На фона на позатихналата война в гетото едно момче от ромската махала в Монтана направи за своя етнос онова, което нито десетките ромски организации, нито медиите успяха. Показа, че може и иначе. Че човек може да успее въпреки наслоените стереотипи за произхода си, когато успява да си постави цели, по-високи от тези, които владеят гетото. По-точно двете гета - обитаваното от ромите и другото, наречено Северозападна България, което води всички европейски статистики благодарение на
пълния пакет от мизерия, безработица и отчаяние, които предлага
Новината, че ромът Марсело от Монтана е приет да учи в Кеймбридж, обиколи медиите почти в същия ден, когато просветното министерство публикува проект на стратегия за образователна интеграция на децата от етническите малцинства. Същата, в която пише, че 23% от ромските деца между 7 и 15 години не стъпват в училище. Ако държавата се опита да потърси къде е пресечната точка между тези деца и Марсело, най-сетне ще си свърши работата. Защото интеграция със стратегии се прави трудно - дори и да имаш най-доброто желание. Нито една стратегия или проект за ромско включване няма да струва колкото жеста, който било някоя институция, било неправителствена организация биха направили към Марсело - да платят недостигащите пари за обучението му в Англия. Любопитно е къде са в момента десетките сдружения на ромите и писачите на европроекти по ромската тема, през които едни пари се усвояват, без така и да стигнат до адресатите си. Обяснявали на семейството, че или са изразходвали бюджетите си, или финансират само студенти, или има някаква друга административна пречка да помогнат на едно момче да стигне там, където малцина успяват. Или може би подобни бюджети набъбват само по избори - защото е по-изгодно да напазаруваш 1000 гласа за 50 000 лева, отколкото да дадеш същите пари за таксата на едно момче, което се стреми към образование. Сиреч - към нещо по дефиниция различно от това, за което сме свикнали да плащаме на ромите. Можем
да им платим неплатения ток и да им опростим водата по избори
Можем да ги водим по три години в списъците за първи клас, преди да ги причислим към навеки отпадналите от училище. Можем да се вайкаме по повод династиите от неграмотни цигани, които се препитават с ровене в кофите, и носталгично да мечтаем за връщането на трудови войски. Да подмятаме из фейсбук саморъчно написаните им "Автогеографии", в които пишат, че владеят "шеф и кройка". Но да се образоват истински? За това, оказва се, пари няма.
Спомням си как преди време университетски ректор разказваше за роми, завършили, при това с доста висок успех, неговия университет. Никой работодател не искал да ги назначи на работа. Спомням си и училище в една ромска махала, в което учителите събираха пари да платят частните уроци по химия на най-добрата си възпитаничка, за да бъде приета да учи медицина. Никой дори от преподавателите в гимназията не се чувстваше достатъчно квалифициран, за да я подготви за университет, но вярваха в шанса на момичето и искаха да получи най-доброто. Беше се превърнала в кауза. И я приеха. Дали пред кабинета й в момента има опашки? Или надничат и се отдръпват, за да потърсят след това услугите на някой друг лекар.
За да успееш да излезеш от гетото, не е нужно просто да учиш. В него ти си Давид, изправил се срещу многоликия Голиат на предразсъдъците, които или не те приемат докрай, или те превръщат в знаме на собствената си толерантност към хората от различен етнос. А ти искаш просто да успееш. Без да си Азис. И без да си данъчно облекчение за някой, който не би мръднал и пръста си да те спонсорира, ако от това няма да спечели самият той. Ей затова стратегиите ни са повече от успелите ромски деца. По-лесни са за преглъщане. Какво ли пък остава, ако искаш не да излезеш от гетото. А да го промениш.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
