Оказва се, че една диплома не е достатъчна, за да бъде назначен човек за учител. Столично училище въведе оригинален почин при подбора на бъдещите си кадри - като им иска документ за медицински преглед, удостоверяващ, че нямат психични проблеми. Нека за момент оставим настрани въпроса доколко е удачна подобна мярка. Но всъщност тя е индикатор и за още нещо - за начина, по който в момента образователната ни система подбира кадрите си. За това какво знае за тях и как се грижи за онези, които са "прегрели" от напрежението в класните стаи, от унизителното отношение, изразяващо се и в онова, което държавата им плаща.
В момента у нас няма нито регистър на педагозите, нито критерии, по които те да бъдат назначавани в класните стаи. За такъв регистър се говори, включително и в стратегията за развитие на педагогическите кадри. Но междувременно всяка година, поне в столичните училища, на обявените конкурси за свободни учителски места се явяват по петдесетина кандидати. Понякога и по сто. Ясно е, че няма как от тях да се отсеят хората, които действително са в състояние не просто да преседят в класната стая определен брой часове, преповтаряйки написаното в учебника, а действително да извадят най-доброто, заложено у децата. Впрочем тъкмо това е в основата на английската дума за образование, която идва от латинското educere - "да изведеш онова, което го има".
Българското образование обаче не си позволява лукса да върши подобно нещо - и нерядко дори отблъсква от класната стая хората, които са способни да го правят. Защото те невинаги отговарят на формални критерии като участие в обучения и клас-квалификации, които са толкова значими при подбора на учители в много от училищата. Преподавател с пет квалификационни курса, дори ако са били по протокол и чайна церемония, има по-големи шансове да получи одобрение, отколкото такъв, който работи на ръба на правилата, но пък постига резултати. За да бъде избран той, трябва самият директор да е много креативно мислещ, но самото ни училище не предразполага към подобен тип мислене.
15-минутното интервю пък - още по-малко. През годините се правиха всякакви опити учителите да бъдат отличавани чрез постиженията си, но на финала повечето от тях деградираха до откровена бумащина. Например изискването за портфолио, което учителят сам да си прави. А в същото време липсват съвсем ясни и обективни критерии, по които преподавателите могат да бъдат откроявани - например успехът на випуска им на матури или национални външни оценявания. Става дума не просто за резултата, а и за това доколко успехът на учениците се е увеличил по времето, когато този преподавател ги е подготвял.
Това може да бъде направено например с въвеждането на някакъв регистър, в който редом с формалните данни и трудовия стаж се качва и тази информация. Директорите могат да имат достъп до него и дори да канят онези учители, които са постигнали някакви по-впечатляващи резултати. Както и да проверяват дали хората, които се явяват на конкурс, действително ще им свършат работа в класната стая. В други държави това го има - и работи. У нас на практика държавата не знае нито колко точно педагози има, нито кои от тях са престанали да упражняват специалността си. Много се говори за привличане на млади хора към учителската професия на мястото на онези, които скоро ще се пенсионират. Но всъщност държавата има ресурс да привлече и такива, които са завършили педагогически специалности, но поради една или друга причина не упражняват професията в момента. Не всички са избягали от нея, за да отидат при "големите пари" в частния сектор.
Част от тях имат желание да се завърнат, но липсва механизъм, по който това да стане. В същото време се чудим какво ще правим, когато една трета от учителите излязат в пенсия - а това ще стане съвсем скоро, в близките 7-8 години.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
