Будителите са имали смелостта да кажат "Не"

За да носим духа им, трябва да спрем да лъжем

В Деня на будителите да свършим простички неща, които да имат смисъл, казва Николай Милчев

Николай Милчев е български поет, автор на десетки стихосбирки, а догодина предстои да излезе първата му прозаична книга „Ябълковият човек“. Дългогодишен преподавател в 195 СУ „Атанас Далчев“.

* 1 ноември не е само история, той трябва да е истината за нас самите
* Най-голям будител ще стане този, който направи дарение, но не за да го дадат по телевизията
* Ако купиш хляб на бедна възрастна жена и чуеш как ти разказва приказка - това е повече от всички библиотеки

- Господин Милчев, как лично Вие възприемате Деня на народните будители - като нещо, въведено формално и административно, или като празник, чийто дух би трябвало да пазим?
- За мен първи ноември все повече е празник извън коридорите и извън портретите. Не че духът на хората от портретите не е вплетен в духа на България- тъкмо обратното. Но аз мисля, че първи ноември все повече трябва да води към тишина и главно към огледало. Бих го казал така - нека да си представим, че портретите на тези будители са огледало, над което ние се надвесваме. А важното е какво виждаме там. Главното е не да видим лицата си, а да се опитаме да видим душите си. Да видим какво е останало от нашите души. Когато едно дете се огледа в това огледало, то за първи път си казва "Ето, това съм и аз". А по-възрастният човек би трябвало да си каже "Наистина ли съм аз това? Това ли остана от мен?" Моята тревога е в това, че този празник остава в коридорите и портретите, а не е в дребните и най-обикновените неща. На този ден може да не направиш нещо кой знае какво, но ако купиш един хляб на бедна възрастна жена и чуеш как ти разказва една приказка, това е повече от всички библиотеки, където би могъл да отидеш. В този ден можеш да отидеш и да купиш една книга от кашон, от човек, който продава на улицата. Но Денят на будителите е този, в който трябва да свършим простички неща, които да имат смисъл. Не са отидем на екскурзия и вечер да пеем патриотични песни. Този ден не е само история, той трябва да е истината за нас самите.
- А ако въпросните хора от портретите се вгледат в нас самите? Какво биха казали?
- Аз не мисля, че съвремието, на което те са били свидетели, се е различавало кой знае колко от нашето. Само че тези наши будители са имали смелостта да казват "Не, така повече не може". Те са крепили нашия дух. От нас сега никой не иска нищо, но нашият подвиг се състои в това да казваме истини. За да носим духа на будителите, трябва да спрем да лъжем. Трябва да спрем да пускаме в небето балони или зари, които са фалшиви. Трябва да погледнем живота такъв, какъвто е, и да имаме сили да му подадем ръка. Да купим книга на някого, или билет на някой, който стои пред филхармонията и иска да отиде на концерт, но няма пари да си купи билет.
- Има ли будители и сега?
- Има ги, разбира се. Те могат да са в училище, но не винаги са учителите. Може да е портиерът на входа, който може да каже на детето "Ела утре с по-дебел пуловер, ще бъде студено". Будител може да бъде жената в стола, която ще помогне на първолака да си изяде храната, или шофьорът на автобус, който ще отвори вратата и ще те изчака, без да псува. Бъдители могат да бъдат дори управляващите, които да спрат да живеят така, все едно сме им задължени за това, че сме живи. Най-голям будител ще стане този, който направи дарение, но не за да го дадат по телевизията. Наистина голям будител е този, който направи нещо добро, но хората не знаят за него и медиите не го споменават. Защото много често точно медиите правят вятър от добрите дела. А този вятърът издухва тези добри дела.
- А как Вашите ученици възприемат този празник?
- Като обикновен почивен ден. Много от бившите ми колеги учители, не се притеснявам да го кажа, също го възприемат предимно като неучебен ден, в който примерно може да се отиде на екскурзия в чужбина. А ако, както и сега, се падне в петък, значи направо имат един удължен уикенд за почивка. Честно да Ви кажа, в Деня на будителите най-много будители можем да намерим в Гърция и Турция.
- Може ли учителите да бъдат будители, като се има предвид административната им заетост? Или бюрокрацията отнема всяко желание за буезителство? Има ли светлина в тунела?
- Светлина в тунела няма, защото, за да се види светлина в тунела, би трябвало след него да има път. А в образованието май няма такова нещо. Ако трябва да дам един пример – секачите например използват коне, които да свалят насолу насечените дърва и някой да се грее с тях. Да, конете могат да свалят два товара, но едва ли могат да свалят пет. Същото важи и за учителите. Електронните дневници не разтоварват преподавателите, нещо повече, едва ли не всеки клас трябва да си назначава техническо лице и счетоводител, който да се занимава с комуникациите. Благодарение на електронния дневник уж комуникацията с родителите е по-бърза, но на практика тя се преекспонира. Всеки родител може да пише по всяка време на преподавателя, а учителят също е човек и има нужда от свой личен живот и време за себе си. Аз се пенсионирах по болест и вече не преподавам, но виждам как съпругата ми, която е учител, до късно нанася оценки, комуникира с родители. Това не е премахване на бюрокрацията, а нещо по-лошо. Същото важи и за администрацията – хората, които говорят, че администрацията е силно подобрена, дали си вярват?
- Напоследък се увиличиха хората, които издават книги. Има ли будители между Вашите колеги, писателите?
- Най-голечите будители между писателите са онези, на чиито книги хората не запсиват. Това в кръга на шегата. Но разбира се, че между писателите има будители – те го правят с книгите си. Страхувам се обаче от едно – да не би стремежът към прожекторите, насочени към някои от така наречените будители, да не изместят голямата им мисия да пишат. Защото някои от тях искат много светлина, много ръкопляскания и все по-малко тишина, в която да пишат. Страхувам се и от юбилеи - например да не решим да честваме сто и колко години от деня на будителите. Защото юбилеите правят от празниците клишета.
- Вие често публикувате свои произведения в интернет, друг тип връзка с читателите ли получавате?
- Аз, поради редица причини, напуснах Съюза на писателите, затова предпочитам с всичките му рискове контактуването с читателите в интернет. Така всеки ден имам възможност да показвам лицето си и словото си там. Правя го, без да очаквам нищо. Правя го, защото знам, че докато някой някъде пие чая си сутрин, може би ще поиска да разбере какво е минало през сърцето ми.
- За първи път подготвяте прозаична книга - „Ябълковият човек“. Как се роди идеята, преди това винаги сте писал поезия?
- Аз никога не съм писал разкази и затова бих казал, че тази идея не се зароди, а скочи върху мен. Бе невъзможно да не напиша тези неща. В продължение на два месеца аз написах тези около 30 разказа, които са като разгърнати стихотворения. Стихотворения, в които се случват неща. Пишех, пропускайки спирката, на която трябва да сляза. Всъщност онова, което ги написа, бяха моите пръсти и въздухът. По отношение на метафорите, те се основават на моя предишен опит. А по отношение на разказаното – на пръстите ми и на въздуха.
- Кога да очакваме излизането на книгата?
- Ако всичко е наред – в началото на следващата година