Расизмът по дефиниция е предразсъдък, основан на идеята, че човешките раси имат физиологични особености и ярко изразени характеристики, които предопределят тяхната култура и способности. Така се стига до брутална дискриминация, за която примери има много по целия свят. Българите се бием в гърдите, че никога не сме били расисти, дори само по исторически причини. Напливът с бежанци обаче показа, че май не разбираме другите и не искаме да свикнем с тях. Когато българин се озове като турист в Ню Йорк, той не смее да гъкне на фона на десетките раси пред теб, натикани в метрото. Когато обаче това се случи в софийския вагон, нашенци стават нецивилизовано нетолерантни.
Бежанските лагери и драмите в тях се превърнаха в топ новина за всички медии през последните седмици. Дори засенчиха простотиите в парламента.
Какво обаче стои зад кадрите с немотията, глада и босите крака на семействата, избягали от войната в Сирия? Това, което ние не виждаме, е болката в сърцата на тези хора. Не я виждаме, защото не ги разбираме. Не ги разбираме не само защото не говорим техния език, а и защото сегашните ни поколения не са се озовали в такъв кошмар. Да сме гонени от собствената си държава и пред очите ни да загиват от бомби и куршуми най-близките хора. Трябва да си минал през този ад, за видиш по съвсем друг начин бегълците,
нарочвани за терористи и крадци.
Отделен въпрос е, доколко държавата успява да се справи с неспиращия поток бежанци.
По-същественият въпрос е защо усилията да се помогне на тези хора не срещат достатъчно разбиране от обществото?
Въпреки клишетата за етническата толерантност много българи явно не харесват различните.
За ненавистта към ромите мотивите се дъвчат отдавна - крадат, мързеливи са и т.н. Сега изведнъж мургавите ни сънародници бяха забравени, за да се излее омразата върху бежанците. Много от тях от години живеят в общежитията в "Овча купел", непосредствено до Нов български университет.
Вълната от Сирия обаче изведнъж ги превърна в трън в очите на столичани. Вървят слухове за бум на кражби, за тормозени девойки и други страхотии. Никой не пита как тези клетници са оцелели, а ги гледа подозрително как се мотаят на пазара. А на чаша ракия се сипят ругатни, защо нашата държавата дава пари за тях, вместо за пенсионерите ни?
И вместо да се опитаме да ги разберем, ние ги караме да се чувстват виновни за това, че са се спасили, че са оцелели. Защото може и да се окажат прави някои хора, които твърдят, че има сред бегълците членове на терористични клетки. Но дали това означава, че трябва да им слагаме етикет "бомба с часовников механизъм" за всяка крачка и всеки поглед? Защото този механизъм може да започне и обратно броене - това на омразата.
Нека не сме ние тези, които ще мразим. Нека поне веднъж сме тези, които обичат.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
