ВЪВ В.СТАНДАРТ: Бог ще пре­вър­не дома ни цър­к­ва

Де­ян Енев е ро­ден на 11 ав­густ 1960 г. в Со­фия. За­вър­шил е ан­г­лийс­ка гим­на­зия в Со­фия и бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия в СУ "Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки". Же­нен, с две де­ца. Ра­бо­тил е ка­то бо­я­джия в Ки­но­цен­тъ­ра, но­щен са­ни­тар в пси­хи­ат­ри­я­та на Ме­ди­цин­с­ка ака­де­мия и хи­рур­ги­я­та на IV Град­с­ка бол­ни­ца, пре­сов­чик във во­ен­ния за­вод ЗЕСТ “Ко­му­на”, учи­тел. Дъл­го­го­ди­шен жур­на­лист с над 3 000 пуб­ли­ка­ции  зад гър­ба си Ц ин­тер­вю­та, ре­пор­та­жи, ста­тии, очер­ци, фей­ле­то­ни. Две го­ди­ни е ра­бо­тил ка­то ко­пи­рай­тър в рек­лам­на аген­ция. През 2010 г. в СУ “Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки” е учас­т­вал ка­то лек­тор в кур­са по твор­чес­ко пи­са­не, ор­га­ни­зи­ран със съ­дейс­т­ви­е­то на из­да­те­ля Ге­ор­ги Гроз­дев. През 2012 г. бе лек­тор в юби­лей­но­то пе­то из­да­ние на се­ми­на­ра по твор­чес­ко пи­са­не, ор­га­ни­зи­ран от фон­да­ция “Е­ли­за­бет Кос­то­ва” в Со­зо­пол. Из­дал е двай­сет и три кни­ги.

ЕТО КАКВО КАЗВА В ИНТЕРВЮ ЗА ВЕСТНИК СТАНДАРТ

• Бъл­га­ри­нът има ка­те­го­рич­на ка­то чук фра­за: "И то­ва ще ми­не, тряб­ва прос­то да ко­ри­ги­ра­ме жи­тейс­ка­та си оп­ти­ка
• И кни­га­та мо­жеш да из­пол­з­ваш ка­то ле­кар­с­т­во за усил­ва­не на иму­ни­те­та, каз­ва Де­ян Енев
• Ед­нок­рат­но­то хо­де­не на цър­к­ва на го­ле­ми­те цър­ков­ни праз­ни­ци ня­ма мно­го об­що с вя­ра­та
• Ко­га друг път сме раз­по­ла­га­ли с тол­ко­ва вре­ме, през ко­е­то да пре­гър­нем лю­би­ми­те си за­ни­ма­ния
• Та­ки­ва из­вън­ред­ни си­ту­а­ции са ка­то про­ми­ва­не на зла­то - пя­съ­кът из­ти­ча, ос­та­ват са­мо скъ­по­цен­ни­те къс­че­та

- На­ми­ра­ме се в си­ту­а­ция, ко­я­то всич­ки на­ри­чат без­п­ре­це­ден­т­на и ко­я­то на­пом­ня на всич­ки ро­ма­ни­те със сю­же­ти за чу­ма­та, плюс оба­че но­ви тех­но­ло­ги и со­ци­ал­ни ме­дии. Как­ва е тво­я­та ин­тер­п­ре­та­ция на ста­ва­що­то? Кой е най-близ­ки­ят ана­лог - ли­те­ра­ту­рен или не?

- Да, та­ко­ва не­що не ни се бе­ше случ­ва­ло. Един­с­т­ве­но хо­ра­та над осем­де­сет имат ана­лог в жи­во­та си Ц вой­на­та и ужа­си­те след Де­ве­ти, но то­га­ва те са би­ли де­ца. Мал­ки­те ни бит­ки и нес­го­ди, как­то, впро­чем и уте­хи­те ни, ус­пе­хи­те ни, ра­дос­ти­те ни из­вед­нъж бя­ха по­ме­те­ни от все­мир­на дра­ма. Всич­ки­те ал­го­рит­ми, чрез ко­и­то фун­к­ци­о­ни­рах­ме и ние, и об­щес­т­во­то ка­то ця­ло, бя­ха на­ру­ше­ни. Но тък­мо за­то­ва все по-мъд­ра и по-мъд­ра ми се стру­ва ми­съл­та чо­век от сво­я­та мъ­нич­ка чо­веш­ка кам­ба­на­рия да се опи­та да на­ме­ри гра­див­но­то в но­ва­та си­ту­а­ция. А не да се вай­ка за от­не­то­то. Доб­ре. Ка­ран­ти­на. Из­вън­ред­но по­ло­же­ние. Но ко­га друг път сме раз­по­ла­га­ли с тол­ко­ва вре­ме, през ко­е­то да пре­гър­нем лю­би­ми­те си за­ни­ма­ния. Ни­ко­га. Чо­век не тряб­ва да се из­мъч­ва за то­ва, ко­е­то ня­ма. А тряб­ва да се опи­та да се рад­ва на то­ва, ко­е­то има.

И кни­га­та мо­жеш да из­пол­з­ваш ка­то ле­кар­с­т­во за усил­ва­не на иму­ни­те­та.

Пре­ди 8 го­ди­ни из­ле­зе на бъл­гар­с­ки ро­ма­нът “Пъ­тят” на Кор­мак Мак­кар­ти. То­ва е ед­на смра­зя­ва­ща ан­ти­у­то­пия, пред ко­я­то днеш­ни­те ни тер­за­ния из­г­леж­дат нап­ра­во ка­то пи­е­не на чай. Спе­ци­ал­но ис­кам да от­бе­ле­жа стра­хо­ви­то-ве­ли­ко­леп­ния пре­вод на Ста­ни­мир Йо­тов. Впро­чем, ето част от ду­ми­те на кри­ти­ци­те за нея:

“Пъ­тя­т” е раз­тър­с­ващ раз­каз за вре­ме­то, ко­га­то ци­ви­ли­за­ци­я­та и при­ро­да­та са мър­т­ви. Ба­ща и син пъ­ту­ват през из­пе­пе­ле­на­та Аме­ри­ка на юг към оке­ан­с­кия бряг  дни, ме­се­ци, го­ди­ни. Ни­що не пом­ръд­ва сред опус­то­ше­ния пей­заж ос­вен но­се­на­та от вя­тъ­ра пе­пел. Те имат са­мо дре­хи­те на гър­ба си, ос­къд­ни за­па­си хра­на и един пис­то­лет, с кой­то да се бра­нят от вар­вар­с­ки­те шай­ки ка­ни­ба­ли по пъ­ти­ща­та. Но за­ло­гът на то­ва пъ­ту­ва­не не е са­мо тях­но­то оце­ля­ва­не, за­що­то мъ­жът и мом­че­то но­сят огъ­ня на це­лия чо­веш­ки род и съд­ба­та на це­лия свят за­ви­си от ба­лан­са на без­на­деж­д­на­та им ми­сия."

“Дей­ли Мейл” пък въз­к­лик­ва: “Про­за­та в та­зи кни­га е тол­ко­ва кра­си­ва и су­ро­во сдър­жа­на, че се че­те ка­то про­ро­чес­ко ри­да­ние. Из­к­лю­чи­те­лен раз­каз за чо­ве­чес­т­во­то в ру­и­ни, кой­то всич­ки ние тряб­ва да про­че­тем."

- От как­во, спо­ред теб, е по-го­ле­ми­ят страх Ц от ви­ру­са или от на­ла­га­ща­та се со­ци­ал­на изо­ла­ция и не­си­гур­ност­та за бъ­де­ще­то?

- Бъл­га­ри­нът има ед­на ка­те­го­рич­на ка­то чук фра­за, ко­я­то в ге­ни­ал­на­та си прос­то­та мо­же да бъ­де на­то­ва­ре­на и с фи­ло­соф­с­ко зву­че­не – “и то­ва ще ми­не”. Прос­то се ис­ка мал­ко да ко­ри­ги­ра­ме жи­тейс­ка­та си оп­ти­ка. В сбор­ни­ка си “Ди­ви раз­ка­зи” Хай­тов има един раз­каз – “Страх”. За един лес­ни­чей, кой­то при оби­кол­ки­те си в пла­ни­на­та на­ми­ра под­с­лон за през нощ­та в прис­т­рой­ка­та до сел­с­ка­та джа­мия. Ця­ла нощ слу­ша ня­как­во гро­мо­ле­не на та­ва­на, ко­е­то го хвър­ля в не­чо­веш­ки страх. А на сут­рин­та, по ви­де­ло, ко­га­то прис­ти­га хо­джа­та, се раз­би­ра, че то­ва са плъ­хо­ве, ко­и­то тър­чат сред стру­па­ни­те го­ре оре­хи. И при нас ще ста­не та­ка. Ко­га­то дой­де най-сет­не “де­нят” на не-ка­ран­ти­на­та, ще ви­дим, че не е би­ло тол­ко­ва страш­но. Ко­е­то не оз­на­ча­ва, че се­га тряб­ва да се от­пус­ка­ме и да бъ­дем бе­зот­го­вор­ни.

- Как мо­жем да се спра­вим със стра­ха? Как се спра­вяш лич­но ти, ако из­пит­ваш та­ко­ва чув­с­т­во?

- Аз раз­по­ла­гам с един ог­ро­мен, па­ра­ле­лен свят - то­зи на кни­ги­те. И той ме це­ри от мно­го не­ща.

- Как­ви спо­ред теб са въз­мож­ни­те ре­ак­ции, ко­и­то мо­жем да очак­ва­ме? Да­ли та­зи си­ту­а­ция мо­же да ни по­мог­не да пре­ос­мис­лим жи­во­та си?

- Със си­гур­ност. И в чис­то чо­веш­ки план, и на ни­во се­ри­оз­ни ана­ли­зи. Та­ки­ва из­вън­ред­ни си­ту­а­ции са ка­то про­ми­ва­не на зла­то. Пя­съ­кът се из­ти­ча и ос­та­ват са­мо злат­ни­те къс­че­та.

- Ед­ни от най-го­ле­ми­те ли­те­ра­тур­ни шедьов­ри са би­ли съз­да­де­ни точ­но за или през по­доб­ни вре­ме­на. Как би из­г­леж­дал тво­ят “Днев­ник на чу­ма­ва­та го­ди­на”? Или мо­же би - кой е най-пред­по­чи­та­ни­ят от теб текст, най-бли­зък до тво­е­то све­то­у­се­ща­не?

- “Из­ко­път” и “Джан” на Ан­д­рей Пла­то­нов - с не­го­ви­те стран­но опъ­на­ти зна­че­ния на ду­ми­те, опис­ва­щи по уди­ви­тел­но то­чен на­чин чо­веш­ка­та съд­ба, по­пад­на­ла сред го­ле­ми­те ка­так­лиз­ми на вре­ме­то. “Го­ла го­ди­на” на Бо­рис Пил­няк, ха­о­ти­чен текст, пъ­лен с би­се­ри. Изоб­що, по из­не­над­ващ на­чин на­ше­то бъл­гар­с­ко “се­га” ми на­вя­ва ана­ло­гии с об­с­та­нов­ка­та в Ру­сия след ВОСР. Ге­не­ра­ли, КПП-та, бло­ка­ди, ука­зи, слу­хо­ве, ко­мю­ни­ке­та, ща­бо­ве.

- Ти си един от мал­ко­то ав­то­ри на раз­ка­зи с хрис­ти­ян­с­ко съ­дър­жа­ние. Мо­же ли в мо­мен­та да ни спа­си вя­ра­та? И Бог ли ни под­ла­га на из­пи­та­ние, или ние от­во­рих­ме ку­ти­я­та на Пан­до­ра?

- Твър­де мно­го уп­раж­не­ния на те­ма Бог и Цър­к­ва се по­я­ви­ха на­пос­ле­дък. В еди­ния край на ко­ор­ди­на­та­та са от­к­ро­ве­ни­те ху­ли, в дру­гия край - фа­на­тиз­мът. Вя­ра­та е труд, про­цес, уси­лие. Ед­нок­рат­но­то хо­де­не на цър­к­ва на го­ле­ми­те цър­ков­ни праз­ни­ци ня­ма мно­го об­що с вя­ра­та. От дру­га стра­на, нас­то­я­що­то по­ло­же­ние е чу­дес­на ин­дул­ген­ция за “топ­ло-хлад­ни­те” хрис­ти­я­ни с тех­ния вкус пре­ди всич­ко към ком­фор­та. Ще ка­жа та­ка - има дос­та­тъч­но мно­го чу­дес­ни и ра­зум­ни ено­рийс­ки све­ще­ни­ци, ко­и­то съ­об­раз­но го­ле­ми­на­та на хра­мо­ве­те, в ко­и­то слу­жат, ще да­дат най-точ­ни­те съ­ве­ти. Не­ка, пре­ди да ко­мен­ти­ра­ме, да се вслу­ша­ме в тех­ни­те съ­ве­ти.

- И в съ­що­то вре­ме - как гле­даш на упо­ри­тост­та на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва да про­дъл­жи със служ­би­те, ко­га­то дру­ги ги от­ме­ни­ха?

- С го­ля­ма ле­ко­та за­поч­нах­ме да кри­ти­ку­ва­ме ин­с­ти­ту­ция, ко­я­то е на бли­зо 2 000 го­ди­ни. Ос­т­рим джоб­ни­те си нож­че­та вър­ху ней­ни­те зи­до­ве, ко­и­то не са се пок­ла­ти­ли през тол­ко­ва мно­го ве­ко­ве.

Нав­ръх Ве­лик­ден сам Бог от­мес­т­ва теж­кия ка­мък на все­кид­не­ви­е­то от сър­ца­та ни и ние мо­жем да раз­бе­рем кое е прах и пе­пел и кое - би­сер.

Пре­ди дос­та го­ди­ни до ед­но край­път­но па­рак­лис­че за­бе­ля­зах чо­век, кой­то мно­го със­ре­до­то­че­но из­п­ра­ща­ше с пог­лед от­ми­на­ва­щи­те по пъ­тя ко­ли, а сет­не драс­ва­ше не­що в ед­но теф­тер­че. Спрях, от­бих ко­ла­та, вля­зох в па­рак­лис­че­то. Вът­ре има­ше ня­кол­ко книж­ни икон­ки, свещ­ник и све­щи на пок­ри­та­та със сел­с­ка пок­рив­ка ма­сич­ка. За­па­лих си све­щич­ка, а пос­ле из­ля­зох при чо­ве­ка от­вън. Как­во пра­виш, по­пи­тах го. Броя доб­ри­те хо­ра, ка­за той.

Всич­ко бе­ше яс­но. Чо­ве­кът бе на­ме­рил тих прис­тан на ти­ха­та си лу­дост.

Но с го­ди­ни­те то­зи чо­век не ми из­ли­за от гла­ва­та. Луд ли бе­ше на­ис­ти­на? И кой всъщ­ност бе той?

- Ка­къв ще бъ­де та­зи го­ди­на Бъл­гар­с­ки­ят Ве­лик­ден?

- Все съ­щи­ят. Но та­зи епи­де­мия нав­ръх Праз­ни­ка на праз­ни­ци­те от­к­рои по без­с­по­рен на­чин важ­ни­те не­ща в жи­во­та ни - и ед­но­то от тях е се­мейс­т­во­то, а дру­го­то - цър­к­ва­та. Прос­то та­зи го­ди­на мо­же би мно­го по-от­чет­ли­во Бог, по ве­ли­ка­та си ми­лост,  ще пре­вър­не и се­мейс­т­ва­та ни в мал­ки до­маш­ни цър­к­ви.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com