Ден като всеки ден. Сутрин репетиция, след обяд пак, вечерта - представление в операта, след него, около полунощ, отново на сцената, но вече на вариетето. И така тридесет години. След всичко това остават: чувството, че животът ти не е минал напразно, щастието, че си правил това, което си искал, болното коляно и още няколко травми, спомените за хора, с които и светът се гордее, 357 лв. пенсия, една папка с награди и бронзов медал от балетния конкурс във Варна, учениците, които не забравят да се обадят, независимо в коя точка на света са, тъжният извод, че понесен от вихъра на любимата си работа, замаян от сцената и аплаузите, не си се спрял да родиш дори едно дете.
Но поне се натанцувах. Изиграх всичко. Нищо не пропуснах. Това заключение оправдава трънливия път, болката, всичко, което премина покрай голямата балерина Нина Петровска. И тя не го взе.
Един мил съсед часовникар плаща първите няколко вноски на малката Нина за танцувалната школа към читалище "Георги Димитров". Мъжът погледнал през лупата си, казал: Балерина? Сериозно? И дал парите. Всичко се вършело в пълна тайна. Най-вече от майка й.
Двете дъщери Анета и Нина бяха голямото богатство на вдовицата. Тя основателно трепереше над тях. Да не им се случи нещо лошо. Нина се страхуваше, че ако майка й научи за тайните й занимания, може да я спре. В крайна сметка тайната е разкрита, истината излиза наяве, а от едно енергично скъсано перде майсторката модистка ушива първата артистична рокля на дъщеря си.
За бъдещата артистка операта е като храм. Тя често се спира пред внушителните й колони. Възхищава се на гордите, с феерични походки красавици, които отварят тежките й врати и влизат като в своя дом. Един ден вижда съобщение: Обявява се конкурс за балерини. Нищо повече не я интересува. Явява се, печели и чак тогава разбира, че кастингът всъщност е бил за русенската опера. Но жребият е хвърлен. Майка й със сълзи на очи я моли да не тръгва. Гони рейса и я кара да слезе. Още по-объркани са край Дунав. Новата балерина е само на 16 години, още няма паспорт. Въпреки това я назначават и пращат във вечерната гимназия. Да се доизучи.
При първото си явяване на престижния балетен конкурс във Варна Нина Петровска стига до трети кръг. Журито е изненадано. Кое е това момиче? Откъде дойде? Не го познаваме. Не сме го виждали в балетното училище. Михаил Баришников, бъдещото световно величие, печели надпреварата при мъжете.
Четирите русенски сезона отлитат за миг. Нина вече е в балета на софийската опера и ще остане в елитния ни театър още 26 години. С него тя ще обиколи света. Ще бъде на една сцена с най-великите гласове на България. За танците на "Княз Игор" представена в "Гранд опера" в Париж, критиците ще напишат: "Сцената се тресеше от техните стъпки и удари." А след последния акорд публиката, станала на крака, дълго ще аплодира.
През 1969 г. Нина Петровска е в Ленинград. В прочутия Кировски театър тя се подготвя за предстоящия балетен конкурс с Москва. Оцветеният в синьо артистичен храм прелива от аристократизъм. Тя се учи от най-добрите. Основателно е смутена от величията. Голямата Дудинска я успокоява: Как мислиш, че след Шаляпин, никой ли не трябва да пее...
Една вечер, след спектакъла на "Дон Кихот" изпълнителят на ролята на Базил, звездата на трупата Валери Панов и прошепва: Тръгвай, вземаме балета и ще отидем в една мазе. А там ще видиш кой ще дойде. Мястото, където попадат, е по-точно склад. Посетителите са насядали по земята. Няколко баби ги черпят с варени картофи. Това са същите тези почитателки на изкуството, които по традиция чакат артистите пред задния вход на театъра, за да ги нахранят. И така след всяко представление. Носят паничка супа, ябълка, кой каквото има. Даряват любимците си с любов.
Градуса на веселие в мазето расте, когато на вратата изведнъж застава самият Владимир Висоцки начело на бохемската си свита. Сякаш Слънцето влезе, спомня се забележителната среща Нина. Висоцки поздравява всеки поред. Стига до Петровска и пита: А вие откъде сте? България. А, ти си наша. Ние сме братя - прегръща я и хваща китарата. Концертът продължава до сутринта. Всичко изпято и казано е записано, а голямата магнетофонна ролка, заедно с един набързо нарисуван портрет на Нина, отлитат за България. Пази ги и до днес.
На конкурса в Москва Петровска се представя с Аврора от "Спящата красавица". Тази роля обикновено се изпълнява от по-дребни на ръст артистки. Нина, макар доста едра, поема риска. Болшой театър е препълнен. В журито е прочутата Мая Плисецкая. След изпълнението си българката тръгва към асансьора. Посяга към копчето, когато някой хваща ръката й. Обръща се и не вярва на очите си. До нея е самата Плисецкая. Красива, божествена. Тя прегръща младата си колежка и казва: Кой твърди, че ние не можем да играем Аврора. Ето, с теб си приличаме. И ти успя.
Да запалиш факела
Днес не мога да танцувам заради възрастта, коляното, а и няма защо, усмихва се Нина. Но тя пак е в балета. Много хора искат мнението ми. Кажи, настояват. Старая се да бъда почтен критик. Нашето изкуство е елитарно и безсмъртно. Вярно е, че сега родителите не са склони да насочват децата си в една професия, която е тежка, съсипва здравето и е зле платена. Но упоритите успяват. Хубаво е някой да ти признае, че ти си му дал старта. Ученикът не е съд, който да бъде запълнен, а факел, който да е запален. Дори и да не станат балерини, моите момичета печелят. Защото ще влязат в живота красиви.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
