С безразличието всички ставаме съучастници на родители като Пламен, който преби до смърт дъщеря си
Едно седемгодишно дете бе убито навръх най-светлия празник - Възкресение. На мястото, което би трябвало да бъде най-сигурно - в своя дом. И от човека, от когото би трябвало да очаква помощ и подкрепа - собствения си баща. Пламен удрял малката Пламена, докато престанала да мърда, след което сам я отнесъл в Спешна помощ, за да констатират смъртта й.
"Падна и се удари" - защо тази реплика напоследък звучи доста познато? Казват я "родители", по чиито деца спешните медици намират следи от системни побои едва когато малчуганите стигнат до болница. Едва тогава държавата, която доста отдавна е абдикирала от задълженията си, се сеща да се погрижи за децата. Преди това никой нищо не е видял. В списъка от сигнали, получени от Агенцията по социално подпомагане, няма и дума за това, че Пламен е пребивал момиченцето. Има обаче оплаквания, че бил в конфликти със... съседите.
Същите тези съседи, които разказват пред медиите, че често чували звуците от побой откъм жилището на Пламен, включително и от удари с тъп предмет. Никой от тях обаче дори не е посегнал към телефона, за да алармира институция, която би могла да се намеси. Дали от страх? Или от безхаберие? От съзнанието, че домът е твоята крепост и в крепостта си Пламен може да прави каквото иска. Дори да пребива детето - нали си е негово...
Всъщност с мълчанието си всички по малко ставаме съучастници в убийството на дете - и хората, които са чували какво става и само са заключвали по-плътно вратите си. И държавата, чиито институции в момента си прехвърлят топката на отговорността за случилото се. Същата държава, която преди десетина дни отне децата на друга майка, която не могла да си плати тока, и ги даде в приемно семейство, защото били в риск. Вместо просто да помогне на жената да си плати сметките и да запази семейството й. За сметка на това дори не се е и опитала да отнеме децата на Пламен - защото срещу него няма жалби черно на бяло.
Това поведение на държавата показва, че има нещо дълбоко сбъркано дори и в начина, по който демонстрираме грижа за малчуганите, живеещи в риск. На първо място - не пресмятаме вярно риска. Бумащината и бюрокрацията, дори и когато става дума за най-беззащитните граждани на държавата, са по-важни от реалната грижа и преценка за това какво е добро за детето. Не на последно място - и доста от хората, които се занимават с това, не са достатъчно компетентни в тази област. Чакат рискът да стане осезаем - родителят побойник да прекрачи границата, да пребие детето от бой, да убие. За да се задейства държавната машина и едва тогава да започне голямото прехвърляне на вината. Може би защото в душевно болното ни общество вече всеки е глух за болката на другия. Защото на мястото на разпадналите се ценности в домовете и душите ни са се настанили злото и хаосът. Няма друго обяснение защо напоследък расте броят на хората, посягащи на собствените си деца. Вгледайте се само колко подобни човешки отломки са пръснати из страната ни и които отглеждат децата си в същия мрак, в който съществуват самите те. Не във всички подобни домове се стига до смърт. В някои има само непрестанно насилие и болка, които ескалират - докато накрая у детето се роди поредният насилник. Или поредният аутсайдер. Невъзможно е държавата да не вижда това. Но май не й пука. Или просто вече не знае как да се намеси в непрестанното свличане надолу, за което е виновна и тя. Защото продължава да отглежда престъпно безхаберие. А това вече прилича на съучастие в убийство.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
