Тодор Динов и Доньо Донев незаслужено бяха унизени, възмущава се професорът
През септември на 1979-а в морската ни столица се събира цветът на световната анимация. Един красив "златен" /всъщност бронзов/ кукер, дело на майстора Георги Чапкънов, става най-ценната реликва в куфара на победителя. Варненският фестивал си спечелва славата на един от четирите най-престижни в света. През 1989 година артистите се събират за шести път. Дори не подозират, че седма среща няма да има. Двадесет и две години варненският форум живее само в спомените на участниците и дрънкането на кукерските хлопки в ателиетата на призьорите.
Очаквано или не, през 2011-а световният фестивал на анимационното кино във Варна възкръсна и за седми път оцвети града с пъстрите си афиши. Старите приятели се събраха отново, но този път рибар с огромен калкан под мишницата /пак на Чапкънов/ стана символ и стремеж на близо сто артисти, устремени към победата.
Между 9 и 13 септември 2015-а Фестивалният и конгресен център във Варна отново ще оживи на екран най-доброто от анимацията. Хиляда артисти са изпратили творбите си, за да бъдат включени в надпреварата. Селекционна комисия от шотландец, руснак и българка е избрала за финала 97 от тях. Авторите им са от 33 страни. Наградите ще бъдат в пет категории: дългометражен, късометражен, детски, част от телевизионен сериал и студентски филм. Над всичко това е споменатият вече рибар с калкана - Гран при.
В съпътстващи програми ще има шедьоври на най-големите в бранша: члена на международното жури, американката Жоан Грац, носителка на "Оскар", Велислав Казаков /Канада/, Александра Корейло /Полша/ и десетки други.
Вече пета година двама от най-големите специалисти в детската анимация - белгиецът Жан Люк Слок и французойката Карин Миралес - учат малките варненци как се прави мултипликационно кино. В няколко потока се включват по петнадесетина деца. Те рисуват, анимират картините, снимат ги под камера и ги озвучават. Филмът е готов за три дни и публиката може да го види на големия фестивален екран. Така се печелят и бъдещи творци и зрители. В помощ на цялата тази културна инвазия са Министерство на културата, Националният филмов център, Община Варна , БНТ, НБУ, вестник "Стандарт" и други. Професор Анри Кулев е не само едно от най-утвърдените имена в анимационното изкуство, но и основна фигура от екипа, който готви фестивала.
- Маестро, какво става с добрата анимация и има ли тя почва у нас?
- В България опити за анимационно кино се правят още преди Втората световна война. През 1946 година на бял свят идват късите филмчета на Александър Денков. По-късно работи филмите си Жарава. Но като мащаб и естетика на мисленето Тодор Динов бележи новото развитие на българската анимация. Обединителят, който създава анимационна студия.
- Споменахте Динов... Какви са спомените ви от големите имена на анимацията ни?
- Малко познавах Тодор Динов. Той беше интересен и особен човек. Нормално е, когато някой се е заел да изгради структура, каквато беше Студията, с енергията си да привлича и отблъсква хората около себе си. Динов със сигурност не е бил обичан от всички, но беше уважаван. Той бе администраторът, който знаеше какво трябва да се направи, постаментът, върху който стъпи студията. Ревнивият менажер от онова време. Селекционерът на отбора, който ще покани Донев, Дуков, Веселинов, а други - неЕ На професионалния му връх блестят филмите "Маргаритката", "Гръмоотвода", "Приказка за боровото клонче", "Ревност".
- Получиха ли тези хора заслуженото признание?
- Странно или по-скоро недостойно, но неотдавна се появи документален филм, който заговори с ненавист за Динов и Доньо Донев. Извън контекста на творчеството и на двамата, бяха избрани стари, водевилни кадри, които имаха за цел да ги унижат: Динов като ласкател на комунизма, а Доньо като крадец на дребно, присвояващ идеите на аниматора Тони Траянов. По формулата - ако обичаш един, трябва да унижаваш друг. Доньо, като всеки човек не е безгрешен. Но той е изключителна фигура в българското кино и не заслужава такава участ. Казано е:
Който е без грях, нека пръв хвърли камък
/Йоан - Свето Евангелие/. Лошо изтълкувахме този текст и като народ се разделихме на злодеи и праведници. Не остана нехвърлен камък. Малко съм пристрастен, защото точно Доньо един ден ме срещна на улицата и ме заведе в анимацията. Но той стори същото не само за мен, а за десетки други. Бдеше за всички около себе си. Разбира се, че беше ревнив. За най-малката обида загърбваше. Трябва да сме заедно, казваше. Направих първия си филм при него, после отидох в колектива на Стоян Дуков и пет години не си казахме дума с Доньо. Той се прочу с "Тримата глупаци", но ще остане с "Де факто" и "Умно село" - два великолепни филма, които ще нарека шедьоври. И още хиляди ленти, карикатури, шаржове. Мисля, че след Александър Божинов само трима са се докосвали до "дамара" на шаржа: Доньо, Боре Димовски и Ники Тодоров. Това само Господ го дава, няма кой друг да те научи с два щриха да уловиш човешкия характер.
И обобщавайки: никой от анимационната студия "София" не е изпълнявал идеологически поръчки. Не е правил компромис с творчеството си. Анимацията беше свободна територия и заради това сега някои се мъчат да смачкат спомена за нея. Твърдят: "Момчета, не сте съществували, защото тогава е била невъзможна свободата ви." Невъзможна ли?!?!?!
- Какво правят днес българските аниматори?
- Работят и
сънуват продадената от държавата анимационна студия
Иван Веселинов направи "Джунгла зад прозореца". Стоян Дуков вади филм след филм. Напук на годините не спират. Същото се отнася и за Слав Бакалов, за Николай Тодоров, за Цветомира Николова, за Андрей Цветков, Владо Шомов,Витко БояновЕ и още десетки по-млади колеги.
- И следва неизменният дребнав въпрос: А пари?
- Националният филмов център работи по европейска система за финансиране на проекти. Разбира се, с български привкус. Има две годишни сесии и около 13 милиона лева за разпределяне. Част от тях са за анимация. Кандидатстваш, комисия разглежда проектите, одобрените се финансират и оттук нататък - самота. Анимацията е самотно изкуство.
- Дотук добре, а какво обаче става после?
- Забравата. БНТ, като обществена медия, която е призвана да показва родно кино, по някакъв начин изпълнява този си дълг към игралните филми, но за анимацията интересът е пресъхнал. Киносалоните изчезнаха през годините, приватизираха ги, в моловете не се занимават въобще с българска продукция.
- Какво ще стане с вашия филм "ПУК" по сценарий на Валери Петров, който вече е готов? Зад него стоят дълги години труд.
- Текстът на Валери Петров е вече класика. Аз съм режисьор и художник, но зад тези 75 минути стои трудът на още петдесетина души. Художници, аниматори, компютърджии. Във филма звучат музиката и песните на Любомир Денев, гласовете на Стоян Алексиев, Антон Радичев, Христина Ибришимова, Петя Силянова, Линда Русева, Веселин Ранков... "ПУК" трябва да излезе на екран в средата на ноември и да се конкурира с големите американски блокбъстери. Нашият филм е направен за пет години със субсидия 650 000 лева /350 000 долара/. В САЩ за същото време произвеждат филм с бюджет 300 милиона. Не омаловажавам нашия филм, просто всякакви аналогии са отвратителни. Но тъй като американците обичат киното си и го гледат, продуцентите си връщат огромните пари за две-три седмици. После го продават за жълти стотинки в Европа. И тогава всяка телевизия казва: Как да ви дадем толкова пари за българска анимация, когато американците ни я подаряват. Това души както европейското така и родното кино. Страшното обаче тепърва предстои. Ако бъде подписано трансатлантическото партньорство за търговия и инвестициите и аудиовизуалните "услуги" не бъдат изключени от споразумението, то всички европейски кинематографисти ще се окажат не на ръба на бездната, както гласи познатият шаблон, а на дъното й. Европейското и българското кино от изкуство ще се превърнат в обикновена стока. Ще бъде прекратено държавното подпомагане и всички ние, а главно бъдещите поколения,
ще се окажем обслужващ персонал
на задокеанските победители. Добрата новина е, че и при победителите има текучество. Руснаци, американци. Вече се готвим за китайците.
- Нека погледнем по-ведро. Ще има ли червен килим и шампанско на премиерата на "ПУК"?
- Всеки автор иска да бъде гледан и продаван, а не да бъде атакуван от псевдокритички с безумните си драсканици. Но трудно се избягва тази участ. Ще направя всичко възможно хората да видят филма ни, но се тревожа. За кино, театър, балет, изложби - въобще за култура българинът не дава повече от седем лева на година.
- През годините вие прескочихте анимацията и потънахте в дебрите на игралното и документални кино. Кого срещнахте там?
- В началото Борис Христов и Светла Ганева. Първият ни игрален филм "Смъртта на заека" /1979/ имаше тежка съдба. Не видя бял свят. Съсипаха го, спряха го, орязаха го, скъсаха лентата със зъби, за да махнат някои мъдрости. Един герой във филма твърди: "Истината я пише вятърът по небето". Тази фраза отрови живота на всички чиновници в киното. Идеологията е огромна идиотщина - блокира мозъци. Сега е смешно, но тогава беше страшно. Следващият ни игрален филм видя бял свят след десет години. Сещам се за още един незаслужено обруган човек - Христо Ковачев. Той направи филм за Тодор Живков - "Човек от народа". Срещу това цензорите му разрешиха да направи собствена студия и да произвежда документални филми, с които той и хората му печелеха всевъзможни награди по света. Тази история не ви ли напомня за Гоя - през деня официалните портрети на краля, а нощем - "Капричос". Та Христо Ковачев, след разгрома на "Смъртта на заека", ни извика и така заснехме "Сънувам музика". Този човек е забравен незаслужено. Добрите му филми все едно не съществуват, а със студията си той поддържаше огромна група кинаджии. За съжаление, сега директивата е: "Долу паметта, по-удобно е."
- Във филма "Сънувам музика" събирате Ибряма и Милчо Левиев. Те познаваха ли се?
- Ибряма е велик музикант. Но от народната любов към сватбарския кларнетист до европейската икона има огромно разстояние и ние му помогнахме да го преодолее по-бързо. Визуализирахме легендата за гения. Милчо не познаваше Ибряма. Слушал негов диск по време на полет и се шашнал.
Искал да спре самолета
Той даде световната оценка за таланта на Папазов. Тогава в два кадъра се появи и едно младо момиче - Йълдъз Ибрахимова. Следващият ни филм бе за нея. 25 години по-късно Борис Христов откри още едно момче от класата на Ибряма, изумителния зурнаджия Самир Курдов. Отидохме в малкото Кавракирово и заснехме "Душевно". Събрахме кларнета на Ибряма и зурната на Самир, за да чуем как звучи божественият джаз.
- Работили сте с всички големи български артисти и с асовете в кинодраматургията Христо Ганев, Валери Петров, Станислав Стратиев. Какво научихте от тях?
- Тези срещи са моето училище. С Христо Ганев първо направихме филма "Хипотеза". Той взе много награди, но като прочетох сценария след години, изтръпнах. Разбрах колко много от идеите в текста не съм проумял. Но младостта е амбициозна и надъхана - няма време за размисъл. Христо, като всеки толерантен човек, бе много внимателен в оценката. Каза, че филмът имал плюсове. После направихме още "Кавалкада", "Гайда", "Веселякът". Общо десетина. Сценариите му са модел за анимационно мислене. За три минути разказват това, над което игралното кино се мъчи три часа. "Веселякът" е трилогия за знамената. Филмът взе големи награди, имаше успех, обиколи света. Героят му е щастлив млад човек, който се втурва с байрак в ръка в живота. Пресреща го тълпа със сопи. Всеки дере от знамето, докато накрая и последният къс отлита, а веселякът остава с кол в ръка и сред нас. Ежедневно ги срещам тия "веселяци" на улицата.
- "Честна мускетарска" е по сценарий на Валери Петров и с големите артисти Георги Черкелов, Васил Михайлов, Вълчо Камарашев, Цветана Манева. Какво ви каза класикът тогава?
- Вадеше добрата си усмивка и държеше всичко да е точно по сценария - до запетайка. В крайна сметка не хареса филма. Искаше да е по-обикновен, по-земен и беше прав. Често простичко разказаните неща звучат по-мъдро. Валери не ми се разсърди, само каза това, което мисли. Аз обаче се стреснах, защото бях убеден, че филмът е станал. Анимационният "ПУК" започнахме заедно, но работата се проточи и той за съжаление не го видя готов. Със Станислав Стратиев се познавахме дълги години. Илюстрирал съм книгите му. Пиехме едни дълги, червени вина и крояхме сериите на "Врабците през октомври". Тогава той внезапно отлетя от този свят. Довършихме сериала със семейството му. На екрана са Наум Шопов, Чочо Попйорданов... Филмът наистина стана много смешен, но като си спомня за отлетелите приятели, не ми е до смях. И въобще нашият разговор стана малко тъжен - няма ли да си говорим за жени?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
