Преди да заговорим за вярата, трябва да прекосим планини от мълчание
Уморих се от политическото и му затворих вратата към себе си, казва Деян Енев
*Християнството не е учение, то е живот
*Господ е дълготърпелив и идва при всеки по различен начин
*Празнуваме масово Великден, но трябва да вникнем в празника
*Кръстих се късно, а неофитството ми започна 10 г. след това
*Опитвам се да осигуря време за творчеството си
- Г-н Енев, напоследък се обръщате към темата за християнството, последната Ви книга е "Християнски разкази". Какво Ви накара да се обърнете към темата и какъв тип читатели очаквате?
- Към християнската тема имам отдавнашен интерес. И този интерес не е специален, а естествен. Просто следвам пътя на собственото си развитие. Кръстих се късно, на 30 години, през 1990 г. Но чак след 10 години започна моето истинско неофитство. Неофитството е много важен период в живота на християнина. Този период не продължава дълго. Това е времето, когато върху човека, тръгнал по пътя на вярата и на въцърковяването, предвид слабите му, още младенчески сили, се излива огромна благодат. После започват други периоди, започва пустинята, започва сухотата. Но аз ще помня до края на живота си онези година-две на моето неофитство. Плод на този период е книгата ми "Господи, помилуй", която излезе през 2004 г. и взе наградата за нова българска проза "Хеликон". Тази книга се посрещна добре от широк кръг читатели. Книжарки са ми казвали например, че книгата особено много се търсела от българи, живеещи в чужбина, които си идвали тук за ваканцията. Те купували по няколко бройки, да има да подаряват. През 2010 г. издадох и един сборник с християнски есета "Народ от исихасти". А изобщо първият ми разказ с подобно послание, макар и решен повече в битов план, беше публикуван още през далечната 1983 г. в сп. "Отечество". Той носеше заглавие "Моят Великден". Новата ми книга "Християнски разкази" е най-пълната подборка на разкази от всичките ми книги досега, които, най-общо, се побират в тази тематика. Има ранни и късни текстове, които, поставени един до друг, зазвучават по нов начин и надявам се, описват пълнокръвно, с художествени средства, много важния за съвременния човек въпрос за вярата, за съмненията, за пътя към нея.
- Бяхте казали, че Ви се иска Ваши книги да се продават и в църквите, когато излезе "Малката домашна църква". Случи ли се това?
- Аз не го казах, както се досещате, сякаш си представям църквата като книжарница. Аз го казах като метафора. Във всеки случай, отец Александър Лашков например направи представяне на "Малката домашна църква" в столичния храм, в който служи. Бях взел 10-15 бройки от книгата, колкото да има. И те свършиха за броени минути.
- Предстои да отбележим Възкресение Христово - според Вас имаме ли достатъчни сетива за този празник, как променя хората той?
- Не може да си изкривим душата и да кажем, че не празнуваме пълноценно Великден. Това е най-големият християнски празник и дните на Страстната седмица, самият Великден и дните на Светлата седмица се отбелязват масово от българина. Добре е обаче да полагаме усилия и всеки според скромните си човешки сили да се опитва все по-дълбоко да вниква в сложната символика и тъкан на празника. Църквата представя в тези дни чрез своите богослужения евангелския живот на Иисус Христос. Но едва когато си дадем сметка доколко лично ни докосва евангелският разказ, ще разберем и докъде сме се изкачили по стълбата на вярата. Защото християнството не е учение, то е живот.
- Има ли у нас дефицит на вяра? И въобще имаме ли сетива за религията? Кога човек се обръща към нея?
- Убедих се - вярата е твърде личен въпрос. Преди да си позволим да говорим сериозно за нея, трябва дълго да сме мълчали, включително и в буквалния смисъл на думата. Преди да заговорим за вярата, трябва да прекосим планини от мълчание. Иначе ще разболеем и вярата си с голямата болест на нашето време - бърборенето за всичко от всички, като не изключвам и себе си от тази категория. Вярата не търпи това.
Бог е дълготърпелив. Той ни чака. Бог пристига при всеки по различен начин, и то многократно. Може да е книга, човек, житейска ситуация. Но когато ние упорито и твърдоглаво, от мързел, от духовно затлъстяване не разчитаме малките сигнали, идва срутването. И тогава, щеш не щеш, ти ще го призовеш от дъното на душата си. Какъв хубав израз - "от дъното на душата си". Бог е там - в дъното на душата ни.
- Немски вестник беше Ви нарекъл "остър критик на политическата действителност в страната". Кога перото Ви се обръща към политическото? И какво най-остро усещате в момента от тази действителност? Накъде се насочва гневът Ви?
- Уморих се от политическото. И му затворих вратата към себе си. Доколкото това е възможно. Знам им и кътните зъбки на политиците. Каквото можах - написах. Издадох две книги с есета, първата от които, "Малката домашна църква", с много остри политически текстове. Сега вече искам само едно - да си чета книгите, които съм си набелязал и натрупал в стаята. И за които все не стига времето. Политическото съм го запратил в килера.
- Какви реакции на хора за Вашите книги са Ви изненадвали - било в положителен, било в отрицателен смисъл?
- Много ценя реакциите на книжарите. Имам една приятелка, Светла, в "Буктрейдинг" на "Ангел Кънчев". Някой път минавам през нейната книжарничка, само ей така, не да търся книга, а да се порадвам на светлината, която излъчва. Или Лора в книжарницата на "Хермес" на "Стамболийски". Стегнато момиче, отговорно, и изведнъж - като се засмее с нейния смях, сякаш някой прокарва ръка през клавишите на пиано.
- Кой е въпросът, който искате някой да Ви зададе?
- Какво остава от живота на човека, когато годините понапреднат?
- И как ще отговорите?
- Остава споменът за младежката сила, ако не си я разпилявал безразсъдно, остават семейната топлина и хубавата книга.
- Върху какво работите сега?
- Опитвам се да работя върху това как да осигуря време за собственото си творчество.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
