- Денят на просветителите дава живот на цялата година, казва писателката Здравка Евтимова в специално интервю за вестник "СТАНДАРТ"
- Онова, което не може да се купи с пари, е запазило човечеството
- Талант е и да помогнеш на някого
- Искам да запазя увереността си, че ще се измъкнем от тесния асансьор на страха
- За жалост на преден план е нежеланието ни да се съобразяваме с околните
- Госпожо Евтимова, какво е за Вас Денят на народните будители?
- Този ден е като избор, достатъчно мощен, за да даде живот на всички останали дни в годината. Защото, ако човек го чества еднократно, той не е щастлив. Какво означава всъщност да бъдеш будител? Това означава да си способен да видиш таланта във всеки човек, когото срещнеш. Независимо дали този човек е познат, дали е приятел или съвсем непознат. Убедена съм, че всеки човек има талант. Не говорим само за това, да напише разказ или да нарисува картина. Талант е и да помогнеш на някого, да създадеш модел на рокля, да ремонтираш автомобил. Ако успееш да видиш таланта у един човек, значи ти си негов будител.
- А кои са съвременните будители?
- За мен съвременните будители са тези, които съумяват да дадат кураж и да поощрят дадена общност, че тя разполага с достатъчно сили, за да направи това, което не е мислила, че може да направи. Да вдъхнат гордост във всеки човек, че продължава едни създадени с много труд традиции. Че не е една прашинка, захвърлена някъде на вятъра, а е едно семенце, което носи живот. И независимо къде човек падне по своя житейски път, да може да даде плод. Да може да остави живот след себе си. Не огромна банкова сметка, а да остави едно чисто, неопетнено име, с което неговите потомци да се чувстват задължени да продължат започнатото от човека.
- А има ли дефицит на такива хора днес у нас?
- Може и да Ви изненадам, но не мисля, че има такъв дефицит. В своя живот постоянно срещам хора с огромен потенциал. Но едно е да имаш потенциал, друго е да го използваш. За мое голямо щастие много от хората, които съм срещал, са могли да ми внушат увереност, че мога да постигна нещо. Че колкото по-трудна е поставената задача, толкова по-силна ще стана аз в процеса на нейното изпълнение. Когато срещна млад човек, все още не изградил достатъчно увереност, че може да постигна нещо, се стремя да му внуша следното: "Ти имаш тази сила в себе си. Просто както човек има пръстен, който не носи, и го държи в някаква красива кутия". Способностите са като децата - колкото повече се грижиш за тях, толкова повече те ще укрепват и ще се уголемяват. И смятам, че такова поведение трябва да се подкрепя, защото дава добри плодове.
- Вашият разказ "Кръв от къртица" е част от американска антология за ученици. В него много хора с болка в душата очакват да получат кръв от къртица, докато продавачът продава собствената си кръв. Имаме ли нужда в тези болни времена от кръв от къртица?
- "В тези болни времена"... Човечеството в своята еволюция е преминавало много пъти през такива болни времена. И винаги е оставало човечество. Като не се е разделяло със своята тъмна страна, като под лоша и тъмна страна имам предвид и завистта, и злобата. Но, за голямо щастие, то не се е разделяло и със своята светла страна - с духовното измерение. Моята баба, която можеше да чете само къси думи с по четири-пет букви, казваше: "Щом можеш да купиш нещо с пари, ще го купиш утре, или вдругиден, или след една година, стига да го искаш. Но не всичко може да се купи с пари". Точно това е запазило човечеството след всички болни времена - онова, което не може да се купи с пари. А това е способността да протегнеш ръка на слабия. Или, когато си в по-високопоставена позиция, да не унижаваш подчинения. Да не го съсипваш, защото съсипвайки един човек, съсипвайки духа му, ти съсипваш своя собствен. Това е урокът, който ни преподава болното време, в което живеем. Много ми се иска да го научим този урок. И да излезем по-знаещи, по-можещи, по-здрави и по-сигурни след него.
- Напоследък мнозина твърдят, че след пандемията сме преосмислили ценностите. Вие какво мислите?
- Все още не съм убедена в посоката, в което пандемията ни повежда. В самото начало бях убедена в това, но сега започвам да мисля, че на преден план излиза и друго - нежеланието ни да се съобразяваме с околните. Когато пътувам с късните влакове от София към Перник, забелязвам, че хората масово не носят маска. Затова си мисля, че все още не сме научили този тежък урок, пред който сме изправени. Трябва да осъзнаем, че самотата, на която се обричаме, ако се предадем на болестта, е капан за интелекта. Някои могат да извлекат ползи от този "потоп", да увеличат банковите си сметки, но накрая онзи, който ще се наложи да оправи всичко, най-невинният. Затова нека всички се опитат да спазват висока дисциплина. Другото нещо е себеуважението. Но за да го имаш, трябва да си направил нещо за хората. Чудя се как ли се чувстват хората, които са откраднали и измамили. В първия момент сигурно си казват: "Ах, как преметнах този глупак!". Но в крайна сметка ти премяташ себе си. Ти стесняваш територията на светлината, която Вселената ти е дала. Може да имаш пари, но няма по-беден човек от онзи, който има само пари.
- А какво бихте написали за периода на пандемията? Или може би вече го пишете?
- Започнах наистина да пиша нещо, но на английски, защото ми се стори доста мрачно. И не искам засега да го предлагам никъде - като хвърля поглед назад върху това, което съм написала, малко ме стряска. Ако го напиша, ще го оставя да отлежи дълго време под карантина, защото не ми се иска да чета такъв текст. Но, ако не го напиша, ще се чувствам като човек, който се е качил в твърде тесен асансьор и заседнал между етажите. Докато го пиша, някак си карам асансьора да тръгне и да стигне до вход. Много се надявам, че в това, което пиша, ще има светлина. Но не знам дали ще е така, нито дали ще го споделя и предложа някъде. Искам да запазя увереността си, че ще се измъкнем от тесния асансьор на страха, ще намерим вход, ще излезем по стълбището и ще срещнем приятели. Може би затова го пиша - за да избягна мрака, който понякога ме притиска.
Всъщност това е мрак, който понякога е и полезен, защото чрез него ние оценяваме, че имаме светлина. Че можем да я създаваме и да се борим за нея. Има една прекрасна английска поговорка "Господ създава гърба такъв, че да може да носи товара, предназначен за него". Ние не знаем точно какъв товар е предназначен за нас, но нега работим така, че нашите гърбове, нашите сухожилия и мускули да са достатъчно силни, за да понесат по-голям товар.
- А как реагират чуждите читатели спрямо Вашите творби?
- Реагират различно. В САЩ например след четенето имаше една-две минути мълчание, а после започваха въпроси: "Къде е това? Познавате ли този човек, за който сте писали?" А аз отговарях: "Не, този човек просто си живее в разказа и никъде другаде. Нямам негов прототип". Не говоря конкретно за "Кръв от къртица", а за други разкази. В Китай питаха "Къде точно става това, къде е Струма?" Бяха дошли дори в Радомир да видят къде се развива действието. Питаха къде е кръчмата "Черната котка" от романа "Можеш да се усмихваш в сряда". Люба, която обичаше да чете, им беше най-интересна. Казвах им "И аз не знам как е дошла в главата ми. Не знаеш какво е дошло". А хората ми казваха "Искаме и ние такива случайности".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
