Антон Радичев е сред любимците на българската публика. През 1974 г. завършва актьорско майсторство и веднага става част от трупата на Народния театър "Иван Вазов". Участвал е в над 40 филма, сред които "Маневри на петия етаж", "Оркестър без име", "Под игото", "Хотел Централ", "Търг", "Щурец в ухото", както и в култовото шоу "Клуб НЛО". През 2002-ра издава албума "Къса ми се сърцето". Сега участва в сериала на НТВ "Етажна собственост", както и в редица постановки на Народния и на много други театри.
- Къса ли ви се още сърцето, господин Радичев?
- Да, от много неща, но вече гледам сърцето ми "да се къса" само в хубавия смисъл на думата. Опитвам се и до днес да веселя хората. Не искам да се занимавам с политика. Опитвам се да съм позитивен човек. Иначе преди аз да вляза в "Клуб НЛО", там бяха Велко Кънев, Павката Попандов и Жоро Мамалев. След това се появихме и ние - Мария Сапунджиева, Чочо Попйорданов, аз. С нас тръгна и Митко Рачков. Имахме девет автори и обсъждахме всичко актуално за момента, затова и предаванията ни бяха истински. При нас нямаше вулгарност и груб хумор, въпреки че правехме неща, свързани и с политиката, и с живота на хората, но бяхме едно деликатно и семейно предаване.
Имахме много хубави песни, които ги запя цяла България. И това ни радваше. Мисля, че сега няма шоу с такъв висок рейтинг. Хората ни чакаха с нетърпение пред екрана да седнем заедно, все едно сме с тях, да си сипят "ракийката", салатката и да си поживеят с нас един час.
- Може ли един актьор да бъде само "сериозен", или само комичен?
- Има такива актьори, които са само сериозни, както се казва, но на всички тях много им се играе комедия, защото комедията е едно от най-трудните неща. За нея трябва да носиш в себе си чувството за хумор, но и мярката. Много хора се опитват, но не им се получава. Това не се учи нито във ВИТИЗ, нито никъде, трябва да го имаш - излъчване, обаяние, чар.
- Как един актьор оцелява в ежедневието, след като у него живеят едновременно и Ромео, но и Големанов например? Той не губи ли себе си?
- Според мен - не. Поне за мен е така. Страшно много роли съм изиграл в Народния театър, канили са ме и на други места. Например участвах в пет пиеси в частния театър на Искра Радева, сега Ириней Константинов ме покани в театър София за "Суматоха" на Радичков. Малко преди представлението забравям за всичките си проблеми, влизам в пиесата, в образа, който съм създал. И така е до края на представлението, след което пак се захващам с моите проблеми и пак съм си нормалният човек. И тук искам да вметна, че заплащането на актьорите в България не е сериозно. Но поне мен ме правят щастлив аплодисментите и радостта, която доставям в салона. Това ме кара да се чувствам човек, който е направил нещо за хората, а го правя много често и тогава усещам дъха на публиката. Много пъти ми се е случвало да съм болен и с температура на сцената - но отиваш, играеш, след това си взимаш хаповете и чайовете и заминаваш да се лекуваш. Това е животът.
- Да ви върна към малко по-лични спомени. На един 9 септември в началото на 90-те години се появихте с пилотска униформа на култовия тогава къмпинг "Веселие" до Созопол в доста известна компания - Иван Славков, Румен Петков, Иван Гарелов... Какъв беше случаят тогава?
- Да, това ми е чудесен спомен. Снимах се в "Небе за всички", ролята ми беше на борден инженер на "Ту-154". Иван Иванов беше командирът на самолета. Тогава снимахме в Зимбабве - водопада Виктория, в Тунис, в Унгария... Това е филмът, с който най-много съм пътувал. С другите ленти ходехме по гори, по села, по паланки из България. Голяма част от филма се спонсорираше от тогавашната авиокомпания "Балкан". Та в този ден снимахме на аерогара София. Аз знаех, че моите приятели са на къмпинг "Веселие", нямах време да се преоблека и направо хванах самолета за Бургас. Иван Гарелов имаше някакъв празник и изкара една тава с агне. Като отидох, в началото не ме познаха и аз му викам на Иван: "Дай да хвана едната дръжка на тавата да ти помогна", а всички се зачудиха какъв е тоя пилот. Като ми чуха гласа обаче и си свалих шапката, настана голяма веселба. Веднага ми дадоха техни анцузи, дрехи, изкарахме вечерта, там преспах и на другия ден със самолета се прибрах в София.
- Имал ли сте контакти с властта - с Тодор Живков например?
- Не, с изключение на един единствен път с Тато. Тогава играхме "Опит за летене" и ми дадоха първата национална награда за актьорско майсторство. Около мен бяха само заслужили и народни артисти - така беше тогава, аз бях съвсем млад в Народния театър. На представлението дойде и Тодор Живков. След това се качихме в клуба на театъра. И той казал: "Къде е онова момче, бе? Той много прилича на мене... И аз навремето играех и поставях". Колегите ми казаха - за тебе става въпрос. Около него бяха светилата на театъра, а аз бях в едно кьошенце. Отидох при него, а той казва: "Браво, моето момче". Поговорихме си, потанцувахме - той с една колежка, аз с друга, и по едно време вика: "Е, айде да ги смениме". Това беше единственият ми контакт с него и може би съм му станал любимец. Никога обаче не съм искал нищо от него, въпреки че ми каза - "Ако имаш някакъв проблем, можеш да се обадиш на секретарката, да дойдеш да се видиме, да пиеме по едно кафе", но никога не съм се възползвал от това хубаво чувство към мен.
- Докъде стигнахте със сериала "Етажна собственост"?
- Завършихме трети сезон и аз много се радвам, че "Етажна собственост" е сред сериалите с най-висок рейтинг. Където и да отида - по улици, по пазари, - хората непрекъснато ме закачат и не ми викат Тони Радичев, а Джамбазов. Питат ме как е в Камбоджа, бил ли съм там наистина... Разбира се, че не съм бил. Радостен съм от това, че сериалът е много близък до българина. 80 процента от хората живеят в блокове и панелки. Радвам се на авторите, че са напипали темите и историите, които са актуални, много силни и неслучайно са с такава голяма гледаемост. Дано да има и четвърти сезон, защото моето усещане е, че на българина му трябва забавлението, но да вижда и самия себе си сериала. Мисля, че различните теми, които се обобщават в "Етажна собственост", ще продължават да вълнуват и забавляват хората. Много от тях са запомнили голяма част от историите, от лафовете и си мисля, че в един следващ сезон авторите ще стават още по-добри в напипването на историите, на темите, които вълнуват българина.
- А как гледате като цяло на този бум на български сериали?
- На нашенеца му писна да гледа турски и всякакви други сериали. Не коментирам дали са лоши или добри, но темите в тях не са български, не става дума за наши проблеми и затова хората искат да видят на екрана това, което ги вълнува тук. Ето това прави нашия сериал толкова популярен и за това е и този бум на български филми. Не всички са на едно ниво, разбира се, но пък хората умеят да подбират.
- Как в в театър и в киното се получава преливането между младите и по-опитните актьори?
- Това е много сериозен въпрос. Тази година направих 38 години в Народния театър. От ВИТИЗ ме поканиха директно там. Когато отидох като млад актьор, попивах всичко от големите като Георги Георгиев-Гец, Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев, Рачко Ябанджиев, съвсем малко се засякох с Кисимов, Апостол Карамитев, Асен Миланов, Андрей Чапразов, да не изреждам, защото ще пропусна някого. За щастие първата ми роля беше на Протасов в пиесата на Максим Горки "Деца на слънцето". Още във ВИТИЗ играех този персонаж и за това моят професор Филип Филипов ме покани в Народния театър. Тогава бяхме в една роля с Любомир Кабакчиев и се редувахме в представленията. Изпитвах почитание, уважение и на много неща съм се научил от тях. Сега не го усещам това, но какво да се направи - такова е поколението, такива са младите. Голяма част от тях не гледат пиеси, не гледат колегите си.
Когато искам да кажа нещо и да помогна на някого от по-младите, те възприемат това уж с радост, но след това усещам, че идва един миг на засягане, и затова от доста време насам съм решил да не се обаждам, да не говоря, да не давам съвети... При мен това го нямаше, защото страшно много съм искал да контактувам и извън сцената с тези големи актьори. Но всеки сам ще се усети. Някои си мислят, че от някаква роля или някакъв сериал вече са станали звезди. Дайте по-кротко. Както казах вече, аз от 38 години съм в Народния театър и още много роли съм изиграл в други театри, участвал съм в десетки български филми, в клуб НЛО, в телевизионни театри, новогодишни програми, концерти, но не се смятам за звезда и не мога да си помисля, че в тая малка България човек трябва да звездее.
- Щастлив човек ли си?
- Аз съм като всеки човек, с проблемите, които имам в живота си. Има такива, в които се чувствам радостен, щастлив, удовлетворен от това, което съм направил. Но не може човек да бъде щастлив непрекъснато. Имам две внучета, радвам им се. Антонина е в трети клас, малкият е Теодор. Дъщеря ми се казва Кристина, а зет ми е Богомил Грозев, той е репортер в бТВ. Голямо удоволствие ми е, когато се срещам с тях и дечицата се катерят по мен - дядо Тони, дядо Тони... Винаги когато отида при тях, им нося по нещичко, знам че очакват. Живея с една жена, казва се Емилия, много съм радостен и доволен, че тя е човекът, който ме разбира и усеща. Помагаме си взаимно и така трябва да бъде в живота. Човек не може да живее сам. Имам и много приятели, с които прекарвам част от свободното си време.
Много обичам да ходя за риба - там се разтоварвам, отивам в друг свят. Обичам да ходя и в планината. Най-лесно уча ролите си в гората, обаче само в делничен ден, защото в събота и неделя има страшно много хора на Витоша. Там искат автографи, да си поговорят с мен и не мога да се съсредоточа. И тук, в театъра, уча роли, но не толкова бързо, колкото в гората. Около теб няма никого освен зеленина, хубав въздух, спокойствие и за няколко часа научавам толкова, колкото за десет дни не мога да науча вкъщи или в гримьорната си. Най-важното е да съм здрав, за да мога да радвам хората от сцената на Народния театър и от екрана. Сега съм намислил да направя един моноспектакъл, чрез който да кажа страшно много неща. Все още няма заглавие, имам идеи, казвам ги на авторите, и ако стане в скоро време, мисля, че хората ще се радват, а аз ще се радвам, че ги радвам тях.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
