Нищо не стряска така, както когато се натъкнеш на свърталищата на онези, стигнали съвсем до дъното. Те живеят на най-странни и невероятни места, обладават териториите си както кучета, защото дори и в техния маргинален свят има йерархия и правила: парите се измерват с шишета спирт, уютният дом - с това доколко пази от студа и дебелината на натрупаните дрипи, а оставащите години живот - някъде посредата на две прави, в които жестокостта на зимата се пресича с природната ти издръжливост. Tози текст е за четири срещи с домовете на клошарите и техните обитатели.
1.
Изкачваш се по огромна изоставена 11-етажна сграда. Някога щяло да става болница, но строежът е спрян още 1982-ра. Останал е само гигантският скелет на сградата, със зейнали тъмни дупки вместо стаи, помътнял от дъждовете. Подземната част - наводнена от избликваща вода поради дълбоко изкопаните основи. Оглеждаш се и откриваш нещо като мостче - поизгнила кофражна дъска. С риска да попаднеш в опасна неизвестност влизаш направо на втория етаж. Изкачваш се, бродиш в празни коридори, стъпките кънтят. Всичко, което е можело да послужи за нещо на някого, отдавна е взето. Липсват тухлите по ниските етажи - четворки са и имат добра цена.
Чува се слаб шум и далечно ехо.
Оказва се, че етажите не са съвсем празни. На третия живее човек, на четвъртия също, както и на шестия. В нещо, което е щяло да става на баня. Студено е и любопитно поглеждаш.
Вместо врата виси окъсано одеяло, за да намали малко течението. Откриваш на земята два мръсни юргана един върху друг, затрупани с още няколко дрипави завивки от контейнерите. Възглавница няма, а като легнеш с дрехите и шапката е може би топло и тихо, а над теб само Господ.
Сега са запалили огън в друго помещение, край недостроен отвор, който пронизва от долу до горе цялата сграда, като гигантска шахта. Пият - спирт и вода. Шишето преминава от ръка на ръка. Подават и на мен, но аз смотолевям някакъв повод и се дръпвам. Изглеждам им като чужд елемент, но съм спазил дрескода - вехтите дрехи и скъсани обувки ги успокояват. От време на време лицата ми изчезват в пушека, но това е малка грижа. Студът ги придръпва към пламъка, димът не е толкова важен. Започват разговор за някакъв изоставен трафопост, от който можело да се извади много жица, само че трябвало фенерче. Обаче то струвало пет лева и трябвало да се "бръкнат". Трудно, това са пари, за които може да си купиш половин литър. Дилема.
Странно е, когато разбереш, че в тая злокобна дупка, дъхаща на сажди, с издуваща се от вятъра платнена врата и разстилащ се лютив дим, можеш да чуеш него - гласа на надеждата. Дрезгав, с алкохолен дъх, но там, укрил усмихващото си лице в дрипите. Всички те започват да се окуражават с примери за други щастливци, които най-ненадейно са открили нещо изключително ценно по кофите и са успели да отидат "напред". Започват да мечтаят с порозовяло от спирта въображение, прекалено силно, за да не си признаеш, че всъщност си трогнат. И на теб ти се приисква да откриеш нещо ценно някъде, както те в контейнерите. Ще станеш свободен човек и ще можеш да спиш в такъв бекрайнозвезден хотел, където, загледани в звездите, живеят замечтани и безгрижни хора, които...
Засега обаче трябва да решат проблема с фенерчето.
2.
Изоставен строеж в центъра на града. Край него върви нещо като бетонен тунел, отгоре на който стърчи гротесково огромен фотьойл. В началото на тунела се е изхитрил да живее клошар. Забелязваш дрипи, съдрани одеяла и доста кафяви шишенца. Тунелът е нисък, наглед неприветлив и пълен с плъхове, но с огромно предимство - минават тръби от парно...
Заговарям се с обитателя - 44-годишен, около двадесет от тях прекарани в затворите. Огромен мъж, с прекрасна някога физика, но съсипан вече от алкохола. Живее там заедно с циганина Асан. Кракът на Асан е гангренясал, той ходи с патерица, намерена незнайно къде. Лицето му е обрамчено от побеляла гъста брада; напомня на древен пророк и говори с учтивост, каквато не си очаквал.
Проблемите им са познатите. Няма. Нямат нищо от онова, което е присъщо за всички. Ударили са го на най-откровена просия.
За лечение използват единствено алкохол, при това само вътрешно. Макар че и там има някаква подредба - за едни страдания вино, за други бира, а за най-тежките - спирт с вода. Канят се на лято да съберат най-сетне много джанки, от които да си приготвят скъпоценната напитка. Как точно ще стане това, не е ясно, но да дойде лятото първо. Разговорът ще завърши с познатото "Дай за едно кафе". Дума от четири букви, но с пет грешки - вярната е "спирт". Дали в затвора нямаше да се чувстват по-добре?
3.
Извън града, на хълма, попадаш на срутена от дъжд и сняг сграда, някога много посещаван ресторант с бар. Пазещ спомени от прекрасни вечери, влюбени двойки, сватби. Дъждовете и студът са съборили горната плоча, сякаш земетресение. Плочата се е забила в долната, разрушавайки и нея. Стърчат ръждясали железа, които никой не е изтръгнал, защото е безкрайно опасно: във всеки момент може да се досрути. Разглеждаш внимателно, а в носа ти прониква миризма на човешки екскременти - очевидно единствено сегашно предназначение на сградата, и предпазливо слизаш най-долу, където някога е бил барът. Там е подиумът, от който също имаш мили спомени, гледаш местата, където са били цветните прожектори, и възкръсват спомени от време, когато тук е кипял живот. Обвиваш се в разсъждения за преходността на всичко в този толкова кратък живот и се връщаш назад. Оглеждаш последно местата, където са били тоалетните, и точно там, за удивление, в една бивша тоалетна, сред мрак и влага, виждаш нещо изумително - грижливо постлано одеяло, възглавница... Живее човешко същество.
Докато разглеждам леговището му, си мисля за дивите животни, които оцеляват по-лесно. Зад гърба им има ползотворна еволюция от милиони години. А тук, сякаш човекът е вървял в погрешна посока и онова, което е натрупвал, се е превърнало в ненужно бреме.
4.
Рано сутрин е, хубав пролетен ден, разходка в парка. Ръми слабо. Достигам единия му край, там има нов жилищен блок. В пространството около него е непочистено, подивяло и от едната страна обрасло с храсти и дървета. Навлизам навътре в пущинака. Зяпам наоколо и се заглеждам в изхвърлен наблизо мръсен и прокъсан юрган на цветя. В него изведнъж забелязвам с ужас пръсти на човешки крак. Плъзвам поглед с разширени очи и под парцалите откривам очертанията на тяло. Вдишвам въздух през носа, очаквайки да усетя сладникаво тежка миризма, но освен свежестта на краткия сутрешен дъжд - нищо. Изведнъж, пръстите се размърдват, а одеялото се отмята. Показва се рошава глава и брадато лице. Клошар. Оказва се, че тук, сред изхвърлени строителни отпадъци и поникнала рехава гора, под слабия дъжд, досущ като диво животно, спи човек.
Дълго време съм се чудил на невъзмутимостта, с която живеят, избират леговищата си, умират; на отсъствието на каквато и да била следа за ангажимент със света наоколо. Но навярно е така: слизайки надолу и все по-надолу, осъзнаваш как се налага да събличаш постепенно всичко, което някога цивилизацията е наметнала на гърба ти. Докато дойде моментът, когато разбираш, че си само "едно голо, чаталесто животно" - прозрението на крал Лир е видимо и винаги наоколо. То спи в рехавата гора на парка, живее като фантом в изоставена сграда или подрежда кафявите бутилки от спирт в прохода до градските тръби на парното.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
