. И когато се прибере, разнебитеният тротоар го умилява, защото си е нещо негово. Спънал се е в тази издадена плочка, когато е бил на шест, и да се спъне пак в нея е по-хубаво от всички разходки по площада пред катедралата "Св. Стефан". Колкото и сантиментално да звучи, така се получава. И има малко общо с неща като патриотизъм. Да си скептичен в този смисъл е по-различно. Може и да греша, естествено, и това да е вярно само за мен.
- Тукашните битки за повече морал в политиката са до голяма степен спечелени в държави като Австрия. Има ли нещо, което да заслужава окупация, реална или като метафора, във Виена?
- Мисля, че Бернхард е прав в нещата, които пише за Виена. В "Изличаване" казва така: "Всичко австрийско е безхарактерно." Там заслужават окупация закостенялостта, консерватизъм в безбройните му измерения. Високомерието. Цялостната застиналост в представите. Чувството за имперско превъзходство.
- Харесват ли ти годините, в които си попаднал? - 00'те, 10'те...? Повечето артисти ги дърпа към по-одухотворени десетилетия - или поне към илюзията, че са били такива.
- На тази тема Уди Алън направи хубав филм - "Полунощ в Париж". В него Оуен Уилсън е отвратен от ХХI век, в който живее, но една вечер магически се пренася в мечтаното си време - 20-те години на миналия век, в Париж. Там обаче хората се оплакват от 20-те години и също идеализират отминали времена. И в университета съм учил за склонността да определяш дадено време като по-добро от своето. Основната причина е, че това време е отминало. А и мисля, че вътрешният контекст, този в главата ти, е по-важен от външния.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
