София. Утре е 19 февруари - денят, в който почитаме паметта на Васил Левски. На този ден дори политиците би следвало да забравят за своите ежби и различия. И заедно с обикновените граждани да застанат с венци и цветя пред паметниците, бюстовете и барелефите на Апостола по градове и села и да помълчат. И ако все пак държат реч - защото един политик не може да не държи реч, - думите им да звучат еднакво. Само че определени партии и организации не се посвениха да превърнат - или поне да се опитат да превърнат - дори национална светиня като Левски в своя запазена марка - от отдавна забравената БНРП до нейния днешен наследник - "Атака". Чийто лидер утре отново ще раздава оценки от негово име. Националистите формално имат най-голямото право да се смятат за наследници на Апостола - нали се е борел против турците? Само дето призиви от рода на "Турците във Турция!" и
"Циганите на сапун!"
нямат нищо общо с възгледите и заветите на Левски. Друг е въпросът, че ромската престъпност реанимира идеите на Фюрера.
По друг начин обаче стоят нещата с мечтата на на Апостола за чиста и свята република. Днешна България, за съжаление, е на светлини години от този идеал. Наистина, идеалите са идеали, именно защото са трудна достижими. Да не кажем непостижими. Но видимото нежелание на политиците поне да демонстрират някакво усилие за постигането им основателно вбесява хората. И те търсят опорни точки за моралното аргументиране на протеста си в лица от миналото. И тук вече става пълна бъркотия. По време на различните шествия с националистически уклон портретите на великия републиканец Апостола мирно съжителстват с княз Александър Батенберг и цар Борис III, генерал Христо Луков - с капитан Димитър Списаревски. А измислените изображения на старите български ханове - с Хаджи Димитър, Раковски и дори Никола Вапцаров. Футболните агитки пък направо
стигат до абсурдното кощунство
комбинирайки лик на Левски с нацистките свастики.
Причините за тази бъркотия в главите на хората е една - недопрочетената докрай нова българска история. Още от 1989 г. тя бе превърната в истинско бойно поле между сини и червени. Първите отричаха тотално всичко, случило се в след 1944 г., и идеализираха "доброто старо време" на Царство България. Вторите бранеха също толкова яростно въпросния период, без да отстъпват и на йота от доктрината за "монархофашизма" или от етикета "чорбаджии-изедници". Да не говорим за оценките за Септемврийското въстание от 1923 г. или за датата 9 септември 1944 г., които отново предизвикаха толкова бурни дебати миналата есен.
Абсолютна истина няма. Дори Христос се е въздържал от отговор на въпроса на Пилат: "Но що е истина?", защото Спасителят е знаел, че историята не е черно-бял филм. И че нейните герои (със съвсем редки изключения, които само потвърждават правилото) не са или само ангели, или само слуги на Сатаната? Някога мрачният екзистенциалист Албер Камю бе казал, че историята е най-безсмисленото занимание на света. Авторът на "Чужденецът" и "Чумата" обаче определено не прав. Защото друг негов не по-малко знаменит сънародник, Огюст Конт, бе писал, че човечеството се дели на живи и мъртви. Като мъртвите са много повече от живите и
ги "държат за гърлото" с всички митове
и заблуди за миналото, през което са живели.
Това не философска метафора, а жива реалност, на която сме свидетели през тези дни. И за да се отърсим колкото се може по-скоро от нея, трябва наистина да прочетем отново и да осмислим близкото си минало и неговите герои. Без гняв и с разум, както гласи латинската сентенция. За да намери най-сетне нацията себе си.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
