Кое спасява човечеството от изтощителните битки на непримиримост и защо по-често враждата измества любовта? Как се пише на историческа тема 100 години след събитията? Как българинът посреща празниците си и какво компенсира с тях? И какви промени са нужни на висшето ни образование - "Стандарт" зададе тези въпроси на проф. Боян Биолчев.
- Проф. Биолчев, преди време отложихме този разговор с думите, че пишете роман и живеете в 1913 година. По-хубаво ли се живее преди сто години?
- Човек живее по-хубаво, като е млад. Биологическата възраст играе голяма роля и понякога влиза в противоречие с историческата обстановка. Един много добър мой приятел - унгарският драматург Шпиро Джордже - беше написал цяла книга за това, че и по време на най-голямата диктатура може да се появи най-нежната любов. Казвам го не за успокоение, а просто защото го зная. Интересува ме защо хората непрекъснато се стремят да унищожават младостта и възможността да се усмихваме - защото сме единствените същества на този свят, които са обдарени с усмивка. Защо си създаваме толкова препятствия, толкова взаимна мъка. Всъщност това е книгата ми за 1912-13 година. Това е време на непрекъснато преселение, на разместване на народи, които невероятно много си приличат по много неща. Говоря за намесата на митологии, излишното натрупване на предразсъдъци, което никога не води до нищо. А в крайна сметка хората сме едни. И доста зависи от нас дали можем да живеем заедно, или не. Не ни е дадено свише да не се обичаме.
- Готова ли е вече книгата?
- Пиша я много мъчително. Всъщност съм събирал материали за нея в продължение на много години. Разпитвал съм хора, които са били деца, когато е започнало тежкото преселение от южна Странджа и заселването на българския черноморски бряг. Имам и записи на техни спомени - неповторими неща. Същевременно и аз родово съм засегнат от това нещо. Единият ми дядо, бащата на майка ми, е бил на заточение на остров Трикери. Така че върху сагата на един род аз разглеждам всичките тези движения, предизвикани не от същността на човека, а от конюнктурата на някакво властово мислене на момента. Големият ентусиазъм, реанимирането на българската държава в тежки условия, балканската нетърпимост и взаимните недостатъци най-лесно се компенсират чрез немотивирана или справедлива ненавист, а любовта остава встрани като изоставено дете.
В крайна сметка, като погледнем литературата, от "Илиада" се занимаваме само с това. Какво е Троянската война? Разказ как по време на най-изтощителната и тотална човешка непримиримост, на взаимно унищожение е възможна една любов или как една наркотична любов може да раздели света на две. И какво в крайна сметка - единственото е, че в истинската любов троянски кон няма...
- Може би това ни спасява?
- За 7000 години цивилизация вършим предимно това, което е лошо за нас с обяснението, че е единствено доброто. Но същевременно тече една друга, не по-малко истинска действителност - тази на изкуството. Която е по-вечна от нас и от нашите дребни и самоунищожителни дрязги.
- Като говорим за изкуство, отдръпнахме ли се от него, опошлихме ли живота си?
- Аз по принцип не съм човек, който мисли в крайни категории. Винаги съм се пазил от това, мъча се да го внедря някак си и в мисленето на моите студенти. Окончателното назоваване, диагнозите, дефинициите, рецептите за живота рядко се оправдават. Спасява ни това, че живеем в няколко кръга. Най-много ни спасява малкият кръг на живота ни - семейството, близките хора. Практически човек живее в средата на близките си и през целия си живот се опитва да проникне в по-големите кръгове на живота, където много често търпи разочарования. И в крайна сметка се връщаш от големия кръг в този, който е сигурен. Най-спасителният кръг около човека е приятелството. И затова е най-болезнено, когато той се съкращава. Но той е един остров Аркадия за самотата на човека.
- Вие бяхте ректор, сега сте начело на Националната агенция за акредитация. Властовите позиции водят ли до стесняване на приятелския кръг?
- Аз никога не съм бил във властта. Ректорството не е власт, а кауза и повеля. А сега се занимавам с проблемите на образованието и не се чувствам във властова позиция, а в позицията на човек, който носи отговорност и желае да я поеме. Така че това не ми тежи.
- Трудно ли се пише на историческа тема?
- Много трудно и много лесно същевременно. Трудно е, ако се опитваш да правиш реконструкция на историята - това е напълно невъзможно. Лесно е, ако разбереш, че трябва да знаеш много за историята, но да я съпреживееш - все едно, че съществуваш във времето, което описваш. Историческият роман трябва да бъде "днешен" спомен за фантазия в миналото.
- Как се казва книгата ви?
- Още няма заглавие. Това ще бъде повест и няма да е много дълга, но понеже е много съкровена и много съм вложил в нея от собствената си биография, не я бързам никак.
- Обедня ли животът ни според вас?
- За да обеднееш, трябва да си бил богат. Нека да помислим какво ни е толкова богатството. Богати сме на таланти, на хора, които ни обдаряват с нещо уникално, но посредствеността винаги е била между нас. Така че животът много често е една непосилна борба на таланта с диктатурата на посредствеността.
- За какво най-често говорите със студентите?
- Говоря с тях за невероятно много неща. Моите лекции не са академическа дейност, те са преживяване - мое лично, като се стремя то да бъде и преживяване на студентите. Просто те да разберат, че това е част от живота на някакъв по-висок етаж. Мъча се да бъдем заедно. Никога не им говоря отвисоко. Никога не се опитвам да ги купя с ерудиция. А още по-малко - да ги сплаша с това, че те знаят в този период от живота си по-малко от мен. Винаги има периоди от нашия живот, в които знаем по-малко от някого. И в момента има хора, от които мога да се притесня, защото не знам това, което ми казват. Но съм постигнал това - да се радвам, че научавам нещо от някого, а не да се притеснявам, че не съм го знаел.
- Идват празници, къде най-силно се чувства техният дух според вас?
- Аз съм известен с това, че съм бохем, което означава, че обичам да празнувам и извън празниците. Страшно обичам хубавата среда, събралите се по белега на своето слово хора, които обичат да си говорят с присвито око за живота. Това трудно се осъществява и е много голям капитал в земния дял на човека - да имаш среда, в която да можеш да приобщиш свободното си слово. Особено важно е тази среда да умее да говори с хумор за тъжното. И да не изпада във френетичен смях, а да намира тъжното и в смеха. Тоест това двуединство на двете страни на човешката природа, които никога не ходят отделно.
- Успявате ли да постигнете тази среда?
- Най-големият капитал в живота ми е, че не съм загубил приятелите си, независимо от това, че съм живял в много различни исторически времена. Човекът е песъчинка в историята, но самата история е пясък, върху който той гради мимолетността на своята уникалност.
- Чувства ли се вече коледният дух?
- Точно Коледа бе една от свързващите нишки на реалното българско минало по времето, когато вилнееше, да я наречем, "пастелната забрана" на религията. Преклонението пред празника е част от националния идентитет и особено по селата, на най-различни места се вижда с какво старание и какво вътрешно удовлетворение хората празнуват тези празници. Няма нищо по-добро от съкровения миг сред близките.
- Бедността и битът отдръпнаха ли ни от празника?
- Българинът всичко може да загуби, но не и празника си. Даже при нас празниците имат компенсаторен ефект - поне един ден ще изкараме, но ще бъде като хората. Това е специфична терапия на съзнанието ни.
- Да поговорим за висшето образование. Трябва ли според вас да се дават парите на университетите на базата на реализацията на студентите им, каквато идея има в стратегията за висше образование?
- Според мен това е важно нещо и се радвам, че е залегнало в стратегията. Като под реализация трябва да се разбира цялостната реализация - независимо от това дали е полезна за държавата. Може примерно някой да се е реализирал навън - да е станал с нашето образование учен извън България. Не би трябвало да разграничаваме нещата до някакви аритметични показатели - колко са останали тук, какво сме произвели и т. н. Има и нещо друго, което винаги съм казвал - финансирането на образованието трябва да бъде съобразено с потребностите на държавата, но не трябва нейната потребност да пречи на правото на образование. Ако се прагматизира образованието, понеже иначе ще има много безработни, бих попитал защо непременно държим безработните ни да са необразовани. От друга страна, ако някой е безработен в профила, в който е учил, той ще бъде много по-добър специалист в оня профил, в който ще се реализира. Образованието като амалгама на цивилизацията никога не вреди, то само помага. Трябва да се търси балансът, но финансирането задължително трябва да бъде подчинено преди всичко на интересите на държавата. Следователно да се създадат по-широки възможности за платено образование при лична амбиция и в държавните университети, където е основното средоточие на националния интелект.
- Във вашата агенция тече атестиране на университетите - има ли драстични разлики в нивото им?
- По всички критерии има някаква разлика между центъра и периферията. Същевременно се оказва, че за някои области от живота провинцията е в София. Но така или иначе старите, установени, големи средища на наука и образователна мощ си имат своето значение. Казвал съм го и преди, образованието не е набиване с парен чук на изречения в "табула раза" - чистото съзнание на младия човек. Образованието е начин на живот. Образованието е дъх на аудитория и специфичен говор и шум на коридора в университета. Това е среда на човешкия разум. Следователно не може да бъде придобивано от десантни групи преподаватели, които кацат като с парашут в университета, произнасят си лекциите за кратко като в телевизионна реклама за лекарства и след това отлитат другаде. Ето тук би могло да се намери начин за финансиране на образованието - то да стимулира развитието и доброто финансово обезпечаване на добрите, качествените преподаватели на място. Да стимулира качеството, като знаем, че в образованието количеството не преминава в качество, а даже обратното - качеството се размива, когато преминава в количество. Възможно е да клонираш тяло, но да клонираш ум - никога.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
