Постановка на пловдивския театър пресъздава последните му часове преди фаталната атака на 2 октомври 2016 г.
--------------------------------
На 28 март 2019 г. се навършиха 132 г. от раждането на един от най-нежните поети на България - Димчо Дебелянов. Няма българин, който да не е чел стиховете на родения в Копривщица лирик, чийто живот е драматично свързан с една от най-мрачните епохи в световната история - Първата световна война.
Подпоручик Дебелянов, който участва в Балканската война като обикновен войник, а по-късно получава чин в Школата за запасни офицери в Княжево, заминава като доброволец на Македонския фронт в края на януари 1916 г.
През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Дебелянов пада убит на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта, в боя близо до Горно Караджово, днес Моноклисия. Поетът е на 29 години и 6 месеца. Погребан е в двора на българската църква в Демирхисар (Сидирокастро). През 1931 г., по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната Копривщица. А Иван Лазаров прави скулпурата "Майка", станала символ на безумието на войната, която е поставена на гроба на поета.
Малко известен факт от живота му обаче е, че година и три месеца - от октомври 1914 г. до мобилизирането му, Дебелянов е докладчик във Върховната сметна палата на България. Ето какво пазят архивите за този период от живота му.
--------------------------------
“…Пиша не от някое кафене‚ както почти винаги‚ а от канцеларията‚ като порядъчен и солиден чиновник. Пети ден как ходя в 8 часа на работа и излизам в 12‚ отивам пак в два и излизам в 6. (Веднъж-два пъти бягах‚ ама нищо…) Животът в канцеларията не прилича на тоя из улиците. Тука е и тихо‚ и скучно‚ и душно. За да бъда прав‚ трябва да кажа‚ че e топло‚ докато вън е много студено…”
Никой не може да допусне, че животът на най-нежния български лирик може да бъде за кратко, но дълбоко свързан с българска държавна институция, която се занимава със сметки и отчети на бюджетни пари. Това е Върховната сметна палата на България, където поетът прекарва последната година и три месеца от живота си, преди да потегли към фронта. И може би точно тази институция предопределя донякъде съдбата му по-нататък. Първоначално заради работата си в нея той не може да бъде мобилизиран. После обаче…решението се променя. Дали можеше да остане жив? Щеше ли тогава обаче душата му да е жива?
Приема без радост чиновническата си участ
През октомври 1914 г. Дебелянов е назначен за докладчик във Върховната сметна палата. Съгласно действащия тогава закон това става с указ на цар Фердинанд по предложение на председателя на палатата и въз основа на доклад на министъра на финансите.
Докладчикът проверява дали са събрани всички приходи и дали са внесени в „държавното съкровище“ (хазната), направени ли са редовно всички разходи, има ли оправдателни документи, „няма ли негде суми, които да не са постъпили в
хазната, или да не са употребени за каквото са предназначени“, се казва в тогавашния Закон за Върховната сметна палата.
За поета тези задължения са тежки, защото са далеч от поетичното му светоусещане. Димчо обаче приема чиновническата си участ, защото не може да си позволи да е безработен и на издръжка на роднините си. Познати го срещат из софийските улици все забързан за работа. Обещават му заплата 195 лв. Тези пари стигат да се живее прилично, но той щедро помага на свои безпарични приятели, за които е еснафщина да „губят“ времето си над деловодителските книги и предпочитат да живеят с музата си, а друг да ги издържа...
Почти всяка вечер Димчо черпи на воля в „Гамрбинус” или в „Копривщица”.
Прибира се в квартирата си и не заспива до сутринта, обзет от спомени за детството.
Димчо честити Никулден на Николай Лилиев с писмо, в което пише: „Митьовата госпожа (б. а. – съпругата на приятеля му Димитър Подвързачов) казва сега, че съм се бил много оправил. Загладил съм се бил и пр. Разбира се. Такъв трябва да бъде един докладчик в Сметната палата, който уважава своя чин. Само едно нещо ми пречи, Николай, за да се оправя още повече и още повече да се загладя. По стар навик аз си попийнувам... и всичко припечелено през деня, изобщо взето, щедро разхарчвам през нощта. С две думи - черна песен.”
В квартирата на Димчо на ул. „Венелин” често се събират негови приятели. Веднъж пишат драма с герои десет български писатели, някои със смешни професии - например Пенчо Славейков е кифладжия. Един от героите, бездарен писател, умира, но се събужда и Славейков му виква: "Мълчи бе, идиот, нали умря!" А трупът отговаря: "Глупостта е безсмъртна!”
1915-а е може би най-тежката и трагична година за самочувствието на Дебелянов, но тя е и екстремна за институцията, защото през април принудително е сменено ръководството й. Народното събрание гласува недоверие на тогавашния председател и съветниците на Върховната сметна палата. Председател става Йов Титоров.
В края на януари Дебелянов е доста тежко болен от грип. Приятелите го навестяват често, а художникът Георги Машев документира това събитие с черен хумор в портрет, на който Димчо е заспал в леглото си, сякаш завинаги, с разтворена книга в ръка…
"Мисълта‚ че може би отдавна съм престанал да живея... мъчително ме гнети…"
Изстрадал физически и духовно, Димчо пише до Гео Милев: „..в моя живот, както и в живота на моите приятели, не е станала никаква промяна. Много лоши са времената, особено за литературата...“
През тази драматична за него 1915 година поетът написва и публикува единственото си стихотворение „Миг“, което е показателно за душевното му състояние. В него рисува огромната пропаст, отделяща го от обществото, бездушието на един „грешен и позорен” град. Мъжете са се превърнали в „хилави войни”, а жените – „отвъргнати неми сирени”, а всеки, който е успял да прозре упадъка на обществото, изглежда в очите на другите като безумен и пиян.
Споделя и в покъртителна изповед усещането си за безпътица с близкия си приятел Николай Лилиев:
„Родихме се във времена‚ които са или велики‚ или безподобно подли. Сам не зная от какво страдаме - от слабост ли‚ от ненужна сила ли – изобщо аз нищо не разбирам тези дни. И струва ми се, никой нищо не разбира.
Често пъти ми се струва‚ че всичко съм забравил‚ че не зная кой съм‚ къде съм … и мисълта‚ че може би отдавна съм престанал да живея… мъчително ме гнети…”
Такова състояние на Димчовия дух не е чуждо и на голяма част от неговите приятели, поети символисти като Подвързачов, Лилиев, Райчев, Траянов. Липсва им реалния духовен живот, те са закърмени с нежни стихове и душевна красота, а обществените нагласи в страната са коренно различни и вещаят буря – влизане на България във войната, надигат се революционни призиви…
През февруарските дни на 1915 г. Дебелянов очаква заедно с другите да бъде повикан за военна подготовка и пише и на сестра си „..Трябва наистина да се зарови човек в някаква тясна, тъмна, прашна и сънлива канцелария, за да може да познае по-добре каква цена има свободата и животът на открито море, далече от всякакви мизерни пристанища.”
Дебелянов очаква пролетта с нетърпение, за да излезе по-далеч от „тази малка и зла София“, сред красотата на природата. През март 1915 г. пише на Гео Милев: „..завчера времето беше пролетно и аз едва се сдържах. Люлееха ме спомени за златните дни… И когато дойде време да се сбогувам с платежните заповеди, ще изляза през прозореца, а не през вратата – за да се разбере, че бягам и че ме е страх да не ме върнат…”
През пролетта на същата година пак споделя на сестра си: „Пиша ти от същата маса в моята канцелария – гробница, гдето често пъти се мъдреше сложен до мастилницата ту стрък бръшлян, откъснат от тебе в Борисовата градина, ту клонка от бор, откършена на път за Цар Освободител... Помниш ли, помниш ли? Аз не помня всичко, защото някои неща нарочно забравих".
Заминава за малко, а като се връща пише: „…Чувствувам почти пълна притъпеност – и физическа и душевна… Ще измрем от скука в София, дявол да го вземе! Много подли времена! …. Омръзна ми всичко, особено сам на себе си много омръзнах. Не ми се ни гледа, ни слуша, ни мисли, ни желае, ни люби, ни мрази, понякога не ми се диша…“
Отпуската за Великден Дебелянов прекарва при сестра си. После пише на приятелката си Мери Карамашева: "Чувствам някаква лека умора и ми се струва, че с теменугите и здравеца във вчерашното ми писмо ти си се мернала като някакъв странен сън... Да, аз нямам радости. Пък и защо ми са? Свикнах, Мери, свикнах без тях…“
"Съобщиха, че ме освобождават от явяване във войската като докладчик в палатата ..."
Войната застрашително се приближава и България се включва в нея през есента на 1915 г. По докладна на министъра на войната правителството приема окръжно (протокол от 1 октомври 1915 г.), според който в случай на мобилизация да бъдат освободени от явяване в частите на войската запасните офицери и войници, заемащи някои държавни и общински длъжности, сред които и ръководството, докладчици и други служители на Върховната сметна палата.
На 13 септември пише до сестра си Мария: „Аз, заедно с всички, които свършиха Школата, съм произведен подпоручик и бях вече на път за Самоков, когато ми съобщиха, че ме освобождават от явяване във войската като докладчик в палатата“.
Дебелянов не е мобилизиран, а същевременно на председателя и на служители от палатата е възложено да контролират дейността на Комитетите за обществена предвидливост и на Реквизиционните комисии при Министерството на финансите.
Дебелянов преживява много тежко тези месеци. Съвестта не му дава покой, повечето негови приятели са по бойните полета, а болезненото чувство го кара да се смята за страхливец в очите на другите. Скарва с дори с приятели, защото те отиват на фронта, а не той. За да успокои съвестта си, усърдно се приготвя. Купува си фуражка, пагони, куфар и други неща за тръгване в полка. Затова пък остава без пари. От Сметната палата му плащат само част от заплатата, а останалото му казват, че ще получи по-късно. Поетът моли сестра си да му изпрати поне 10 лева, защото е „безподобно закъсал”.
Посреща сам 1916 г. На 8 януари пише до сестра си: „…мисля, че тая работа няма скоро да стане, и пак се готвя. От това положение по-неопределно и по-терзающо не бих могъл да си представя. Т.е. тук в София, защото на фронта сигурно има неща, по-страшни от моите бели кахъри….“
„Той много страдаше - пише Димитър Подвързачов – че бяха го оставили временно в София заради службата му в Сметната палата‚ а випускниците му‚ запасни подпоручици‚ бяха вече на фронта. Страдаше до сълзи – като че ли той бе виновен за това. Искаше да замине доброволец. Едва ли не всяка вечер - живеехме заедно - аз го успокоявах с простата утеха‚ че вероятно ще дойде ред и за него и ще го повикат”.
"Е, Петре, там се свърши”
Най-после многоочакваната заповед за мобилизация идва! В зимната привечер на 23 януари 1916 г. Петър Чамурлийски среща Димчо пред входа на финансовото министерство, близо до Сметната палата. Той е особено развълнуван, хваща приятеля си за ръка и му казва: „Е, Петре, там се свърши. Ето, чети” – и му подава повиквателното. И въздъхва: „Свърши се, сега всичко ми изглежда по-просто и по-ясно. Да вървим.” Отиват пак в „Копривщица”, на топло и уютно, сядат до печката и пият мастика.
Преди да замине, поетът навестява братовчедка си Елисавета със същото песимистично настроение: „Отивам с мисълта, че няма да се върна. Ето такова чувство ме гнети... завърших Школата за запасни офицери, овладях оръжието… не съм новак. И все пак се боя дали тази моя ръка, когато ще трябва да убива, няма да потрепери пред насрещния „враг”... Та той може да бъде мой най-близък по сърце и чувства.”
Димчо трескаво събира в една бохча писма, документи, непубликувани стихотворения. Отбива се за последно в Самоков при сестра си Мария и й казва при кой приятел е оставил вещите си, но в дълбокото си притеснение тя забравя името и адреса. За огромно съжаление тези Димчови вещи и до днес не са намерени.
Дебелянов постъпва в своя полк на 29 януари 1916 г., който по това време е на позиция на западния бряг на Вардар, близо до град Гевгели в южна Македония. Текат последните осем месеца от живота на подпоручик Димчо Дебелянов.
„Ангелите“ от пета рота понасят публиката на крилете си
В началото на 1916 г. 29-годишият софийски чиновник захвърля сигурната си работа в тила и се записва доброволец на Южния фронт в Първата световна война. Съдбата го прави командир на Пета рота от 22-ри тракийски полк. С момчетата от тази рота той тръгва в атака на 2 октомври 1916 година в 10:34 часа преди обяд.
Какво обаче го вълнува в последната вечер от живота му? Зад този въпрос застава постановката на Диана Добрева, с която се отваря пролука към последните размисли и откровения на поета, събрани от писма, спомени, документи и исторически факти от книгата „Слепия градинар“ на Валери Стефанов. Последните дни от живота на Димчо Дебелянов са своеобразно огледало на онова, което е в душата му. Спомените за дома и любимите жени - от една страна - и света наоколо, от друга – безсмислието на войната с нейната грозна, напълно прозаична реалност. Романтиката и патетиката са в абсолютно равновесие на сцената. Затова и зрителите наричат постановката покъртително, разтърсващо и светло преживяване, едно от най-добрите постижения на българската театрална сцена.
Спектакълът „Дебелянов и ангелите“ на Пловдивския драматичен театър за първи път в историята на българския театър се докосва до фигурата на Димчо Дебелянов. „Обикаляме цяла България и навсякъде срещаме неподозирана любов към най-нежния поет на България, спектаклите ни завършват с възторжени възгласи на публиката „българи-юнаци“, разказва директорът на театъра Кръстю Кръстев. „Явно всички имат много голяма нужда да сиприпомнят какви хора са българите и какъв ген носят. Непрекъснато усещахме духа на Дебелянов, така с голяма любов се и роди това представление - буквално се чувствахме като носени на крилете на ангели, допълва Диана Добрева.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
