Страх ни е да пожелаем добро някому - ще вземе да му се сбъдне, казва поетесата от енергетиката
Роса Соколова е родена на 29 април 1964 г. в село Орловица, Смолянско. Завършва средно образование в Кърджали, българска филология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", връзки с обществеността в Югозападния "Неофит Рилски", специализира право и бизнес администрация в УНСС. Работи в системата на енергетиката.
Склонна да рисува с думи, Роса се описва по следния начин: "неръкотворно създание, заоблено, с неправилна форма, ашладисано с чужди болки, прекланящо се най-много пред каматнината, т.е. - пред красивото външно плюс силен дух. Априлски Телец, съчетаващ полюсите на виталната природа със земната прагматичност. Извършваща изключително прагматична дейност в енергетиката с междучасие от стихове и пътешествия, но никога не излизаща в междучасие по майчинство и бабинство, по добротворство".
Десетгодишна, Роса започва да публикува стихове в местния печат и списание "Родопи". Автор е на пет поетични книги- "Неизплакана сълза", "Иконите, за които се моля", "Стръмна изповед", "Жената в огледалото", "Невидимо-Неведомо".
"Поезията на Роса Соколова боготвори Негово величество Мига. Тази поезия ни напомня, че между малката човешка болка и огромната болка на човечеството има само един човек разстояние. Да уловиш мига, означава да си получил билет за каляската на времето", пише в предговора към последната книга "Невидимо-Неведомо" големият поет, драматург и издател Петър Анастасов.
- Роса, как усещате изминалите 50 години?
- Животът ми е облог за слънце, тръпка в тишината. В моите петдесет лета не мирише на есен, а на току-що избуяла майска трева, пълна с коприва и мащерка. Мирише на неспиране.
Не мисля, че съм помъдряла. Знам, че средината е гъвкавост на душата, но мен ме привличат краищата. 50 години са 50 градуса женска нежност и 50 прашинки в окото. И най-малко още 50 очаквания за бъдещност.
- Какво ви даде родната Орловица?
- Орловица е огърлие, нанизано от най-точните мъниста, най-верните и най-откровените. В природата на Орловица е скрито най-голямото магьосничество, от което само можем да се учим. Кръшната форма на родопската песен, напевността на диалекта, мириса на хвойна... Едно неспирно движение. А продума ли ти чистокръвен родопчанин, вече слушаш ритуална изповед. Чуя ли негова гайда, ставам като при химн.
В Орловица реалност и мечта се сливат във въздишка, в сълза, в светлина. Без тост и без думи пием от бакъра на предците си и от там прозира безкрайността. От този неизчерпаем и бездънен кладенец се надявам да пият и внуците на децата ми. Да не свършва изконно българското
- А Кърджали ?
- Обичам Кърджали. За мен винаги е бил и ще си остане питанка, чуденка и многоточие. Уютно ми е, когато се будя сутрин от звъна на камбаната и гласа на минарето. Уютно ми е в шаренията на етноси и култури, които не спират да си взаимодействат и да се обогатяват една друга, да се "накачат" в най-добрия смисъл на думата. Но през последните години мисълта за Кърджали ражда много въпроси, на които трудно търся и намирам отговори: защо и до кога мирният комшулук ще се превръща в кризисен казус преди и по време на избори и кому е нужно това?
Защо тръгналите си от този град не се завръщат? Защо мегалитите и природните феномени не се оказват достатъчна примамка, за да продължат да идват тук от близо и далеч? Защо, защо... Много защо. Плача за България - като недопята песен. И за многото българи, които вече и все повече не българеят. Много бих искала да се съхраним и да не се даваме.
- Как се раждат стиховете ви?
- Като въздишка. Като милувка и като крачка - ето така се раждат стиховете. Когато пиша, не мисля за издания и четения. Пиша, защото ми иде отвътре. Пиша, защото така се изповядвам.
Харесват ме думите. Аз не ги търся, те сами ме намират. С потайния им смисъл те надмогват конвенционалните граници и става така, че чрез тях казваме повече, отколкото изговаряме. И колко е хубаво да можем да водим към вратата, през която наднича будността на душите ни за красотата на небесното тайнство. Към вратата, която води към любовта - отговорност, вярност, грижа за ближния. Най-високият нравствен връх. Идеал в живота ни.
- Сега, малко след Възкресението, е време да изповядаме пред себе си натрупаното мълчание, неказаното. Защо ни е нужно смирение?
- Защо ли? Защото спряхме да се усмихваме, да даваме и да прегръщаме. Страх ни е, че ако пожелаем добро някому, добро ще го стигне - по-добро от нашето добро. Мами ме "свещената простота". Как животът стига до иконата? Най-често през мъката, болката, греха и падението.
Не са ни нужни беседи и проповеди, ние българите не сме безхаберни. Не ни е нужно да слушаме този и онзи, а да синтезираме наученото вътре в нас и да продължим напред с нашата си мъдрост и знание. С вяра, че "утре" ще бъде такова, каквото го проектираме и строим днес. Не с чакане, а с правене се случват нещата. Смирение - да, ама да не стане примирение
Преди две години на Великден в Орловица, на двора на бащината ми къща, падна гръм върху лиственицата - това е вид иглолистно дърво. А аз и децата ми - на крачки от него. Дървото се разсече на две - като отворени ръце за прегръдка, а в средата - кръст, сякаш от човешка ръка оформен. На следващата година дървото се разлисти, оживя след гръм. Не е ли това обновление, възкресяване? Природата ни изпраща знаци. Ние само трябва да ги четем правилно и навреме. Изповядахме мълчание.
- Коя е била най-стръмната ви изповед?
- На жена съдбовница. На дъщеря и майка. Любовниците на Шагал застават до стръмната ми родопска изповед и аз не намирам никакви аргументи да се оправдая, че пиша поезия и издавам книги.
Всяка поезия, всяко творчество е изповед - пред себе си, пред хора, на които държиш и които могат да те разберат. И аз също имам своя кухня - и то кухня без метафори. И това е животът. Моята изповед е заредена със "свенлив реализъм".
- Споделената радост е двойна - вие умеете да давате, да помагате на близки, познати и непознати. Защо го правите?
- Колкото по-простичко правим нещата, толкова повече навлизаме в сложността.
Ако можеш да зарадваш някого, направи го. От предците си научих толкова много. Мама казваше: "Ако не можеш да помогнеш някому, не му и пречи - непреченето е помагане."
Има неща, които не се броят и не се измерват - не защото няма мерна единица за тях, а защото не бива да се правят. Да си добър е призвание и отговорност. Не е роля. Добротата и добротворството се възпитават от раждането. Тях не можеш да ги нарежеш на парчета и да ги изучиш, защото не са материя. Този дух го получаваш в наследство. Добротата можем и трябва да си я разрешаваме по всяко време, без да й поставяме условия.
- Според известен лекар психолог днес все по-малко говорим за вяра, надежда, любов, а ги заменяме с оптимизъм, позитивно мислене, емпатия. Защо?
- Не мисля, че те са синоними и затова не разбирам заменката. В любовта няма плагиатство. Тя не се учи по правила. Тя е онзи храм, в който намираме истинската си същност.
Нямам нищо против позитивизма и емпатията, но не ми харесва ментори да ми презентират стъпки, за да стигна до там. Стъпките са в самите нас - и тиктакането ни отвътре е най-верният компас да ги случим.
- Можем ли истински да прощаваме?
- Да. Трябва да приседнем смирено. Да очистим душите си от поквара и от отрова. Да се научим да изговаряме прошката - не с думи, а със сърце и от душа. Може истински да прости този, който истински обича и истински живее.
- Обикаляте света - какво научихте?
- Всяко пътуване е урок. А ние сме уникални като народ, дух и култура. Отвсякъде си вземам по нещо и го присаждам тук. От Индия - усмивка и ведрост. От Албания и от Балканите - търпение и толерантност. От Запада - подреденост и последователност. Отвсякъде се уча на устойчивост и на можене.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
