Ивайло Дичев, Дойче веле
Един от лайтмотивите на политическия ни живот гласи: "София не е България". Смисълът е, че онези на жълтите павета живеят в друга реалност и нямат никакво право да се представят за лидери на нацията. И затова лидерите неизменно намират повод да подчертаят, че са от другаде. Премиерът Борисов, например, се подвизава в публичното пространство не като софиянец - хитро е измислил да бъде жител на Банкя (квартал на София от поне 20 години). Аз също помня как в младостта си неведнъж съм казвал, че съм от Лозенец, за да не дразня хората от едно или друго далечно място.
Шепата десни политици, които се хвалят с детство в центъра на София, бързо бяха маргинализирани от избирателите. Надменността им изпъкваше още повече покрай обстоятелството, че за разлика от народни хора като Цветанов или Миков, те не обичат да ходят да се тупат по гърба с народа по села и паланки. Около протестите през 2013 г. на подобни надменни софиянци им излезе прякорът "умните и красивите". Това допълнително засили недоверието, макар борбата да се водеше уж в интерес на цялото общество.
От времето на соца провинцията зловиди на София заради привилегиите на жителството. Комунистите бяха изградили същинско класово разделение между център и периферия по отношение на възможностите за работа, забавление и дори стоките, които можеш да намериш в магазините. Да получиш софийско жителство ставаше все по-трудно; половината го придобиваха, припълзявайки по корем покрай някой началник, а другите успяваха да вържат някой софиянец за брак, което е още по-унизително. После жителството падна - това беше май първият акт на новоизбрания президент Желев. Но и до днес ще чуете софийски гласове, изнервени от автомобилния трафик или от нещо друго, които да казват, че то трябва да бъде възстановено. Вярно, днес всеки може да се засели в столицата. Но трябва да прескочи една доста висока икономическа бариера. Защото наемите и цените на имотите в столицата са в пъти по-високи, отколкото в провинцията.
Неравенството вече не е законово фиксирано, но продължава да съществува. Вземете средната заплата. През януари 2016 в София тя е два пъти по-висока от тази в Кърджали (1226 срещу 662 лева). Към това трябва да добавим и обстоятелството, че в малкия провинциален град, да не говорим за селата, хората са много по-тежко овладени от новата феодална прослойка - бизнесмена и неговата любовница, кмета и неговия син. Медиите ни дават идея за този безпросветен ужас, който може да бъде овладян единствено чрез намеса на централната, т.е. софийска власт. Което кара местния да се чувства още по-зле: на всичко отгоре трябва да им се моля да ме спасяват от моите хора.
Вместо както преди да се мъчат да мигрират към столицата, днес хората от провинцията избират радикалното решение - направо в чужбина. Ще се учудите, ако разгледате разписанията на автобусите в малките градове. Директна линия Гоце Делчев-Милано, Видин-Атина. Поне две Софии вече живеят извън страната - някои се връщат, други си имат имоти в България и пращат пари на близките си, с трети се караме във Фейсбук. И неусетно напрежението между провинция и столица започва да се пренася по оста България-чужбина.
Защо ли? Защото се смята, че да си в чужбина означава да си привилегирован. Както беше навремето със София. Казано накратко: всички там са по определение по-добре от всички тук.
Появилите се напрежения около гласуването на емигрантите са признак за новото противопоставяне вътре в нашата не съвсем втасала нация. Кой знае, след време кандидат-политиците навярно ще избягват да говорят за времето си в чужбина, за да не дразнят избирателите - бил съм малко в Париж, но само на екскурзия...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
