Младите имат своя начин да ценят родната азбука
На днешния 24 май поетесата и публицист Мирела Иванова ще произнесе слово пред паметника на Кирил и Методий пред Народната библиотека, която носи името на светите братя. От 17 часа ще раздава автографи на Панаира на книгата - на щанда на "Хермес", с чийто знак е премиерната й книга "Площад България". В томчето, представено на 11 май, са събрани най-представителните, провокативни и прозорливи текстове на Мирела, писани през годините за радио "Дойче Веле". Пред "Стандарт" тя коментира днешния празник и словото като призвание.
- Мирела, имате рожден ден на 11 май, празника на Кирил и Методий по църковния календар - мислите ли, че още при появата ви на бял свят съдбата е дала знак, че ще ви обрече на писаното слово?
- Защо да не си признаем, че всеки писател се стреми или изкушава да си изгради лична, съдбовна митология, да обозначи пътя си с неслучайни знаци, да осветли едни събития от биографията си, а други да остави в сянка? Да не мислите, че аз правя изключение. Не, естествено - и как тогава да не се "възползвам" от рождената си дата? Толкова озарен е празникът на светите братя Кирил и Методий, толкова преизпълнен с дух и слово, с висока символика, че е невъзможно да не ме е белязал и дори предопределил да се посветя на думите. Но струва ми се един-едничък знак не е достатъчен, пък било то и тъй категоричен - затова непрекъснато се опитвам да окръглям целостта от смисли, събития, опит, жестове, хора и книги, които да омилостивяват моята посветеност. Да ме окуражават, да ме държат изправена. Защото нима е лесно да бъдеш писател - при това посочен от мига на своето раждане, от самото начало? Шегата настрана, но изобщо не е.
- Кое е най-важното послание, което ще изпратите днес към публиката около паметника на светите братя пред Народната библиотека?
- Иска ми се моето послание да прозвучи като похвално слово и страстна молитва едновременно за българския език. Българският език е многоказващ, с чувствена мелодичност, експресивен, необятен в нюансите си, щедър откъм възможностите, които ни дава. Шлифовал в развитието си непредставимо красиви, одухотворени, неостаряващи думи. И най-същностното: той е нашата памет. Съхранил ни е дори в страшната и почти безписмена петвековна тишина. И помислете само каква първозданна чистота и какъв дивен трагизъм са опазили народните песни, от какъв бездънен и извечен промисъл са пронизани думите им, предавани от уста на уста...
А съвсем лично и извън всяка празничност ще ви призная колко ме боли, като слушам как българският език се разпарчетосва на множество съскащи, груби, безцеремонни езици. Как оглупява и се свива до двеста убоги или банални израза. Как се разгражда в нормите си и високата си книжовност, как се циментира в тъповати административни клишета и олеква от политиканстваща кухота.
- Мислите ли, че съвременните поколения са наясно с уникалността и световното значение на азбуката ни?
- Не съм убедена, че младите хора знаят това, което ние очакваме от тях да знаят. Едва ли се замислят над знаменателния факт, че Кирил и Методий създават, а сетне и отстояват четвъртата в света азбука. Че не по-малко величествено е и обречението към това духовно дело на техните ученици. Но съм сигурна, че младите хора днес, и особено мислещите сред тях, се отнасят със съкровена обич и с трепетна почит към уникалността на азбуката ни. Че я осъзнават като специален подарък. Открили са своите, характерни за поколението и по-прагматични, отколкото би ни се искало начини да ценят значението на нашата азбука.
- Как бихте описали българската култура днес, навръх 24 май?
- Българската култура ли? Трудно би могла да бъде приведена под общ знаменател - най-вече защото е жива и жизнена въпреки обстоятелствата. Тревожна, самотна в усилията и успехите си понякога, еклектична в размитите граници между висока и масова. Само времето обистря картината.
- От текстовете ви в "Площад България" може да се научи много за нашенеца, но истините са по-скоро горчиви - кои са пролуките, през които изтича националната енергия?
- Много се радвам, че от "Хермес" "наместиха" творбата ми в една от най-авторитетните си поредици. "Площад България" е неправдоподобно лична, събрана и подредена в памет на татко книга. А едновременно с това - публицистична, с избрани текстове, писани за "Дойче Веле" всяка седмица от 2003-а до днес. Възникнала е значи в протяжността на годините, през които се смениха какви ли не правителства и визии за национално развитие, надежди и очаквания за чудо. Извършиха се най-вече на думи десетки колосални реформи. Разгубиха се по света близо два милиона българи. Израснаха две поколения маргинализиращи се безделници. За пролуките, през които изтича - и изтече - огромна национална енергия има безброй обяснения. Винаги съм се стремила да мъкна вода от девет кладенци, ще опитам и сега. Представата ни за свободата бе твърде наивно-романтична. Липсваше ни опит, ако щете и интуиция - какво да предприемем със себе си и страната си, накъде да се устремят градивните ни сили, къде да сме полезни със знанията си в едно време, което разсече живота ни на две. Махалото на историята се бе залюляло толкова страшно от едната крайност в другата, че изпосъбори де що имаше: режими, биографии, стопанство, обществени системи, взаимоотношения. Е, не ви ли хрумва колко пролуки се отвориха при този екстаз на разрушителността и демонтажа. Привидно започнахме от нулата, от гола поляна - но със същите хора и със същите грандиозни и дребни шмекерлъци, оцеленчески стратегии. На определени места и в определени моменти имах чувството, че се връщаме в предмодерността. А дали при тези толкова врящи и кипящи обстоятелства се е променил българинът, дали са се променили страховете и копнежите му, нагаждаческата му тяга и жилавия му стоицизъм е отговор, съставен от безброй лични отговори. Твърде сложен с други думи.
- В крайна сметка, според вас, къде е заровено българското куче?
- Заровено е вътре в нас, точно между тъмната и светлата ни половина.
- Дали някога ще излезем от прехода?
- А не сме ли излезли?
- Професор Михаил Неделчев ви нарича "Тъжен, яростен, смеещ се през сълзи свободен човек". Свободни ли са артистите тук и сега? Защо политиците не желаят да чуят гласа им?
- Професор Неделчев написа прекрасна студия по темата "Защо поетът пише публицистика", публикувана вместо послеслов в книгата ми. И тъкмо днес, на 24 май, е подходящият момент да му благодаря още веднъж. Той е от примерите за свободомислещ и свободен интелектуалец. Непременно ми се иска да припомня и друго име - на Радой Ралин, който бе своеобразна институция на истината и свободата в твърде "неподходящо" време. Свободата е състояние на духа. Избор на твореца и артиста и, разбира се, има висока цена. Невъзможно е да сме абсолютно свободни в живот, който е конкретен, "тесноват и бесноват", изисква да сме налице всеки ден и миг. Но бихме могли да опазим достойнството си, неподчинимостта си на политическото и плискащата се отвсякъде пошлотия и така да съхраним и дарбите си.
- Смятате ли, че ако Иван Вазов беше станал, примерно, министър-председател, участта на България щеше да бъде различна?
- Дори не бива да си представяме, връщайки се назад, че Иван Вазов би могъл да стане министър-председател: та той провиди и промени България в слово, сътвори българския космос, понесе най-големия и тежък кръст - да бъде наш национален писател. Затова си и стои неотместим като Балкана и стиховете му "и свойто битие изцяло слях/ със битието на народа" трептят като аура над българската общност.
- Какви чувства трябва да ви споходят или какво трябва да се случи, за да седнете и да пишете стихове?
- Всеки път е различно: поезията е мистична и необяснима. Носи се из най-високия и разреден въздух. Приема различни лица, предизвиква те с любов, вдъхновява те с раздяла.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
