Интернет изтри цял един свят
София. Наблюдавам пет-шестгодишното мъниче, което се е зазяпало в надпис и мърда устни, явно опитвайки се да прочете какво е написано там. "Прочети го, тате, прочети на глас", окуражава го бащата. "Като на немски ли да го прочета, или като на английски?", пита малчуганът. Надписът всъщност е на български.
Докато в навечерието на 24 май се леят патетични речи за азбуката ни и по села и паланки се връчват призове за грамотност като за извънредно постижение, се сетих за прощъпалника в езика на този малък българин. Дали, когато стане на седем, ще му бъде интересно в първи клас, при положение че вече е надраснал сричането не само на български? Дали, когато стане на 12, ще пише в нета с четворки, шестици и латиница? Дали на 15 ще избере да учи в чужбина - на някой от езиците, които още петгодишен припознава вместо матерния? И най-вече дали въпреки изучаването на три езика още от крехка възраст магията на книгите ще го докосне истински? Все едно на кой език.
Защото животът в езика е удоволствие, което все повече деца не познават. Това няма нищо общо с грамотността - смени се самият комуникационен модел, по който съществуваме. Магията на разказа, традицията на Благолажа, затворена в думите, се смени от визуалното споделяне на клипчета, лайкването и жестомимичното общуване, което ни наложи мрежата.
Една намусена или усмихната иконка заменя цял абзац
от синонимния речник, пълен с нюанси и значения, които лайкващият си спестява. Искаме или не, този процес краде от езика ни повече, отколкото ни се ще да признаем. Докато можеш да опростиш и вместиш емоциите и мислите си в една иконка, шансовете ти да откриеш нови светове постепенно се свиват. И вече ти е непонятно защо дядо Вазов пише "Вслушал ли се е някой досега в мелодията на твойте звуци сладки", след като мелодията вече е от три ноти. И не ти става съвсем ясно с какво точно се гордеем на 24 май - затова и речите на този празник стават все по-помпозни и изпразнени от съдържание, а тайната мисъл на част от говорещите е кирилицата да бъде сменена колкото се може по-скоро от латиница, за да се приобщим напълно към Европа.Това не е жалба срещу нашествието на новите технологии, което смени една грамотност с друга, някак без да усетим. А тъжна равносметка, че в момента затваряме светове, без да си даваме сметка за това.
Усещането за глобалност ни лишава от удоволствието да знаем повече за нюансите на всяка българска дума. Необходимостта да владеем евроклишета потапя опита ни да разкажем автентично нещо свое, тъй като никой няма да ни разбере. И четенето, и животът ни станаха "на бързи обороти", а както казваше един наш писател, именно с книгата идва "бавното" четене - онова, което няма за задача да информира, а да формира. Да изгради свят, който не прилича на действителния, и който можеш да споделиш само със себе си и с най-близките си, не в youtube. И тъй като този модел залязва, утре ще ни е трудно да обясняваме на следващите поколения защо верността към една азбука, толкова различна от онази, на която пише Европа, ни е спасила като народ във време, когато да си верен на буквите си не е било нито лесно, нито безопасно. Защото азбуката не е ценност сама по себе си, а само когато можем да наситим със смисъл думите, изписани на нея. А във времена, когато значителна част от малчуганите "споделят" без език, а държавата за пръв път от 50-те години отново издава учебници за неграмотни възрастни, това е трудно. Буквите отново остават за елита - както е било през Средновековието. Или може би остават за маргиналите - за динозаврите на миналото, което все още държат на своите девет живота в словото.
Неотдавна при връчването на призове за опазването каузата на книжовния ни език един колега каза, че напоследък мнозина използват езика като боздуган, докато той всъщност е рапира. Тънка, гъвкава и заредена с ирония, която не можеш да стовариш върху главата на опонента си. За жалост напоследък в речника ни остана място само за думата боздуган. Която размазва, но не побеждава. Но всеки сам си избира сраженията...
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
